Р Е Ш Е Н И Е № 339 гр. София, 20.12.2018 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публично съдебно заседание на тридесет и първи октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ при участието на секретаря Александра Ковачева изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2882/2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното : Производството е по чл.290 ГПК. С определение № 231 от 17.04.2018 г. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 226 от 18.07.2017 г., постановено от Апелативен съд - П. по в. т. д. № 316/2017 г. С посоченото решение е потвърдено решение № 146 от 14.03.2017 г. по т. д. № 200/2016 г. на Окръжен съд - Пловдив в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която „Дженерали Застраховане” АД е осъдено на основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) да заплати на М. П. Р. и на Ж. П. Р. обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на баща им П. Ж. Р., причинена при ПТП на 24.02.2014 г., в размер на по 50 000 лв. (разлика над сумите 50 000 лв., за които първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила, до присъдените по 100 000 лв.), ведно със законните лихви от 24.02.2014 г. до окончателното плащане. В касационната жалба на „Дженерали Застраховане” АД - [населено място], се сочат основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна с произтичащите от това последици - отхвърляне на исковете за разликите над сумите 50 000 лв. до сумите 100 000 лв. с присъждане на разноски и юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК или връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Касаторът навежда оплаквания за необоснованост и противоречие с материалния закон на извода на въззивния съд, че с поведението си пострадалият не е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат. Позовава се на неправилна преценка на доказателствата относно механизма, при който е реализирано произшествието, и на релевантните за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД факти. Излага доводи за неоправдано завишен размер на присъдените обезщетения, които според преценката му не кореспондират с принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и с лимитите на отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. Поддържа и оплакване за незаконосъобразен отказ на въззивния съд да събере доказателства от значение за размера на дължимите обезщетения, въпреки наличието на предпоставките по чл.266, ал.3 ГПК. Ответниците по касация М. П. Р. и Ж. П. Р. - двете с постоянен адрес в [населено място], обл. П., оспорват касационната жалба като неоснователна по съображения, изложени в отговор по чл.287, ал.1 ГПК и в писмени бележки. Претендират разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и на заявените касационни основания съобразно правомощията по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното : За да потвърди решението на Окръжен съд - Пловдив, с което са уважени предявените от М. Р. и Ж. Р. против „Дженерали Застраховане” АД преки искове с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за разликите над 50 000 лв. до 100 000 лв., Апелативен съд - П. е приел, че с оглед установените по делото факти определените от първоинстанционния съд обезщетения в размер на 100 000 лв. удовлетворяват изискването на чл.52 ЗЗД за справедливо възмездяване на неимуществените вреди, претърпени от ищците по повод смъртта на баща им П. Р. при ПТП на 24.02.2104 г., и кореспондират с обществено - икономическите условия в страната към момента на проявление на вредите. С въззивната жалба ответникът „Дженерали Застраховане” АД е въвел оплакване за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, довело до лишаването му от възможност да събере доказателства за настъпило отчуждаване между ищците и техния баща, обуславящо по-нисък интензитет на вредите и съответно малък размер на обезщетенията. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е съобразил, че въпреки направеното оплакване, ответникът не е поискал доказателствата да бъдат събрани във въззивното производство. Поради това е счел за недоказана защитната теза на ответника, че ищците са били отчуждени от своя баща и е справедливо да получат по-малки обезщетения. Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд за неоснователност на възражението на ответника, че дължимите на ищците обезщетения следва да бъдат намалени на основание чл.51, ал.2 ЗЗД, тъй като пострадалият П. Р. е допринесъл с поведението си за настъпване на произшествието и на вредоносния резултат. При разглеждане на възражението за съпричиняване въззивният съд е взел предвид влязлата в сила присъда на наказателен съд, с която застрахованият в ответното дружество водач А. А., реализирал произшествието от 24.02.2014 г., е признат за виновен в това, че е нарушил чл.20, ал.2, изр.2 ЗДвП, задължаващ водачите да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението, и по непредпазливост е причинил смъртта на П. Р., като след деянието е избягал от местопроизшествието - престъпление по чл.343, ал.3, пр.5, б.”б” във вр. с чл.1, бл.”в” и чл.342, ал.1 НК. Аргументирайки се със съдържанието на присъдата и с разпоредбата на чл.300 ГПК, въззивният съд е приел, че противоправното поведение на водача се изразява единствено в нарушаване на задължението да намали скоростта и да спре при препятствие на пътя, респ. че по време на произшествието пострадалият е представлявал „препятствие на пътя”, а не е бил нито пешеходец, нито велосипедист. С цел установяване на фактите относно съпричиняването въззивният съд е обсъдил показанията на свидетеля Д. Т. - очевидец на произшествието, и заключението на назначената от първата инстанция комплексна съдебномедицинска и съдебнотехническа експертиза. Свидетелят Т. е обяснил, че произшествието е настъпило в тъмната част на денонощието на прав участък от пътя; Стълкновението между управлявания от А. А. автомобил и пострадалия П. Р. станало в лентата за движение на автомобила; Преди да бъде ударен, пострадалият се намирал в платното за движение на автомобила и се виждал като силует на пътя. Според свидетеля, непосредствено преди удара пострадалият бил коленичил на пътя и „или бил паднал, или се опитвал да стане”. Обстоятелството, че към момента на удара П. Р. се е намирал в лентата за движение на лекия автомобил, е потвърдено категорично и от експертното заключение. Вещите лица, изготвили заключението, са заявили, че Р. е бил ударен в гръб от лекия автомобил, тялото му е попаднало върху предния капак на автомобила и е отхвърлено в насрещната лента, където е прегазено от друг автомобил, но смъртта е настъпила от първоначалния удар. Изразили са мнение, че произшествието не би настъпило, ако пострадалият не се е намирал на платното за движение на пътни превозни средства. След обсъждане на доказателствата въззивният съд е приел за установено, че към момента на удара пострадалият е бил в платното за движение, представлявал е препятствие на пътя и водачът е бил длъжен да го възприеме, да намали скоростта и да спре, за да избегне съприкосновението с него, което според вещите лица е било възможно. В зависимост от възприетата фактическа обстановка съдът е формирал извод, че пострадалият не е допринесъл по никакъв начин за настъпване на вредоносния резултат, след като е седял неподвижно на пътното платно, не е участвал в движението, не е предприемал действия, които да попречат на водача да предотврати удара, и не би могъл с поведението си да наруши правилата за движение на пешеходци и велосипедисти. Съдът е отчел категорично установения факт, че към момента на произшествието в кръвта на пострадалия е имало наличие на алкохол, но е преценил, че той няма значение за спора и не може да се приеме за форма на съпричиняване. Изложил е мотиви, че „пиян или не, пострадалият се е намирал на платното, не се е движел, възможно е било да бъде възприет и да се предотврати удара с него от водача на лекия автомобил, поради което не може да се приеме съпричиняване от негова страна”. В съответствие с изводите, до които е достигнал, въззивният съд е възприел становището на първоинстанционния съд за основателност на исковете по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) до размер на сумите 100 000 лв. Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК в редакцията преди изменението от ДВ бр.86/2017 г. поради констатирано противоречие с практиката в решение № 1517/15.07.2013 г. по в. гр. д. № 411/2013 г. на Софийски апелативен съд и решение № 1231/09.06.2015 г. по в. гр. д. № 209/2015 г. на Софийски апелативен съд по значимия за изхода на делото правен въпрос дали бездействието на пострадалия, седящ на колене на платното за движение на превозни средства и излагащ живота си на завишен спрямо обичайния риск, обуславя съпричиняване на вредоносния резултат с последиците по чл.51, ал.2 ЗЗД. Твърдението на ответниците по касация в представените по делото писмени бележки, че въззивният съд не е формирал правни изводи по посочения въпрос, е некоректно, тъй като един от основните спорни въпроси във въззивното производство е бил именно този дали като е седял неподвижно на платното за движение на превозни средства, пострадалият е допринесъл за настъпване на произшествието и на вредоносния резултат. По приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД съществува константна практика на ВКС (напр. решение № 45/15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ІІ т. о., решение № 159/24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009 г. на ІІ т. о., решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ІІ т. о., решение № 58/29.04.2011 г. по т. д. № 623/2011 г. на ІІ т. о., решение № 59/10.06.2011 г. по т. д. № 286/2010 г. на І т. о., решение № 153/31.10.2011 г. по т. д. № 971/2010 г. на ІІ т. о., решение № 169/28.02.2012 г. по т. д. № 762/2010 г. на ІІ т. о., решение № 18/17.09.2018 г. по гр. д. № 60304/2016 г. на ІV г. о.), в която е възприето разрешението, че принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД е налице в случаите, когато произлезлите от деликта вреди се намират в причинна връзка не само с поведението на делинквента, но и с поведението на самия пострадал; За да се приеме наличие на принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат като с поведението си е създал условия или е улеснил неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал виновно и противоправно. С решение № 169/28.02.2012 г. по т. д. № 762/2010 г., постановено по реда на чл.290 ГПК (ред. ДВ бр.59/2007 г.), състав на ВКС, ІІ т. о., се е произнесъл, че релевантен за прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало (наред с неправомерното поведение на делинквента) до увреждането като неблагоприятен резултат. В решенията на Софийски апелативен съд, с които е доказана допълнителната предпоставка по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, е разгледана особена форма на принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, съставляваща основание за намаляване на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от ПТП. Според решение № 1517/15.07.2013 г. по в. гр. д. № 411/2013 г., поведението на пострадалия, който към момента на реализиране на увреждащото ПТП се е намирал на пътното платно в тъмната част на денонощието и при наличие на алкохолно опиянение, легнал в лентата за движение на автомобила, който го е прегазил, обуславя съпричиняване на вредоносния резултат и е основание по чл.51, ал.2 ЗЗД за намаляване на дължимото обезщетение за вредите от смъртта му. В мотивите към решението е обосновано становище, че намирайки се в платното за движение на превозни средства, пострадалият не е положил елементарна грижа за своята безопасност и е изложил живота си на риск, предпоставящ определяне на принос по чл.51, ал.2 ЗЗД в размер, равен на приноса на виновния водач. В аналогичен смисъл е и произнасянето в решение № 1231/09.06.2015 г. по в. гр. д. № 209/2015 г., в което е прието, че пешеходец, който в състояние на алкохолно опиянение се е движел залитайки и лъкатушейки по пътното платно или е лежал на същото към момента на прегазването от лек автомобил, е осъществил противоправно поведение, което е поставило живота му в изключително завишен риск и е допринесло в изключително висока степен за настъпване на увреждащото ПТП. Настоящият състав на ВКС намира, че практиката в цитираните решения е правилна и кореспондира с възприетото от константната практика на ВКС разрешение, че всяко поведение на пострадалия - действие или бездействие, което се намира в причинна връзка с настъпването на вредоносния резултат, представлява форма на принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД и е основание за намаляване на дължимото обезщетение за вреди. От изложеното произтича положителния отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване. Предвид отговора на значимия за изхода на делото правен въпрос, основателни са оплакванията в касационната жалба на „Дженерали Застраховане” АД за необоснованост на въззивното решение и за постановяването му в нарушение на материалния закон - чл.51, ал.2 ЗЗД. Произшествието, при което е причинена смъртта на бащата на ищците, е реализирано в тъмната част на денонощието, при намалена видимост. От доказателствата е установено, че към момента на настъпване на произшествието пострадалият се е намирал на платното за движение на пътни превозни средства и конкретно - в лентата за движение на лекия автомобил, управляван от застрахования в ответното дружество водач, в статично положение, коленичил на платното с гръб към автомобила. Както е констатирал и въззивният съд, по време на произшествието в кръвта на пострадалия е имало наличие на алкохол - според данните по делото 2.72 промила. Заключението на комплексната експертиза, което не е оспорено от страните, съдържа констатации, че пострадалият е имал възможност да избегне произшествието, ако не е бил на платното за движение в момента на приближаване на автомобила, и че се е намирал на платното за движение на място, по начин и в момент, когато това не е било безопасно за него. Преценени в тяхната съвкупност, установените по делото факти от значение за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД обосновават несъмнен извод, че поведението на пострадалия се намира в пряка причинна връзка с реализираното от водача на лекия автомобил ПТП, тъй като е допринесло за настъпване на произшествието и на вредоносния резултат. Обстоятелството, че пострадалият не се е движил, а е седял на колене върху платното за движение на пътни превозни средства, по никакъв начин не изключва неговия принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД. Нелогични и незаконосъобразни са изводите на въззивния съд, че след като е седял неподвижно на платното за движение, пострадалият не е участвал в движението в качеството на пешеходец и не би могъл да наруши законовите правила за движение на пешеходци. Съгласно дефиницията на чл.107, ал.1, изр.1 ЗДвП, пешеходец е всеки участник в движението, който се намира на пътя извън пътно превозно средство и не извършва работа на пътя. Към момента на реализиране на произшествието пострадалият се е намирал на пътя извън превозно средство, не е извършвал работа на пътя и по силата на чл.107, ал.1, изр.1 ЗДвП същият е имал качеството на пешеходец, участващ в движението и обвързан от правилата за движение на пешеходци. Според чл.108 ЗДвП, пешеходците са длъжни да се движат по тротоара или банкета на пътното платно и само по изключение, когато няма тротоар или банкет или е невъзможно те да бъдат използвани, а също и при пренасяне или тласкане на обемисти предмети, когато с това се затруднява движението на другите пешеходци, те могат да се движат по платното за движение, противоположно на посоката на движение на пътните превозни средства, по възможност най-близо до лявата му граница. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не е установил да е налице някое от изключенията по чл.108 ЗДвП, които да оправдават навлизането и престоя на пострадалия в платното за движение на превозни средства. В чл.113, ал.1, т.1 и т.2 ЗДвП е предвидено задължение за пешеходците при пресичане на платното за движение да преминават по пешеходни пътеки, като преди навлизане в платното съобразяват приближаващите пътни превозни средства, не удължават ненужно пътя и времето за пресичане и не спират без необходимост на платното. Посочените задължения важат и за движение извън населените места и по двулентови двупосочни пътища в населените места, когато в близост до пешеходците няма пешеходна пътека и е допустимо пресичането на платното да се осъществява извън определените за това места. С чл.114 ЗДвП е забранено на пешеходците да навлизат внезапно на платното за движение, да пресичат платното за движение при ограничена видимост и да извършват търговия и услуги на платното за движение. По аргумент за по-силното основание от чл.113 ЗДвП и чл.114 ЗДвП, пешеходците нямат право да стоят/седят на платното, предназначено за движение на превозни средства, особено в тъмната част на денонощието, когато видимостта е намалена, тъй като по този начин създават предпоставки за реализиране на ПТП с движещите се в платното превозни средства и излагат живота и телесната си цялост на изключително висок риск. В случая, както са посочили и вещите лица, произшествието и последвалата от него смърт не биха настъпили, ако пострадалият не се е намирал на платното за движение на превозни средства по начин и в момент, когато това не е било безопасно за него. Предвид изложеното, безпричинното седене на пострадалия на колене в лентата за движение на управлявания от виновния водач лек автомобил несъмнено съставлява нарушение на правилата за движение на пешеходци и обуславя наличие на принос от негова страна по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД. Отделен е въпросът, че по време на произшествието пострадалият е бил в състояние на алкохолно опиянение, което безспорно му е пречило да реагира адекватно на движещите се по платното превозни средства. В нарушение на материалния закон е формиран и изводът на въззивния съд, че не е налице съпричиняване от страна на пострадалия, тъй като водачът е имал възможност да го възприеме и да избегне стълкновението с него като спре своевременно автомобила. Обективната и субективна възможност на водача да възприеме пострадалия като препятствие на пътя и да спре автомобила, преди да го удари, е от значение за наказателната и за деликтната отговорност на самия водач, но не изключва приноса на пострадалия по чл.51, ал.2 ЗЗД. Наличието на принос не е отречено с влязлата в сила присъда (диспозитив) на наказателния съд, с която е ангажирана наказателната отговорност на водача. Приносът е обусловен от това, че в нарушение на правилата за движение на пешеходци пострадалият е седял на платното за движение на пътни превозни средства, излагайки живота си на изключително висок риск, и по този начин е улеснил настъпването на произшествието, от което е последвала смъртта му. Поведението на пострадалия непосредствено преди произшествието съставлява особена форма на съпричиняване на вредоносния резултат и възражението на ответника - застраховател, че дължимото на ищците обезщетение за неимуществени вреди подлежи на намаляване на основание чл.51, ал.2 ЗЗД, съразмерно на доказания принос, е основателно. Съобразявайки механизма на реализиране на произшествието и поведението на участниците в него, настоящият състав на ВКС намира, че приносът на пострадалия е в размер на ј. Въззивният съд е определил обезщетения в размер на по 100 000 лв. за всяка от ищците. Обезщетенията от 100 000 лв. кореспондират с доказаните пред инстанциите по същество неимуществени вреди и с обществено - икономическите условия в страната към момента на настъпване на вредите - 24.02.2014 г. Наведените в касационната жалба оплаквания, че обезщетенията са завишени и не отговарят на изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД, са неоснователни и не могат да обосноват необходимост от определяне на обезщетения в по-малък размер. Предвид установения принос на пострадалия, обезщетенията от 100 000 лв. следва да бъдат намалени на основание чл.51, ал.2 ЗЗД с по ј, т. е. с по 25 000 лв., като исковете по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) бъдат отхвърлени за разликите над 75 000 лв. до присъдените по 100 000 лв. след частична отмяна на въззивното решение. В останалата част, с която исковете са уважени за разликите над 50 000 лв. до 75 000 лв., въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Неоснователно е искането на касатора след отмяна на решението делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с цел отстраняване на релевираното в касационната жалба нарушение на чл.266, ал.3 ГПК. Въззивният съд не е нарушил чл.266, ал.3 ГПК, тъй като въпреки оплакването във въззивната жалба за незаконосъобразен отказ на първоинстанционния съд да събере доказателства от значение за справедливия размер на обезщетението, касаторът не е направил искане доказателствата да бъдат събрани във въззивното производство. При отсъствие на заявено с жалбата доказателствено искане въззивният съд не е разполагал с правомощия служебно да предприема действия за попълване на делото с доказателства, подкрепящи защитната теза на обжалващата страна. В зависимост от крайния изход на делото въззивното решение следва да бъде отменено и в частта, с която касаторът - ответник е осъден на основание чл.78, ал.1 ГПК да заплати на ищците разноски за въззивното производство за разликата над 3 750 лв. до присъдените 5 000 лв. На основание чл.78, ал.1 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ищците - ответници по касация, разноски (адвокатско възнаграждение) за производството пред ВКС в размер на 3 750 лв. В полза на касатора следва да се присъдят разноски (платени държавни такси) по чл.78, ал.3 ГПК за въззивното производство и за производството пред ВКС, съразмерно на отхвърлената част от исковете, съответно 507.50 лв. и 500 лв., общо 1 007.50 лв., както и юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК в размер на по 150 лв. за всяка от двете инстанции, или общо 300 лв. Въззивното решение не съдържа произнасяне по отговорността за такси и разноски в първоинстанционното производство, поради което касационната инстанция няма правомощия да пререши въпроса за дължимите в това производство такси и разноски, независимо от промяната на крайния резултат от делото. Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.1 вр. ал.2 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 226 от 18.07.2017 г., постановено по в. т. д. № 316/2017 г. на Апелативен съд - П., в частта, с която е потвърдено решение № 146 от 14.03.2017 г. по т. д. № 200/2016 г. на Окръжен съд - Пловдив в частта за осъждане на „Дженерали Застраховане” АД да заплати на основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) на М. П. Р. и на Ж. П. Р. обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на П. Ж. Р. за разликите над сумите 75 000 лв. до сумите 100 000 лв., ведно със законните лихви от 24.02.2014 г. до окончателното плащане, както и в частта, с която „Дженерали Застраховане” АД е осъдено да заплати на М. П. Р. и на Ж. П. Р. разноски за въззивното производство за разликата над 3 750 лв. до 5 000 лв., и вместо това постановява : ОТХВЪРЛЯ предявените от М. П. Р. с ЕГН [ЕГН] и Ж. П. Р. с ЕГН [ЕГН] - двете с постоянен адрес в [населено място], обл. П., против „Дженерали Застраховане” АД с ЕИК[ЕИК] - [населено място], бул. „Княз Александър Дондуков” № 68, искове с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на П. Ж. Р., причинена при ПТП на 24.02.2014 г., за разликите над сумите 75 000 лв. до сумите 100 000 лв. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 226 от 18.07.2017 г., постановено по в. т. д. № 316/2017 г. на Апелативен съд - П., в частта, с която е потвърдено решение № 146 от 14.03.2017 г. по т. д. № 200/2016 г. на Окръжен съд - Пловдив в частта за осъждане на „Дженерали Застраховане” АД да заплати на основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) на М. П. Р. и на Ж. П. Р. обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на П. Ж. Р. в размер на по 25 000 лв. (разлика над сумите 50 000 лв. до сумите 75 000 лв.), ведно със законната лихва от 24.02.2014 г. до окончателното плащане, както и в частта, с която „Дженерали Застраховане” АД е осъдено да заплати на М. П. Р. и на Ж. П. Р. разноски за въззивното производство в размер на 3 750 лв. ОСЪЖДА М. П. Р. и Ж. П. Р. да заплатят общо на „Дженерали Застраховане” АД разноски по чл.78, ал.1 ГПК в размер на 1 007.50 лв. и юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК в размер на 300 лв. ОСЪЖДА „Дженерали Застраховане” АД да заплати на М. П. Р. и на Ж. П. Р. разноски за производството пред ВКС в размер общо на 3 750 лв. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :