Р Е Ш Е Н И Е № 59 гр. София, 29 март 2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ ХРИСТИНА МИХОВА при секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Ивайло Симов изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 131 по описа за 2017 г Касационното производство е образувано по протест на Бургаска окръжна прокуратура и по жалба на подсъдимия Н. П. Г. срещу нова въззивна присъда на Бургаски окръжен съд № 247 от 11.11.2016 г, по ВНОХД № 860/16, с която е отменена оправдателна присъда на Районен съд, Несебър, № 33 от 1.07.2016 г, по НОХД № 483/15, и подсъдимият е признат за виновен в това, че на 10.06.2010 г в [населено място], като управител на [фирма], е използвал в търговската си дейност стоки с марката „Пума”, обект на изключително право върху марката, без съгласието на притежателя на изключителното право, с оглед на което и на основание чл. 172 б, ал. 1 и чл. 54 НК, е осъден на четири месеца „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от три години, а, на основание чл. 172 б, ал. 3 НК, предметът на престъплението е отнет в полза на държавата и е постановено неговото унищожаване. С протеста се релевира основанието по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Твърди се, че въззивният съд е нарушил материалния закон, като е пропуснал да наложи кумулативното наказание глоба, предвидено в чл. 172 б, ал. 1 НК. С протеста се иска да бъде отменен въззивният акт и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд с оглед отстраняване на допуснатото нарушение. С жалбата се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1, 2 и 3 НПК. Твърди се, че престъплението по чл. 172 б, ал. 1 НК не е доказано / от обективна и субективна страна /, че материалният закон е приложен неправилно, че наложеното наказание е явно несправедливо / че е налице хипотезата на чл. 55 НК, даваща възможност за налагане на наказание „пробация” /. С жалбата се правят алтернативни искания: за отмяна на въззивния акт и оправдаване на жалбоподателя, за връщане на делото за ново разглеждане или за смекчаване на наказанието. В съдебно заседание на настоящата инстанция представителят на ВКП пледира за уважаване на протеста. Защитата пледира за уважаване на жалбата. Жалбоподателят не участва лично в производството на ВКС. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Въззивният съд е направил анализ на доказателствените източници при спазване на процесуалните изисквания. Верен е изводът, че показанията на св. К. и св. А., проверили търговския обект, и данните, залегнали в констативния протокол, респективно, в протокола за доброволно предаване, имат пряко доказателствено значение в подкрепа на обвинителната теза. Обсъдена е и версията на подсъдимия, изводима от обясненията му, че той не е извършил престъплението, и че не е присъствала в обекта по време на проверката. В съдебното производство пред първата инстанция в „подкрепа” на тази версия са показанията на св. Г., негова съпруга. Правилно е становището, че се касае за защитна теза, опровергана от показанията на св. К. и св. А., от протокола за доброволно предаване, където фигурира отбелязването, че „стоката е закупена от П. с фактура”, и се „предава в търговския обект”, и от констативния протокол, в който данните за самоличността на жалбоподателя са вписани от него. Ето защо, правилно е прието, че е недостоверна и не може да бъде кредитирана версията на подсъдимия, че е подписал документите в сградата на РПУ, Несебър, без да ги прочете, и не знае какво е тяхното съдържание. Изяснено е, че марката „Пума” е получила правна закрила на територията на страната, а търговецът / дружеството, стопанисвано от жалбоподателя / не е разполагало със съгласие да я използва в търговската си дейност. Установено е и обстоятелството, че стоките представляват имитация, която възлиза на стойност, значително по-ниска от тази на оригинала, а именно: иззетата стока е на обща стойност 585 лв, а оригиналът би струвал 4 719 лв. Относно веществените доказателства, които в съдебната фаза не са били на разположение на съда, следва да се има предвид следното: По настоящето дело е изяснено, че веществените доказателства са надлежно приобщени, въз основа на протокол за доброволно предаване, и са фигурирали на досъдебното производство. Този извод следва от протокола за оглед на веществени доказателства, към който е приложен фотоалбум, респективно, от заключението на експертите, огледали тези доказателства. Причината за липсата им в съдебната фаза е лошото им съхранение, тоест, касае се за техническа причина, която няма отношение към тяхната процесуална валидност. Ето защо, неправилно първата инстанция е приела, че възниква съмнение в доказателствен аспект, породено от това, че веществените доказателства не са предадени надлежно в съда, тъй като тази хипотеза е различна от случая на изначална липса на веществени доказателства, който би могъл да повлияе негативно на доказателствените изводи. Въззивният съд е извършил вярна оценка на доказателствата, включвайки и веществените такива, поради което нарушението на първата инстанция в тази насока може да се счита отстранено. С оглед на изложеното, настоящата инстанция намира, че доказателственият анализ на въззивния съд не страда от процесуални пороци, поради което не възниква процесуална необходимост от отмяна на обжалваната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд. Инкриминираното деяние съставлява престъпление по чл. 172 б, ал. 1 НК, каквато квалификация е възприел въззивният съд, тоест, материалният закон е приложен правилно. Верен е изводът, че подсъдимият е годен субект на наказателната отговорност по чл. 172 б, ал. 1 НК. Той е доставил стоката и я е изложил за продажба в търговския обект, без съгласието на притежателя на изключителното право върху търговската марка „Пума”. Наличието на сходство в изображението / словесно и фигуративно / е създавало обективна възможност за объркване у потребителите, а използването на знаци, сходни с чужди търговски марки, е съставомерен признак по чл. 172 б, ал. 1 НК. Следователно, съвкупността от елементи, имащи значение за обективната страна на състава по чл. 172 б, ал. 1 НК, е налице. Деянието е съставомерно и от субективна страна. В тази насока, е взето предвид, че жалбоподателят лично е закупил стоката, имитираща оригинална такава. Съзнавал е, че не притежава съгласие на маркопритежателя, но това не го е възпряло да я въведе в търговския оборот. Ниската цена на стоката също е сочела на действителния й произход, което е било видно за купувача, което също има отношение при решаване на въпроса за субективната страна. Не може да бъде удовлетворено искането на жалбоподателя за отмяна на въззивната присъда и оправдаването му от настоящата инстанция, което е възможно само в хипотезата на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, която, в случая, не е налице / деецът не е осъден за деяние, което не съставлява престъпление /. Жалбата е основателна относно релевираното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Наказателната отговорност на жалбоподателя е реализирана при условията на чл. 54 НК, въпреки че са налице предпоставките на чл. 55 НК. В тази насока е от значение обстоятелството, че процесът е продължил близо седем години от момента на деянието, тоест, извън „разумния срок” по чл. 22 НПК. Касае се за „изключително” смекчаващо обстоятелство, при наличието на което и най-лекото, предвидено в закона наказание / „лишаване от свобода” / се явява несъразмерно тежко на извършеното, откъдето следва, че кумулативните предпоставки на чл. 55 НК са налице. При тази хипотеза, на основание чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” НК, наложеното наказание четири месеца „лишаване от свобода” следва да бъде заменено с „пробация”, чиято строгост следва да бъде съобразена с данните за ниската степен на обществена опасност на дееца / той не е осъждан, трудово е ангажиран, семеен е /. Ето защо, наказанието „пробация” следва да включи двете задължителни мерки по чл. 42 а, ал. 2 НК: „задължителна регистрация по настоящ адрес”, с периодичност два пъти седмично, за срок от шест месеца, и „задължителни периодични срещи с пробационен служител”, за срок от шест месеца. При този изход на делото, се явява приложима хипотезата на чл. 55, ал. 3 НК, даваща възможност да не бъде налагано наказанието глоба, предвидено наред с „лишаването от свобода”, в какъвто случай е безпредметно да бъде обсъждан протеста / при друг изход на делото, би бил основателен и неговото уважаване би обусловило отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд, тъй като при хипотезата на чл. 54 НК, налагането на кумулативното наказание глоба е задължително /. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 и ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ нова въззивна присъда на Бургаски окръжен съд № 247 от 11.11.2016 г, по ВНОХД № 860/16, като отменя приложението на чл. 54 НК, и на основание чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” и ал. 3 НК, налага на подсъдимия Н. П. Г. наказание „ПРОБАЦИЯ”, включващо мерките: „ЗАДЪЛЖИТЕЛНА РЕГИСТРАЦИЯ ПО НАСТОЯЩ АДРЕС, с периодичност ДВА ПЪТИ седмично, за СРОК ОТ ШЕСТ МЕСЕЦА, И „ЗАДЪЛЖИТЕЛНИ ПЕРИОДИЧНИ СРЕЩИ С ПРОБАЦИОНЕН СЛУЖИТЕЛ”, ЗА СРОК ОТ ШЕСТ МЕСЕЦА. ОСТАВЯ в СИЛА присъдата в останалата част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: