Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е



№ 156/2019 г.


гр. София, 21.01.2020 г.


В ИМЕТО НА НАРОДА


ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на девети декември две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладвано от съдия Гергана Никова гр.дело № 336 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:


Производството е по реда на чл. 290 – чл. 293 ГПК.
С постановеното по реда на чл. 288 ГПК Определение № 358 от 02.07.2019 г. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 4013 от 30.08.2018 г., постановено по в.гр.д.№ 397/2018 г. на Окръжен съд – Благоевград, г.о., първи въззивен състав по въпроса относно задължението на съда да установи служебно (ex officio) съдържанието на приложимото чуждо право, относимо към фактическата обстановка - в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Касаторът Й. П. Щ., представляван от адвокат Б. В. от САК, поддържа, че въззивното решение е неправилно по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и моли да бъде отменено, като се постанови друго по съществото на спора, с което да бъде уважен предявеният от него установителен иск за собственост върху процесното МПС. Претендира разноски.
Ответникът по касация С. К. П., представляван от адвокат К. А. от АК – Б., оспорва жалбата и моли въззивното решение да бъде потвърдено.
Състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба оплаквания и в правомощията си по чл. 290 и чл. 293 ГПК, намира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение № 352 от 11.01.2018 г., постановено по гр.д.№ 420/2017 г. по описа на Районен съд – Благоевград, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу С. К. П. иск да бъде признато за установено, че ищецът е собственик на МПС – лек автомобил „Audi А4 Cabriolet 2.0 TFSI, 147 kW, multitronic, номер на рама W. (оригинален) и с български рег.№ ., иззет като веществено доказателство по образувано досъдебно производство по описа на РУП – Петрич.
Въззивният съд е споделил съображенията на РС, че въз основа на представените писмени доказателства не се установява ищецът да е собственик на вещта в резултат от прехвърляне на собствеността при условията на заплатени лизингови вноски. Като приложимо право относно установяването на правото на собственост (съобразно чл. 65, ал. 1 КМЧП) е преценено германското законодателство. В хода на съдебното дирене както в първата, така и във въззивната инстанция, не са извършени процесуални действия за установяване на това законодателство с участие на страните. В самото въззивно решение е прието, че съдът следва да съобрази нормите от действащия BGB (Граждански кодекс) в популярен български превод, както и немски Закон за движение по пътищата (ЗДвП). Изложено е, че по аргумент от § 25, абз. 4, 1 ЗДвП талонът на превозното средство не съставлява доказателство за собственост по смисъла на §§ 903, 929 BGB, като въззивният съд е посочил, че е налице произнасяне в този смисъл от немски съдилища - решение 55, 428 на АС Кобленц; KG, Beschluss vom 12.04.2007 – U 51/07 – Berlin и OVG Saarlouis, Beschluss vom 28.08.2015, Az. 1 А 5/15. Така посочените от въззивния съд актове не са приложени по делото. Като неоснователно е преценено оплакването за допуснати процесуални нарушения във връзка с установяването на идентичност на процесната вещ посредством съдебно-техническа експертиза, искането за назначаването на каквато е било оставено без уважение от въззивния съд по съображение, че е преклудирано.
По въпроса, преценен като основание за допускане на касационното обжалване - относно задължението на съда да установи служебно (ex officio) съдържанието на приложимото чуждо право, относимо към фактическата обстановка, е формирана практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение № 426 от 21.11.2011 г. по гр.д.№ 74/2011 г. на ВКС, І г.о., Решение № 115 от 15.08.2016 г. по т.д.№ 3428/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 205 от 20.10.2015 г. по гр.д.№ 412/2015 г. на ВКС, ІІІ г.о. и др., според които по силата на чл. 43 КМЧП съдът е задължен служебно да установи съдържанието на чуждото право. Регламентирано е, че за целта той може да си послужи със способите предвидени в международни договори, да изисква информация от Министерството на правосъдието или от друг орган (напр. – Министерство на външните работи), както и да приобщи становища на експерти и специализирани институти в областта на международното право. По силата на чл. 43, ал. 2 КМЧП страните също могат да участват в процеса на установяване на приложимото право, като представят документи, установяващи съдържанието на разпоредбите на чуждото право, на които те основават своите искания или възражения, или по друг начин да окажат съдействие на съда или на друг правоприлагащ орган. Съгласно чл. 43, ал. 3 КМЧП съдът разполага с правомощие да задължи страните да съдействат при установяване на съдържанието на приложимото чуждо право. Предвид чл. 44, ал. 1 и ал. 2 КМЧП предмет на установяване е не само съответната позитивно-правна норма, но също така тълкуването и съдебната практика по нейното приложение, поради което допустим източник на информация съставляват правноинформационни системи, официални справочници и др.
Независимо от вида на конкретно избрания подход при установяване на чуждото право, с оглед спазване на принципа за равенство в процеса (чл. 9 ГПК), за съда съществува задължение да осигури възможност на страните да се уведомят за резултата от предприетите в тази връзка действия в хода на съдебното дирене – преди даването на ход на устните състезания. Само по този начин би се гарантирала равна възможност за всяка от тях да защити позицията си по въпросите относно съдържанието на приложимото чуждо право и неговото тълкуване, посредством което ефективно да въздейства върху крайния съдебен акт, доколкото съществуването на претендираните / отричаните субективни права е в зависимост от правните норми. Лишаването на страните от възможност да участват в процеса на установяване на приложимото право следва да се квалифицира като нарушение на основен принцип на гражданския процес, съответно – съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Тази последица е налице и в случаите, когато страните биват уведомени за становището на съда по съдържанието и тълкуването на чуждото право едва с постановения по делото краен акт. Следва да се отбележи, че чуждото право не съставлява факт, включително не е общоизвестен или съдебно известен факт, а дори за тях се изисква страните да бъдат уведомени от съда в хода на диренето (чл. 155 ГПК), за да им се осигури възможност за становище и евентуално оспорване. Наред с изложеното следва да се подчертае, че изискванията съдържанието на чуждото право да се установява преди даването на ход на устните състезания и резултата от предприетите в тази връзка действия да се документира на български език произтичат от разпоредбата на чл. 4, ал. 1 ГПК и с оглед осигуряване възможността да се упражни ефективен контрол за законосъобразността по отношение на постановения от съответния съд акт.
При съобразяване на практиката по приложението на чл. 43 КМЧП и упражнявайки правомощията си в обхвата по чл. 290, ал. 2 ГПК, касационната инстанция констатира, че при постановяване на обжалваното решение са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които са се отразили на изхода от спора и обосновават отменяване на въззивния акт съобразно чл. 281, т. 3 ГПК.
Касаторът – ищец по делото, е поддържал, че е собственик на МПС, което на територията на Република България е регистрирано на името на ответника с рег.№ . и рама № W.. Поддържал е, че действителният номер на шасито е W., което обстоятелство е установено с физико-химическа експертиза на НИКК-МВР, изпълнена в хода на разследването за кражбата на автомобила – по ДП № 646/2014 г. по описа на РУ-МВР - Петрич. С изготвения в з.з.07.09.2017 г. проект на доклад по делото РС – Благоевград е възложил в тежест на ищеца да докаже идентичност между автомобила с рама № W. и този, иззет като веществено доказателство по ДП № 646/2014 г. С исковата молба е заявено искане за назначаване на физико-химическа и трасологична експертизи за установяване идентичност на автомобила, което е поставено под условие - в случай, че съдът прецени, че това се налага с оглед принципа за непосредственост. С проекта на доклад РС е постановил, че по искането за назначаване на експертизи ще се произнесе в о.с.з., както и е изискал копия на материалите по ДП № 646/2014 г., без да вземе становище по въпроса следва ли да бъдат предприети конкретни процесуални действия с оглед спазването на принципа за непосредственост. Такова не е отразено и в протокола за проведеното първо съдебно заседание. Едва с постановеното първоинстанционно решение РС е обективирал становището си, че изготвените по досъдебното производство експертизи не съставляват допустимо доказателство в рамките на гражданския процес. Макар и правилно като постановка (с оглед Решение № 133 от 04.04.2012 г. по гр.д.№ 1243/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 66 от 12.03.2015 г. по гр.д.№ 5839/2014 г. на ВКС, ІV г.о. и другите, цитирани в него решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК), обоснованият с това становище краен извод за липса на доказателства за идентичност на автомобила е формиран в резултат от допуснато от първоинстанционния съд нарушение на процесуалните правила по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК. Районният съд не е изпълнил задължението си по чл. 140, ал. 2 ГПК в първото заседание по делото да се произнесе по искането за назначаване на експертизи, както и да уведоми страните за недопустимостта събраните в рамките на досъдебното производство заключения да бъдат ползвани като годни доказателствени средства в гражданския процес. Едва при наличие на такова уведомяване и дадени указания по реда на чл. 146, ал. 2 ГПК, че ищецът не сочи доказателства за идентичност на автомобила, процесуалното бездействие на страната би създало основание за въззивния съд да приеме, че е налице преклузия по отношение на искането за изслушване на необходимите в тази връзка експерти в производството пред втората интанция. Предвид допуснатите от районния съд процесуални нарушения, отказът на окръжния съд да назначи надлежно поисканата с въззивната жалба съдебно-техническа експертиза се явява постановен в нарушение на чл. 266, ал. 3 ГПК и разясненията по т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. В резултат от допуснатото от ОС нарушение на чл. 266, ал. 3 ГПК формираният извод за липса на идентичност на автомобила се явява необоснован, с оглед което и на основание чл. 281, т. 3 ГПК обжалваното решение подлежи на отменяване, а на основание чл. 293, ал. 3 ГПК делото следва да бъде върнато за ново разглеждане с указание към окръжния съд да допусне изслушването на съдебно-техническата експертиза, поискана с въззивната жалба.
Въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в контекста на чл. 43 КМЧП. С оглед разпоредбата на чл. 65, ал. 1 КМЧП съдът е бил длъжен в хода на съдебното дирене служебно да установи съдържанието на правото на Федерална република Германия по въпросите как на територията на ФРГ се придобива право на собственост върху регистрирано моторно превозно средство; как такова право може да бъде придобито от лизингополучателя в хипотеза, когато моторното превозно средство е предмет на договор за лизинг; необходим ли е изричен писмен акт, който да удостоверява придобито право на собственост върху регистрирано моторно превозно средство и как се удостоверява прехвърлянето на собствеността в резултат от изпълнение на задълженията по договор за лизинг; в случай, че е необходим изричен писмен акт – на какви изисквания за форма следва да отговаря; какво отражение върху удостоверяването, че собствеността е прехвърлена, намира факта, че автомобилът е бил откраднат преди изтичането на срока на договора за лизинг; дали Свидетелство за регистрация Част І и Част ІІ, в чиито полета С.1. и С.2. е вписано името на лизингополучателя, подлежи на подмяна след осъществено прехвърляне на собствеността в резултат от изпълнение на задълженията по договор за лизинг (при съобразяване, че в поле С.4с е вписано „Притежаването на Свидетелството не служи за идентификация на собственика на автомобила / Притежателят на свидетелството за регистрация не е собственик на автомобила”); в такава хипотеза – съставлява ли доказателство за прехвърляне на собствеността в полза на лизингополучателя, ако на последния фактически е предадено от лизингодателя държането върху Свидетелството за регистрация Част ІІ; какви документи следва да бъдат съставени, за да се приеме, че е доказано прехвърлянето на собствеността от лизингодателя в полза на лизингополучателя по отношение на отдаден на лизинг автомобил, ако той е бил откраднат преди изтичането на срока на договора за лизинг и достатъчно ли е в такава хипотеза съставянето на писмо от лизингодателя, съгласно което той потвърждава прехвърлянето на собствеността и предава за съхранение на лизингополучателя Свидетелството за регистрация Част І и ІІ и намиращите се при него ключове на автомобила; какво гласят §§ 903, 929 и 1006 от Гражданския кодекс на ФРГ, както и останалите текстове, в чиито раздели са поместени тези разпоредби. Искане в този смисъл е заявено от ищцовата страна в о.с.з.06.11.2017 г., но, по съображение, че съдът не е задължен служебно да изпрати запитване за релевантните законови текстове, съдебна практика и теоретични трудове по реда на Европейската конвенция за обмен на правна информация между държави, същото е оставено без уважение от РС в нарушение на чл. 43, ал. 1 КМЧП. Така допуснатото нарушение на процесуалните правила не е отстранено във въззивното производство, въпреки заявеното с въззивната жалба оплакване в тази връзка. На свой ред въззивният съд е нарушил принципа за равенство на страните (чл. 9 ГПК), като не е установил съдържанието на приложимото чуждо право преди да даде ход на устните състезания пред себе си. Изясняването на делото налага извършването на нови съдопроизводствени действия за установяване съдържанието на правото на ФРГ посредством способите по чл. 43 КМЧП, включително с участието на страните, поради което делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
По отговорността за разноските, направени в настоящото производстводство ще се произнесе въззивният съд – чл. 294, ал. 2 ГПК.
По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 и 3 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия

Р Е Ш И :


ОТМЕНЯВА изцяло въззивно решение № 4013 от 30.08.2018 г., постановено по в.гр.д.№ 397/2018 г. на Окръжен съд – Благоевград, г.о., първи въззивен състав.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: