Ключови фрази
Закана с убийство или с друго престъпление против личността и имота на другиго * мнима неизбежна отбрана * закана с убийство


Р Е Ш Е Н И Е


№ 486

гр. София, 03 януари 2014 год.


В ИМЕТО НА НАРОДА


Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в съдебно заседание на дванадесети ноември две хиляди и тринадесета година, в състав:


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА ИМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА
КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ

при участието на секретаря ИВАНКА ИЛИЕВА и на прокурора от ВКП МАДЛЕНА ВЕЛИНОВА, изслуша докладваното от съдията ВЕРОНИКА ИМОВА наказателно дело № 1583/2013 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Делото е образувано на основание касационен протест на прокурор при Специализираната апелативна прокуратура срещу въззивно решение №20/27.06.2013 год. по внохд№115/2013 год. на Апелативния специализиран наказателен съд, с което е потвърдена присъда от 18.02.2013 год. по нохд№171/2012 год. на Специализирания наказателен съд. Касационното основание, изтъкнато в протеста е по чл. 348, ал. 1,т. 1 НПК. Според протеста, решението е постановено в нарушение на материалния закон, който е приложен неправилно.
Съображенията са следните: доказано е, че на инкриминираните дата и място подсъдимият М. е отправил закана с убийство срещу униформените служители на МВР, което от обективна и субективна страна изпълва признаците на състава по чл. 144, ал. 3 НК. Неправилна е правната интерпретация на установените по делото фактически данни, че подсъдимият е действал при мнима неизбежна отбрана и не е извършил виновно деянието - осъществил е само обективната, но не и субективна страна на заканата с убийство спрямо свидетелите А. и Б.. Неоснователно е прието, че деецът се е заблудил в поведението на пострадалите като го е приел за нападение, тъй като: мястото е било осветено; свидетелите са се обозначили като служители на МВР и от фактическа страна е било осигурено възприемането им като органи на реда, а не като нападатели,т.к. входната врата на апартамента не е била взломена от полицаите; те са изрекли репликата: „Полиция. Хвърли оръжието и легни на пода!”; пренебрегнато е значението на първата част от репликата на свидетелите А. и Б., отправена към подсъдимия, за обективиране качеството им на полицаи, а не на нападатели; свидетелите са били облечени в полицейски униформи; цялостното поведение на подс.М. – бил е въоръжен с пистолет в ръка, свидетелства за очакване и предварителна подготовка срещу евентуални действия на полицията, поради предходната му агресия спрямо свидетелите С. ; не се е оплакал на полицията, което би сторил, ако се е чувствал застрашен от нечие нападение. В заключение се претендира отмяна на въззивното решение като при новото разглеждане на делото да се даде правилна правна оценка на фактическите данни, от които да се направи извод, че подсъдимият е извършил деянието като е разбирал, че го насочва спрямо униформени служители на реда от състава на МВР, което изпълва и субективния състав на престъплението по чл. 144, ал. 3 НК.
В съдебно заседание прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа протеста. Счита за доказани обстоятелствата на обвинението за извършено престъпление по чл. 144, ал. 3 НК.
В съдебно заседание подсъдимият М. в своя лична защита и защитникът адвокат Х. считат, че инстанционните съдебни актове са правилни. Подсъдимият не е възприел двамата полицаи като служители на реда - действал е с представата за отблъскване на чуждо противоправно нападение и инстинктивно е извадил оръжието си, защото е разбрал действията им като нападение; липсва умисъл за осъществяване инкриминираното деяние - не е имал обективна възможност да разбере реалното им качество, тъй като в апартамента е било тъмно, полицаите са влезли в жилището безшумно, с ключ. Няма данни дали подсъдимият е изрекъл думите: „И., ще ви застрелям”.
В последната си дума подсъдимият М. иска оставяне в сила на въззивното решение, с което е била потвърдена оправдателната присъда.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД В ПРЕДЕЛИТЕ НА КАСАЦИОННАТА ПРОВЕРКА И СЪГЛАСНО ПРАВОМОЩИЯТА СИ , ПРИЕ СЛЕДНОТО:
С атакуваното въззивно решение е потвърдена присъда от 18.02.2013г.,постановена по нохд№1710/2012г. на Специализирания наказателен съд, 6-ти състав, с която подсъдимият М. Й. М. е признат за невиновен в това, че на 10.07.2012г. в [населено място], [жк], ул., се е заканил с убийство на Ч. И. Б. като е насочил към него огнестрелно оръжие – пистолет и му казал, че ще го застреля и това заканване е могло да възбуди основателен страх от осъществяването му, като деянието е извършено от полицейски инспектор - лице от състава на МВР вр.чл. 142, ал.2, т.6 НК, като на основание чл. 304 НПК е оправдан по обвинението за извършено престъпление по чл.144, ал.3, пр.1 и пр.2, вр. ал 1 НК.
Със същата присъда подсъдимият е признат за невиновен и в това, че на същата дата и място, се е заканил с убийство на Е. К. А. като насочил към него огнестрелно оръжие – пистолет и му казал, че ще го застреля и това заканване е могло да възбуди основателен страх от осъществяването му, като деянието е извършено от лице - полицейски инспектор от състава на МВР, вр. чл. 142, ал.2, т.6 НК, поради което и на основание чл. 304 НПК е оправдан по обвинението за престъпление по чл. 144, ал. 3,пр.1 пр.2, вр. ал 1 НК.
Акцентът в протеста се поставя относно неправилната правна оценка на правилно установените по делото фактически данни от предмета на доказване. Не е допуснато касационно основание по чл. 348, ал. 1,т. 1 НПК. Процесуалната дейност на съдилищата по установяване на фактите е извършена при спазване правилата на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 НПК. Правилно изяснените фактически данни за инкриминираното поведение на подсъдимия М. са намерили законосъобразна правна интерпретация от съдебните състави.

Верни са правните изводи на въззивната инстанция, че по време на деянието подсъдимият е действал с погрешно формирани в съзнанието си представи за предприето срещу него противоправно нападение от свидетелите А. и Б. – полицейски служители, при обстановка на мнима неизбежна отбрана, поради което, деянието - закана с убийство по чл. 144, ал. 3, пр. 1 и пр. 2, вр. ал. 1 НК чл. 144, ал. 3 НК спрямо всеки от тях, не е извършено виновно от дееца и затова не е общественоопасно и не е престъпно. Съставът на ВКС споделя изводите, че подсъдимият е действал при извинителна грешка, която изключва умисъла за извършване на инкриминираното деяние. Неоснователно се претендира, че след като свидетелите са се представили като полицаи с изричане командата: ”Хвърли оръжието и легни на пода!” и с предхождащата я в обичайната практика на действията им дума „Полиция!”, е следвало да бъдат правилно възприети от подсъдимия като органи на реда. Конкретно установените по делото фактически данни от предмета на доказване опровергават тезата на обвинението, че подсъдимият не е бил заблуден относно наличието на противоправно нападение срещу него.
Установените констатации за инкриминираното деяние, дееца и вината са получили вярна правна оценка от въззивния състав на АСНС. Не е било спорно, че подсъдимият М. е полицейски служител от състава на МВР, който от 2011год., назначен за полицейски командир пета степен в 03-та група на 01-ви сектор на „Специализирани полицейски операции и охрана на обществения ред” при СДВР. След приключване на работното време подсъдимият е посетил дома на приятелката си свид.Р. С., за да пренощува, както обичайно, но при словесна разправия я ударил с ръка и този факт станал достояние на намиращите се в стаята свидетели Б. С. и В. С. – нейни майка и по-малък брат, към които също проявил агресивно поведение. Изяснено е по делото, че преди да осъществи решението си да напусне жилището, М. бил заключен в спалнята, поради факта, че бравата й била с механизъм, затварящ я отвън, а тримата свидетели С. напуснали жилището и се установили в дома на свид.С. - в находящ се на същата площадка, срещуположно, апартамент. Последвалата намеса на органите на МВР в инцидента се е състояла след като той отдавна е преустановен по време и място. След полунощ, изпратените на място полицаи били информирани за служебното качество на подсъдимия и за носеното от него огнестрелно оръжие. Анализът във въззивното решение на приетите за установени фактически данни относно начина на влизането на полицаите в апартамента на свидетелите С. и поведението на подс.М. е извършен съобразно житейската и правна логика. Установено е от обясненията на подс.М. и показанията на свид.Д М.- негова сестра, с която поддържал телефонна връзка по време на инцидента, че преди намесата на полицаите, подсъдимият е останал заключен в апартамента като успял да излезе със сила от стаята, където бил заключен. Не е спорно, че когато се освободил от заключването, е носел в ръката си служебното законно притежавано огнестрелно оръжие – обстоятелство, обяаснимо като ответна реакция от силната емоционална възбуда, предизвикана от принудителното ограничаване правото му на придвижване от свидетелите С. и препятстване решението да напусне дома на приятелката си.
Съставът на ВКС споделя правилността на изводите, че подс.М. е бил погрешно ориентиран в обективните факти за намесата на двамата полицаи именно поради външно създадените извън волята му препятствия да се ориянтира в обстановката след конфликта със свид.Р.С.. Доказано е от фактическа страна, че намесата на двамата полицаи не е могла да бъде възприета от подсъдимия. Установено е в мотивите на инстанционните съдилища, че свид.Б. е отключил входната врата на апартамента на свидетелите С., с предоставен му от свид.Б. С. ключ, без преди това да позвъни на звънеца на входната врата или по друг ясен начин да огласи пристигането на полицейските служители и намерението им да извършат полицейска проверка на подс.М.. От свидетелката Р. С.- наблюдавала поведението на полицаите от апартамента на свид.С. и от обясненията на подсъдимия е изяснено непротиворечиво, че свид.Б. не е носил светлоотразителна жилетка, но е тръгнал пръв напред в тъмния коридор на апартамента пред появата на подсъдимия М.,а свид. А. , макар и да е бил облечен с този отличителен за МВР знак, е вървял след колегата си и подсъдимият не е могъл първоначално веднага да види, и да се ориентира в отличителните атрибути на полицейските служители. Този извод е защитен с анализа и на данните за късния час на посещението на полицаите – след полунощ; изненадата за подсъдимия от появата им в обстановка на непосредственото му преди това освобождаване със собствени усилия от преднамереното заключване в спалнята на жилището; нарушените професионални правила от полицаите за влизане на органи на МВР в чуждо жилище по повод битов конфликт. Тези данни са оценени правилно като формиращи неверни представи в съзнанието на подсъдимия за служебното качество на лицата, влезли в жилището, както и липса на представи спрямо целта на проникването им там. В създалата се обстановка употребата от свидетелите на вербалната заповед: „Полиция. Хвърли оръжието и легни на пода”, не е била убедителен обективен критерий за поставения в конкретната ситуация подсъдим М. да ги възприеме съгласно действителното им съдържание, още повече и поради това, че лицата в качеството им на служители на МВР са влезнали инкогнито, стояли са в тъмното на неосветен коридор с насочени срещу М. пистолети. При тези данни основателно е оценено като защитна реакция поведението на подс.М., състоящо се в няколкократното повторение към тях на фразата: „И., ще ви застрелям”. Изводът, че в деянието липсва умисъл за престъпление против свободата на личността спрямо двете лица, към които е отправена заканата с убийство, инкриминирана в състава на чл. 144, ал. 3 НК, има оправдание в института на мнимата неизбежна отбрана. От правния анализ на фактите по делото правилно е изведена извинителната грешка в условията на мнима неизбежна отбрана, при която е действал дееца.
Формалното осъществяване от обективна страна на състава по чл. 144, ал. 3 НК не е достатъчно, в случая, за възникване на наказателната отговорност на дееца. Несъмнено правилно е изведено, че фразата „Стойте, ще ви застрелям”, придружена с държаното от М. огнестрелно оръжие в ръка, е била годна да предизвика основателен страх за осъществяване на заканата, без значение дали съществува или не основание, че заканата би могла да бъде осъществена спрямо всеки един от двамата служители на реда. Заканата с убийство е възприета от двамата служители на реда като реална възможност подс.М. да реализира заявените си намерения, съзнавайки, че авторът й има огнестрелно оръжие. Но следва да намери подкрепа извода на въззивния съд, че в случая не са засегнати охраняваните обществени отношения, защитени от състава по чл. 144, ал. 3 НК - непосредствен обект на защита на който е правото на лична свобода на гражданите, тъй като е доказано, че подсъдимият не е съзнавал, че върши виновно и следователно, и общественоопасно деяние, тъй като М. е формирал погрешни представи за нападение от страна на всеки от свидетелите А. и Б. спрямо него. Предизвиканата у него представа от поведението на двамата свидетели, че е нападнат, респ. - съществува реална и непосредствена заплаха от нападение от тях спрямо него, а той - има право на самоотбрана, е обусловена от цялостния анализ на данните за начина на проникването на полицаите в апартамента и от факта на държането на подсъдимия заключен за известно време , преди идването им в процесния апартамент. Неправилно се цени от представителя на обвинението фактът, че след като подс.М. е държал в ръката си личното огнестрелно оръжие при идването на двамата свидетели, той имал „предварителна подготовка” срещу евентуални действия на полицията за потушаване на агресията „спрямо свидетелите С.”, проявена при скарването със свид.Р.С.. Това съждение е опровергано от данните за неправомерното ограничаване свобода на придвижване на подсъдимия в чуждото жилище, което е способствало за напълното дезориентиране на М. спрямо възможността от полицейско присъствие на място, където спрямо самия него е извършено противоправно действие. От показанията на свид.Д. М.- сестра на подсъдимия и от обясненията на подсъдимия е установено, че е бил уплашен; с писклив и уплашен глас е съобщил на сестра си за заключването му; споделил е учудването си от пристигането на „две въоръжени лица” в апартамента като не е споменал да ги е възприел за представители на органите по опазване на обществения ред.
Изводът че подсъдимият е извършил деянието преди да е разбирал, че го насочва спрямо униформени служители на реда от състава на МВР, е верен, защото в решението са обсъдени и данните, характеризиращи психическото състояние на подсъдимия и реакциите на изненада, предизвикани от появата на полицаите. Въпреки фактическата установеност на пълнотата на командата, изречена от свидетелите А. и Б., правилни са изводите, че подсъдимият е възприел поведението им не като процедура по опазването на законността, а като нападение, тъй като не е могъл и не е бил длъжен да знае, или да предполага, че те действат правомерно, т.е. че не е имало спрямо неговата личност започнало противоправно нападение, спрямо което да има законното право да се защити.
При тези данни изводите за отсъствие на субективните елементи за осъществяване на отправените от подс.М. закани с убийство спрямо всеки от двамата полицейски служители са правилни. Грешката във фактическите обстоятелства за нападението не се дължи на непредпазливост, тя е извинителна, тъй невъзможността подсъдимият да се ориентира правилно е била обективна.
Съставът на ВКС изцяло споделя изводите във въззивното решение за изключващите вината на подсъдимия обстоятелства, основани на грешка. Доказано е от фактическа страна попадането му в ситуация на „мнима неизбежна отбрана”( изводи, с които е поправено неправилното приложение на материалния закон от първостепенният съд - приел, че имало обективна, а не субективна несъставомерност на деянието ).
Според т. 9 на ППВС №12/173г. „Мнима неизбежна отбрана има, когато поради грешка относно действителността на нападението се счита, че има нападение, докато то обективно не съществува. Мнимата неизбежна отбрана изключва умисъла за извършване на престъпление“. При тези данни подсъдимият правилно е оправдан и по двете обвинения по чл.144, ал.3, предл.1 и 2, вр. ал.1 НК, тъй като от субективна страна деянията са извършени при изключващи вината обстоятелства, съгласно правилото по чл. 15 НК. Извършеното не е престъпление и за него не следва да се носи наказателна отговорност.
Воден от тези мотиви и съгласно чл. 354, ал. 1,т. 1 НПК, съставът на ВКС
Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №20/27.06.2013 год. по внохд№115/2013 год. на Апелативния специализиран наказателен съд, с което е потвърдена присъда от 18.02.2013 год. по нохд№171/2012 год. на Специализирания наказателен съд.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: