Р Е Ш Е Н И Е № 101 София, 21 февруари 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на четиринадесети февруари 2013 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА ПАВЛИНА ПАНОВА при секретаря ............Ив. Илиева............................ и в присъствието на прокурора от ВКП .........Ат. ГЕБРЕВ................, като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 184/2013 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по протест на прокурор от Софийска апелативна прокуратура срещу въззивна присъда № 33, постановена от Апелативен съд – гр.София на 26.11.2012 г. по ВНОХД № 1113/2012 г. С първоинстанционна присъда, постановена от Софийски градски съд на 29.09.2012 г. по НОХД № 6151 по описа за 2011 г., подсъдимият В. Е. Б. е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 304 ал.1 от НК за това, че на 23.03.2010 г. в [населено място] предложил облага – сума в размер на 400 лева на длъжностните лица А. З. У. и И. Г. Г., за да не извършат действия по служба, поради което му е било наложено наказание лишаване от свобода в размер на една година и глоба в размер на 500 лева. Със същата присъда подсъдимият е бил признат за виновен и в извършване на престъпление по чл. 144 ал.2 вр. ал.1 от НК за това, че на неустановена дата през м. април 2010 г. в [населено място] се заканил на длъжностните лица И. Г. Г. и И. Г. Ф. с престъпление против тяхната личност и имот и това заканване е могло да възбуди основателен страх от осъществяването му, като му е било наложено наказание лишаване от свобода в размер на една година. На осн. чл. 23 от НК е определено едно общо наказание на подс. Б. лишаване от свобода в размер на една година, към което е било присъединено наказанието глоба в размер на 500 лева. Постановено е изтърпяване на наказанието лишаване от свобода в затвор при строг режим. С присъдата подс. Б. е бил оправдан по две обвинения за престъпление по чл. 144 ал.2 вр. ал.1 от НК, осъществени респективно на 29.03.2010 г. и на неустановена дата през април 2010 г. спрямо лицата А. З. У. и И. Г. Г. /за първата дата/ и спрямо И. Г. Г. и Д. В. Т. /за втората дата/. С атакуваната въззивна присъда е била отменена първоинстанционната в осъдителната й част и вместо това подс. Б. е бил признат за невиновен и оправдан и по двете обвинения / по чл. 304 ал.1 и по чл. 144 ал.2 вр. ал.1 от НК/, като първоинстанционният съдебен акт е бил потвърден в оправдателната му част. В касационния протест се съдържа довод за наличие на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК, като се атакува само отменителната част на присъдата и признаването на подс. Б. за невиновен по обвиненията, по които е бил осъден от първостепенния съд. В допълнението към протеста се твърди се, че въззивният съд е допуснал нарушение при оценката на доказателствата по делото, тъй като е игнорирал показанията на полицейските служители, позовавайки се на допуснати от тях служебни пропуски по документиране на престъпните деяния, както и на противоречията между тях, които подалият протеста прокурор намира за обясними с естеството на работа на свидетелите. Прави се искане за отмяна на въззивната присъда само в отменителната й част и връщане на делото за ново разглеждане на въззивната инстанция. Пред касационната инстанция прокурорът от ВКП не поддържа протеста. Защитата на подсъдимия излага становище за неоснователност на протеста, тъй като апелативният съд не е допуснал съществените процесуални нарушения, които се твърдят в него. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Протестът на апелативна прокуратура – гр.София, с който се иска отмяната на въззивната присъда в оправдателната й част и връщане на делото за ново разглеждане, е основателен. За да отмени първоинстанционната присъда в осъдителната й част и постанови оправдателна присъда, въззивният съд се е позовал на няколко обстоятелства: наличие на противоречия в показанията на свидетелите, дадени на досъдебното производство и пред съда, както и на противоречие между самите свидетели; неизпълнение от тяхна страна на задълженията им като полицейски органи да съставят необходимите документи за инцидентите с подсъдимия; липса на точно описание на датите на отделните деяния в обвинителния акт, с което е нарушено правото на подсъдимия да разбере точната дата, за която е бил обвинен, за да организира защитата си. Направата на тези изводи е в противоречие с изискванията на чл. 13 и чл.14 от НПК. В съдебния си акт въззивният съд е приел, че показанията на полицейските служители – свидетели по делото, са показания на добросъвестни и обективни свидетели, но не са достоверни в такава степен, че въз основа на тях да се обосноват осъдителни изводи. В подкрепа на това си съждение апелативният съд е направил анализ на показанията на всеки от свидетелите, намирайки вътрешна противоречивост между тях. В този процес обаче съдът е бил фрагментарен, като не е изследвал прецизно и пълно всички обстоятелства по делото въз основа на комплексен анализ на цялата доказателствена съвкупност. Пропускът му се дължи на обстоятелството, че достоверността на показанията на всеки свидетел е преценявана само по отношение на този пункт от обвинението, за което е било посочено, че той самият е пострадал, без да се извърши съпоставка на показанията му с тези на останалите свидетели, макар и да не са били преки участници в конкретната ситуация. Така например, в показанията на основния свидетел на обвинението – И. Г., са намерени противоречия и несигурност по отношение на това, че в съдебната фаза не е посочил каквато и да е сума като размер на предлагания от подсъдимия подкуп, че не е в необходимата степен конкретен по отношение на времето на деянията, както и какви точно заплахи е получавал при всяко от деянията, като на досъдебното производство въобще не е посочил за провеждан разговор между него и подс. Б. за бронежилетка. Игнорирането на показания на свидетел е напълно допустимо, но при условие, че се установи, че противоречията в тях са толкова съществени, че поставят под съмнение тяхната достоверност. Въззивният съд се е задоволил само да изброи констатираните недостатъци, но не е потърсил обяснение в тях извън констатацията за недостатъчната им категоричност. Прецизният прочит на показанията на св. Г. пред първоинстанционния съд /л. 71 и сл./ сочи на това, че този свидетел е заявил, че подсъдимият се е появил и е направил опит „да подкупи него и колегата му”, като „предложи сума пари за замяна на топчето”. Никъде в показанията на свидетеля не е отразено, че той не си спомня размера на предложената сума, както и да е посочвал размер, който да е различен от този, който е заявил на досъдебното производство. Възможно е липсата на посочване на точната сума пред съда да се дължи на пропуск от страна на същия да зададе уточняващ въпрос, поради което направата на извод, че този свидетел не е категоричен по отношение на този факт от предмета на доказване, е бил необоснован. В този смисъл съдът е следвало да отчете обстоятелството, че както този свидетел, така и останалите, в показанията си неколкократно за заявили, че както заплахите, така и опитите за предлагане на облаги от лица от криминалния контингент са ежедневие за тях, още повече, че св. Д. Т. в показанията си е заявил, че отново подс. Б. е предлагал на него и на св. Г. сума от по 100-200 евро. По същия начин фрагментарно са анализирани показанията на последния свидетел и по отношение на липсата на категоричност по отношение на точното време на извършване на отделните деяния, в които той е имал контакт с подсъдимия. Действително св. Г. е заявил, че имал четири „подобни срещи” с подс. Б., но буквално е използвал израза „за тези пет месеца”. Внимателният прочит на показанията му би следвало да наведе въззивния съд на извод за това, че не деянията , инкриминирани по делото, са станали в период от пет месеца, а за петте месеца работа на този свидетел в ІІІ РУП на МВР е имал четири срещи с него. По този начин, като не е анализирал в цялост показанията на свидетеля, както и като е направил извод за неговата некатегоричност, апелативният съд е игнорирал задължението си да изгражда изводите си въз основа на комплексен анализ на всички доказателства по делото. Това в още по-голяма степен се явява в противоречие и с направените от самия него фактически изводи, че всички инкриминирани деяния са били осъществени в периода от 29.03.2010 г. до 08.04.2010 г. В противоречие с изискването на чл. 13 и чл. 14 от НПК е подходил съдът и по въпроса за доказаността на съдържанието на заплахите, употребени спрямо този свидетел от страна подсъдимия. В основата на решението му да не даде вяра на Г. въззивният съд е поставил обстоятелството, че на досъдебното производство той не е споменал да е имало разговор с подс. Б. за бронежилетка, за каквато споменава пред съда. Както се посочи, липсата на отразяване на определен факт в показанията на свидетел не винаги е израз на неговата недобросъвестност, а може да се дължи или на пропуск на разпитващия да зададе правилно въпроса, да отрази вярно отговора, а може и да е резултат от провеждането на по-повърхностен и непрофесионален разпит. Безспорно е, обаче, че св. Г. е заявил пред съда, че такъв разговор е имало с подсъдимия и то нееднократно, което е потвърдено и от св. И. Ф.. От друга страна, разговорът за бронежилетката не е самостоятелен елемент от обвинението по чл. 144 ал.3 от НК, а попада в кръга обстоятелства „саморазправа с пострадалите”, поради което и съдът необосновано му е отдал такова съществено значение. Подобен, макар и с не такава значимост от гледна точка на доказателствените изводи, е бил подходът на въззивния съд при анализа на показанията и на останалите свидетели по делото – А. У., И. Ф. и Д. Т.. По отношение на първия от тях липсата на категоричност е обоснована с несигурността му относно датата на деянието, както и сумата, предмет на подкупа. От вниманието на съда е убягнало, че този свидетел след прочитане на показанията му / л. 69/ е дал мотивирано обяснение за противоречието относно датата на инцидента, както и че съгласно чл. 13 ал.2 от НПК обективната истина се разкрива със средствата, предвидени в закона, без обаче някое от тях да има предварително определена сила и да се изключва възможността определен факт да се доказва с всеки възможен способ. По този начин съставените протоколи лично от този свидетел с дата 29.03.2010 г. безспорно са установили както датата на първото от инкриминираните деяния, така и участието на свидетеля в обстоятелствата по неговото осъществяване. Противоречието, което въззивният съд е констатирал относно предмета на предлагания от подс. Б. подкуп между показанията на св. У. /70 лв./ и на св. Г. /70 , 400 лв./ прибързано е било прието като недостатък на показанията на тези свидетели и признак на липсата на категоричност. В случай, че съдът констатира противоречие, което е от съществено значение, следва да използва процесуалните възможности на НПК за неговото отстраняване или изясняване – повторен разпит или очна ставка, тъй като в противен случай нарушава задължението си да вземе мерки, за да осигури разкриването на обективната истина /чл.13 от НПК/, както и да събира доказателства по свой почин, когато това се налага с оглед достигането до обективната истина /чл. 107 ал.2 от НПК/. По отношение на показанията на св. Д. Т. въззивният съд е анализирал противоречия, които нямат отношение към тази част на въззивната присъда, която е предмет на касационния контрол, но следва да се има предвид, че и тук подходът е бил на самостоятелен и фрагментарен анализ на неговите показания, като вън от вниманието на съда е останало обстоятелството, че показанията на този свидетел биха могли да послужат като косвени доказателства по отношение на останалите деяния, както и за проверка достоверността на показанията на св. И. Г., като при тази хипотеза е могло да се стигне и до направата на различен извод относно наличието на противоречия в показанията на този свидетел. Непочиващ на правилата за проверка и оценка на доказателствата е изводът на въззивния съд за това, че неизпълнението на служебните задължения от страна на свидетелите – полицейски служители да изготвят документи и да отразят в тях инцидентите с подсъдимия поставя под съмнение истинността на техните показания. Както правилно е обосновал първоинстанционния съд, този пропуск би могъл да се отрази на техните служебни взаимоотношения с началническия състав и да обоснове тяхна дисциплинарна отговорност, но сам по себе си не следва да бъде безапелационно приет за признак на свидетелска недостоверност. Оценяването на показанията на свидетелите принципно е резултат от логическата дейност по анализ на тяхната относимост към фактите, предмет на доказване по делото, както и от способността на свидетеля да възприема фактите и да дава достоверни показания за тях. Върху последното биха могли да повлияят различни обстоятелства – желание за мъст, за набедяване, за причиняване на вреда на лицето, срещу което се свидетелства, наличие на вражда и т.н. При всички случаи обаче преценката за недостоверност трябва да почива на обективно установени в процеса и относими към показанията на свидетеля обстоятелства. В настоящия процес такива не са установени. Въззивният съд е приел, че поради липсата на отразяване на фактите, съдържащи се в обвинителния акт, в полицейската документация не следва да се приеме, че тези факти действително са се осъществили. По този начин е придал доказателствена сила на нарядните дневници на ІІІ РУП на МВР, каквато те не могат да имат в наказателния процес, но е игнорирал доказателствени източници, събрани по надлежния процесуален ред. Упрекът към полицейските служители би бил основателен с онази тежест, която му е отдал въззивния съд, ако се касае за осъществени престъпления спрямо гражданите, чиито права и интереси те охраняват. В случая се касае за престъпления, осъществени спрямо самите полицаи и за инциденти, които те самите заявяват, че са ежедневие в тяхната професия. Неизготвянето или несвоевременното изготвяне на докладни записки за тях е следвало да се изясни дали е резултат от недобросъвестност и желание за прикриване на инцидентите, от това, че такива въобще не е имало или е обяснимо с ежедневните предизвикателства на естеството на професията, която упражняват. В този смисъл трябва да се обсъжда и докладната записка на св. Г., дала основание за образуване на досъдебното производство, изготвена на 08.04.2010 г. в края на поредица от срещи с подсъдимия след натрупване и ескалиране на отправените заплахи. Посочените недостатъци на оценъчната доказателствена дейност са рефлектирали върху възможността на въззивния съд да достигне до обективната истина и да направи верни фактически изводи по делото. Налице е касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК, тъй като са нарушени съществени процесуални правила. Частично основателен е аргументът на въззивния съд относно недостатъкът на обвинителния акт, изразил се в непосочване на точната дата на осъществяване на последните две престъпления. ВКС се солидаризира с това, че когато е възможно да бъде установена конкретна дата на престъплението, тя следва да бъде посочена както в при привличането на едно лице като обвиняем, така и в обвинителния акт. Това е гаранция за предявяване на максимално прецизни фактически рамки на обвинението, по които подсъдимият следва да се защити. В настоящето дело обвинението е предопределило максимално широк времеви диапазон на последните две престъпления – през месец април 2010г. Точните дати обаче са били установими в случай, че беше проявена по-голяма процесуална активност от органите на досъдебното производство, каквато в съдебната фаза е била проявена от защитата на подс.Б.. Независимо по чия инициатива, важното е, че в процеса са изяснени факти относно по-кратък времеви диапазон на осъществяване на престъпленията, с което подсъдимият се е запознал и съответно е имал възможност да организира и осъществи защитата си. Пред първоинстанционния съд прокурорът е имал процесуална възможност да измени обвинението по реда на чл. 285 от НПК относно тези факти, но е проявил процесуално бездействие. Вярно е, че обвинителният акт страда от порок, който обаче не е съществен до такава степен, че да прави невъзможна защитата на подсъдимия. Той е ограничил защитата, но не е лишил подс. Б. от такава, тъй като в хода на процеса са били събрани достатъчно на брой доказателства за максимално конкретизиране на датите на двете деяния. Обстоятелството, че това е станало по инициатива на защитника, може да се отрази на наказателноправното положение на подсъдимия в посока на неговото облекчаване, но не и да води до направата на извод за недоказаност на обвиненията. В хода на разследването защитникът на подсъдимия Б. е правил двукратно отводи на разследващия полицай, които е обосновал с конкретни негови действия в хода на разследването – опит да внуши на обвиняемия да бъде защитаван от „служебен” защитник и че е извършвал служебни справки, касаещи личния и семеен живот на защитника. По повод това искане е било налице произнасяне на прокурор /л.65 от дос. производство/, с което е било отказано отвеждането на водещия разследването. Пред съда защитникът изразява съмнение в безпристрастността на разследващия предвид обстоятелството, че полицаите – пострадали по делото и основни свидетели на обвинението са служители на същото полицейско управление. Въззивният съд е констатирал това обстоятелство и е счел, че то създава съмнение за предубеденост, пристрастност и необективност. ВКС намира, че с оглед отстраняване на всяко съмнение както у обвиняемия и защитата му, така и обществото, че би могло да се води пристрастно разследване от орган на същото полицейско управление, е било редно разследването да бъде възложено на разследващ полицай от друго управление на МВР. Законът изисква дейността по събирането и проверката на доказателствените материали и постановяването на акт по разследването или съдебен акт да бъдат осъществени от лица, напълно освободени от всякакви възможни външни въздействия, поставящи под съмнение тяхната непредубеденост. В конкретния случай, съмнението за предубеденост на разследващия полицай е било обективирано в достатъчно обоснована степен от факта, че е налице служебна връзка между него и пострадалите полицейски служители. Безпристрастността на който и да е разследващ полицай от същото полицейско управление трудно би могла успешно да се мотивира, след като у подсъдимия и неговата защита очевидно е възникнало съмнение, че ще получат обективно, всестранно и пълно разследване чрез събиране както на обвинителни, така и на оправдателни доказателства от безпристрастен разследващ орган. Това съмнение не е голословно, а обосновано с обективно съществуващ факт – разследващият и пострадалите полицаи са колеги от едно и също полицейско управление. Всеки разследващ орган, за когото съществува опасение, че не би могъл да действа непредубедено, следва да се оттегли от делото, тъй като дейността му трябва да вдъхва доверие както у подсъдимите, така и в обществото. Извършването на отвод по чл. 53 вр. чл. 47 ал.1-3 вр. чл. 29 ал.2 от НПК е предвидено за всички хипотези, когато процесуалните участници в разследването считат, че разследващият не може да осигури безпристрастно разследване по делото и тези техни съмнения се обосновават с налични факти по делото. В случая тази субективна увереност е била и обективно обоснована с оглед служебните връзки и контакти, обуславящи предпоставки за евентуална солидарност между органа по разследването и числящите се към същото полицейско управление служители. Като не е уважил искането на защитата за отвеждане на водещия разследването / а от съдържанието му е следвало да се установи, че се иска провеждането на разследването в друго полицейско управление/, прокурорът е предопределил досъдебното производство да протече при сериозни съмнения за спазване на принципа на чл. 10 за независимост и на чл. 29 ал.2 /вр. чл. 53 /от НК за безпристрастност на разследващия. Този недостатък е неотстраним в съдебната фаза на процеса, доколкото съдът няма правомощие да отвежда разследващите органи. След проведени два стадия на съдебната фаза на процеса е абсолютно невъзможно връщането на делото на досъдебната фаза /предвид разпоредбата на чл. 354 ал.3 от НПК/. Доколкото доказателствата, събирани в хода на разследването вече са събрани в първоинстанционното производство в условия на устност, непосредственост и състезателност, която е гарантирала правата на всички страни в процеса, е било охранено в максимална степен правото на подсъдимия да сочи доказателства и те да бъдат събрани, проверени и оценени от независим и базпристрастен съд. В настоящия процес този недостатък е бил и в още по-голяма степен преодолян предвид активността на защитата и на съда да събере несъбрани, но съществували доказателства по време на разследването. Единствената възможност за преодоляване на нарушението е в хода на доказателствения процес пред съда да се извърши преценка кои от доказателствата, събрани на досъдебното производство биха могли да се ползват, тъй като върху тях не би могла да повлияе евентуалната пристрастност на разследващия, и кои – не и в този смисъл да бъдат игнорирани. При всички случаи това следва да бъде взето предвид от новия съдебен състав, който ще разгледа въззивната жалба срещу първоинстанционната присъда. Констатираните съществени процесуални нарушения представляват касационно основание по чл. 348 ал.1 т. 2 от НПК. Те по естеството си са отстраними чрез провеждането на ново съдебно производство пред втората инстанция по фактите, което налага отмяната на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от САС. В хода на същото следва да се отстранят всички констатирани нарушения. Ето защо и на основание чл. 354 ал.1 т.4 от НПК ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ІІІ наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивна присъда № 33 от 26.11.2012 г., постановена по ВНОХД № 1113/2012 г. по описа на Софийски апелативен съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на въззивния съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.