Р Е Ш Е Н И Е № 68 София, 02 май 2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми март две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА МИЛЕНА ПАНЕВА при секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора от ВКП Калин Софиянски, като изслуша докладваното от председателя П. ПАНОВА наказателно дело № 210/2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство пред ВКС е по реда на чл. 420 ал. 1 вр. чл. 422 ал. 1 т. 4 от НПК и е образувано по искане на главния прокурор на Република България за възобновяване на НД № 366/2008 г. по описа на ВКС, III н.о. и ВНОХД № 111/2008 г. на Апелативен съд – Пловдив (с чието решение е потвърдена първоинстанционната присъда по НОХД №778/2007 г. на Окръжен съд – Пазарджик), отмяна на постановените решения и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд в частта, с която подсъдимият Н. Д. Г. е признат за виновен за извършено престъпление по чл. 244 ал. 1 пр. 2 от НК и относно приложението на чл. 23 ал. 1 от НК. В искането се сочи, че с влязло в сила на 31.11.2017 г. решение на Европейския съд за правата на човека /ЕСПЧ/, постановено по делото „Н. Г. срещу България” /жалба № 7202/2009 г./, е установено нарушение на чл. 6 §1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ). Същото има съществено значение за делото в частта, с която Г. е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 244 ал. 1 пр. 2 от НК, за което му е било наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години. Твърди се, че според решението на ЕСПЧ съдебните актове не са достатъчно ясно мотивирани по основните въпроси, свързани с участието на подсъдимия за престъплението, за което е наказан, както и че съдилищата са били длъжни да разгледат довода на жалбоподателя, че е купил подправените банкноти през 2002 г., когато придобиването им не е било престъпление, и да му дадат мотивиран отговор в съответствие със задължението, предвидено в чл. 6 §1 от ЕКПЧ, чл. 301, чл. 339 и чл. 347 от НПК. В съдебно заседание представителят на Върховна касационна прокуратура поддържа искането по посочените в него основания и мотиви и моли то да бъде уважено. Осъденият Н. Г., редовно призован, не се явява. Представлява се от упълномощения му защитник – адв. К., която пледира за основателност и законосъобразност на искането на главния прокурор, и предлага на съда същото да бъде уважено. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си, намери следното: С присъда № 6 от 25.01.2008 г. по НОХД № 778/2007 г. Окръжен съд – Пазарджик е признал подсъдимия Н. Д. Г. за виновен в това, че за периода от 26.03.2005 г. до 10.01.2007 г. в [населено място], чрез покупка от неизвестно лице придобил подправени парични знаци 500 щатски долара в 5 бр. банкноти с номинал от по 100 щатски долара всяка една от тях, като е знаел, че са подправени, за което на основание чл. 244 ал.1 пр. 2 от НК му е било наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години. Със същия съдебен акт подс. Г. е признат за виновен в това, че на 10.01.2007 г. в [населено място] е прокарал в обръщение, като е дал на Е. Д. подправени парични знаци 20 български лева в 1 банкнота със същия номинал, като е знаел, че са подправени, за което на основание чл. 244 ал. 1 пр. 1 от НК му е било наложено наказание лишаване от свобода за срок от шест месеца. На основание чл. 23 от НК съдът е определил едно общо най-тежко наказание в размер на две години лишаване от свобода, изтърпяването на което на основание чл. 66 ал. 1 от НК е отложено за срок от пет години. С присъдата подс. Г. е признат за невиновен в това, че за периода от 2002 г. до 26.03.2005 г. е извършил престъпление по чл. 244 ал. 1 пр. 2 от НК, поради което е и оправдан. Присъдата на първата инстанция е била протестирана и атакувана от подс. Г.. Образуваното въззивно производство пред Апелативен съд – Пловдив е приключило с решение № 84/24.04.2008 г., постановено по ВНОХД № 111/2008 г., с което първоинстанционната присъда е била потвърдена. С решение № 370 от 24.11.2008 г. по НД № 366/2008 г. Върховният касационен съд, III н.о., е оставил в сила въззивния съдебен акт. По повод жалба № 7202/2009 г., подадена от осъдения Г., е било образувано дело „Н. Г. срещу България”, по което ЕСПЧ е постановил решение, с което е приел, че има нарушение на чл. 6 §1 от Конвенцията, тъй като националните съдилища не са постановили достатъчно ясно мотивирани решения. Те са били длъжни да разгледат довода на жалбоподателя, че е купил подправените банкноти през 2002 г., в момент когато придобиването на такива банкноти не е било престъпление, и да му дадат мотивиран отговор в съответствие със задълженията си, предвидени в чл. 6 §1 от ЕКПЧ, чл. 301 и чл. 339 от НПК. На първо място, настоящият съдебен състав намира за необходимо, че следва да се произнесе по допустимостта на депозираното от главния прокурор искане за възобновяване, която има преюдициално значение за по-нататъшното развитие на производството и контролът по реда на Глава XXXIII от НПК. Категорично по делото е установено, че решението от 13.07.2017 г. на ЕСПЧ по делото „Н. Г. срещу България“ е влязло в сила и е придобило юридически стабилитет на 13.11.2017 г., когато при условията на чл. 44 §1 от Конвенцията е станало окончателно. От приложеното по делото писмо с изх. № 99-00-62/16 от 22.03.2018 г. от директора на Дирекция „Процесуално представителство на Република България пред Европейския съд по правата на човека“ към Министерство на правосъдието е видно, че на 18.12.2017 г. Върховна касационна прокуратура е поискала заверен превод на решението на ЕСПЧ по жалба № 7202/2009 г., който й е бил изпратен на 03.01.2018 г. Искането за възобновяване е подадено на 12.02.2018 г. чрез първоинстанционния съд – Окръжен съд – Пазарджик, който след изпълнение на процедурата по чл. 424 ал. 3 от НПК, е изпратил делото на Върховния касационен съд. Подаденото искане за възобновяване е допустимо. Съобразно чл. 421 ал. 2 от НПК главният прокурор е длъжен да направи искането за възобновяване с правно основание по чл. 422 ал.1 т.4 от НПК в едномесечен срок от узнаването на решението на ЕСПЧ. Доколкото решенията на Европейския съд за правата на човека се обявяват и публикуват на един или на двата езика на Съвета на Европа /английски и/или френски/, то за момент на узнаване на решението на Съда следва да се възприеме датата, на която главният прокурор е получил официален превод на български език на окончателното решение на ЕСПЧ. Законодателят е предвидил, че това е същият момент, от който започва да тече и срокът за подаване на искането на главния прокурор за възобновяване на националното наказателно производство. В конкретния казус, датата на узнаване на постановеното решение на ЕСПЧ по делото „Н. Г. срещу България“ е 03.01.2018 г., когато от Министерство на правосъдието е изпратен исканият от прокурор при ВКП заверен превод на български език на Върховна касационна прокуратура. По делото липсват други данни, в които да се съдържа информация, относима към установяване момента на узнаването. Искането на главния прокурор за възобновяване на наказателно производство е депозирано пред първоинстанционния съд – Окръжен съд – Пазарджик, на 12.02.2018 г., седем дни след изтичане на указания в процесуалния закон срок. Независимо от това, настоящият съдебен състав намира, че искането на главния прокурор е процесуално допустимо. С разпоредбата на чл. 421 ал. 2 от НПК законодателят е вменил задължение на главния прокурор в случаите на постановено решение на ЕСПЧ, с което е установено нарушение на Конвенцията, което има съществено значение за делото, в едномесечен срок от узнаването на това решение да направи искане за възобновяване на националното наказателно производство. За разлика от разпоредбата на алинея 1, в която е употребен изразът „не по-късно“ по отношение на срока, в който може да се направи искане за възобновяване, то в ал.2 такъв израз липсва, като е посочен срокът с думите „в едномесечен срок“. Поради това следва да се приеме, че докато срокът в ал.1 е преклузивен и с изтичането му се погасява възможността да се иска възобновяване на наказателно дело от субектите и на основанията, посочени в нея, то срокът по ал.2 е инструктивен. С неговото изтичане не се прегражда възможността, а и задължението, на главния прокурор да направи искане за възобновяване. Тази разлика в характеристиките на сроковете по двете алинеи на чл. 421 от НПК не е случайна. Докато съгласно алинея 1 прокурорът има право на преценка и той „може“ да направи искане за възобновяване, то съгласно ал.2 той е „длъжен“ да направи искането, когато са налице предпоставките на чл. 422 ал.1 т.4 от НПК. От това си задължение той не може да се освободи поради просрочие и неспазване на едномесечния срок. За този си пропуск той може да носи служебна отговорност, но не и да търпи последиците от забавеното си действие чрез обявяване на искането му за недопустимо. Това е така, тъй като искането за възобновяване по ал. 2, което е само в правомощията на главния прокурор, е резултат от поети международни задължения на българската държава в качеството й на страна по Конвенцията за защита правата на човека или в качеството й на молеща/издаваща държава в случаите на екстрадиция или изпълнение на европейска заповед за арест. Недопустимо би било бездействието на национален орган и неспазването на срокове, предвидени в националното законодателство, да водят до пренебрегване на международни принципи и задължения, поети от българската държава. На следващо място, както в случаите на констатиране на нарушение на ЕКПЧ от ЕСПЧ, така и в случаите на екстрадиция при задочно осъждане, се касае за допуснати особено съществени права на човека, които при всички случаи налагат в кратки срокове /едномесечен, респ. едноседмичен/ възобновяването на наказателното производство и отстраняване на допуснатото нарушение. Поради тези съображения, Върховния касационен съд намери, че следва да разгледа искането на главния прокурор, макар и подадено седем дни след изтичане на предвидения в процесуалния регламент срок. По същество искането е основателно. С решението по делото „Н. Г. срещу България“ Съдът в Страсбург е установил нарушение на чл.6 §1 от ЕКПЧ, тъй като националните съдилища не са постановили достатъчно мотивирани съдебни актове във връзка с аргумента на жалбоподателя, че е закупил инкриминираните банкноти не през 2005г., а през 2002 г., когато придобиването на подправени парични знаци не е било престъпление. Според Съда това твърдение е било защитимо, тъй като версията за събитията на жалбоподателя е поне частично подкрепена от показанията на неговия брат, с които се потвърждава, че през 2002 г. осъденият Г. е получил пари от него, за да купи щатски долари. В решението се акцентира върху това, че придобиването на подправени банкноти е криминализирано едва на 26 март 2005 г., поради което е било от решаващо значение да се докаже както че жалбоподателят е придобил подправените банкноти след тази дата, така и че е бил наясно, че са били подправени – изискване, което е в съответствие с презумпцията за невиновност, която поставя тежестта на доказване на всички елементи на обвинението върху прокуратурата и изисква всяко съмнение да бъде в полза на обвиняемия („B., M. and J. срещу Испания“ и M. and B. срещу Република Чехия“). В решението се сочи, че националните съдилища не са дали достатъчно основателен отговор на довода на жалбоподателя, че придобиването на инкриминираните банкноти е станало преди 2005 г., като не са обяснили защо и въз основа на какви доказателства са приели, че Н. Г. е придобил подправените банкноти много по-късно, а именно след 26 март 2005 г. Освен обясненията на жалбоподателя и показанията на неговия брат, не са били събрани доказателства по този факт. В тази връзка ЕСПЧ приема, че националните съдилища са били длъжни да разгледат довода на жалбоподателя и да му дадат аргументиран отговор, каквото задължение се съдържа по подразбиране в чл.6 §1 от ЕКПЧ, и е предвидено и в чл. 301 и чл. 339 от НПК. В заключителния си извод Съдът приема, че националните съдилища не са постановили достатъчно ясно мотивирани решения, каквото е изискването на чл.6 §1 от ЕКПЧ. В решението си ЕСПЧ сочи, че най-подходящата индивидуална мярка в случаите, когато националните съдилища не са разгледали ключов довод на жалбоподателя в нарушение на горецитираната разпоредба от Конвенцията, е своевременното възобновяване на производството и повторно разглеждане на делото в съответствие с всички изисквания за справедлив процес („Я. срещу България“). В тази връзка е отбелязано правомощието на главния прокурор да поиска възобновяване на производството след решение на ЕСПЧ. В искането си главният прокурор правилно и съобразно разпоредбите на закона претендира за възобновяване на производствата по НД № 366/2008 г. по описа на ВКС и ВНОХД № 111/2008 г. на Апелативен съд – П., с цел отстраняване на допуснатото нарушение. В случая в производството пред ВКС не би могло да се постигне поправяне на допуснатото нарушение от националните съдилища само чрез възобновяване на наказателното производство, като сам върховният съд да постанови съдебен акт, с който да отстрани нарушението на чл.6 §1 от ЕКПЧ, като даде аргументиран отговор на наведения от осъдения довод. Върховната инстанция няма правомощието да събира доказателства (с изключение на хипотезата по чл. 354 ал. 5 от НПК, която в настоящия случай не е налице), за да извърши преценка кога Н. Г. е придобил подправените банкноти. Това правомощие е от компетентността на апелативния съд - последната инстанция по фактите, който следва да събере необходимите доказателства, да ги обсъди поотделно и в съвкупност и отново да се произнесе по въззивната жалба на подсъдимия, като аргументирано следва да отговори на наведения довод, че е закупил инкриминираните банкноти не през 2005г., а през 2002 г., когато придобиването на подправени парични знаци не е било престъпление, както и в достатъчна степен да мотивира своя съдебен акт. В практиката си ЕСПЧ нееднократно е указвал, че изискването за справедлив съдебен процес предполага, че съдът ще изложи мотиви за решението си. Въпреки че националните съдилища имат право на значителна свобода на преценка относно структурата и съдържанието на решенията си, те трябва да посочат достатъчно ясно основанията за решението си. Приема се, че подсъдимият има право да узнае, че изложените от него аргументи са били разгледани и какви са съображенията, въз основа на които съдът е взел конкретно решение, тъй като ако те липсват, то средствата за защита стават илюзорни. (в този смисъл са решенията по делата „H. срещу Гърция“, „T. срещу Русия“ и др. ). Не е необходимо съдът да разгледа всеки наведен довод, но „основните аргументи“ на жалбоподателя трябва да бъдат обсъдени („B. срещу Румъния“ и „P. срещу Украйна“). В случая възражението на Г. за времето на придобиването на инкриминираните банкноти е било особено съществено, тъй като касае съставомерността на деянието въобще и е пряко свързано с възможността той да понесе наказателна отговорност за него. Националното ни законодателство съдържа достатъчно разпоредби, спазването на които от съдилищата е гаранция за съблюдаване на принципа за мотивираност на актовете на съда (арг. от чл. 120 ал. 4 от Конституцията, чл. 34, чл. 305, чл. 308-309 и чл. 339 от НПК). Очевидно е, че националните съдилища са пренебрегнали това свое задължение, постановявайки немотивирани съдебни актове, с което са нарушили съществено правото на подс. Г. да разбере защо не се уважава негово възражение и не се дава вяра на част от доказателствата, за да се защити пред следващите инстанции. Това нарушение е съществено /най-малкото защото и НПК в чл. 348 ал.3 т.2 го признава за такова/, но и защото, ако не беше допуснато, би могло да доведе до други изводи по делото. Ето защо, ВКС намира, че са налице кумулативните предпоставки на чл. 422 ал.1 т.4 от НПК – с решение на ЕСПЧ е установено нарушение на ЕКПЧ и то има съществено значение за националното наказателно дело, водено срещу Н. Г..Това налага последното да бъде възобновено и върнато за ново разглеждане, в хода на което да бъде отстранено нарушението, констатирано от Съда. При новото разглеждане на делото, следва да бъдат спазени всички изисквания на закона, релевантни към мотивирането на съдебния акт, обсъждането на наведените от подсъдимия доводи и предоставянето на аргументиран отговор за приемането им или тяхното отхвърляне. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че е налице соченото основание за възобновяване на наказателно дело, поради което то следва да бъде уважено – производството да бъде възобновено, решението на касационната инстанция и съдебният акт на въззивния съд следва да бъдат отменени и делото да бъде върнато за ново разглеждане на Апелативен съд - Пловдив. С оглед на това и на основание чл. 425 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, Р Е Ш И : ВЪЗОБНОВЯВА наказателното производство по НД № 366/2008 г. по описа на Върховния касационен съд, III н.о., като ОТМЕНЯ постановеното по него решение № 370/24.11.2008 г. ВЪЗОБНОВЯВА наказателното производство по ВНОХД № 111/2008 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, като ОТМЕНЯ постановеното по него решение № 84/24.04.2008 г., с което е потвърдена първоинстанционната присъда по НОХД № 778/2007 г. на Окръжен съд – Пазарджик, в частта, с която подсъдимият Н. Д. Г. е признат за виновен за извършено престъпление по чл. 244 ал. 1 пр. 2 от НК и относно приложението на чл. 23 ал. 1 от НК. ВРЪЩА делото за ново разглеждане на Апелативен съд - П.. Решението не подлежи на обжалване. Копие от решението да се изпрати на подс. Н. Д. Г.. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.