Р Е Ш Е Н И Е № 132/2014 гр.София, 24.07.2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети октомври през две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладвано от съдия Гергана Никова гр.дело № 469 по описа за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 – чл.293 ГПК. С касационна жалба, подадена в срока по чл.283 ГПК от И. К. К., Е. К. К. и Б. К. К. чрез адвокати В. Р. и Т. Д. от АК - С., се обжалва въззивно решение № 344 от 28.10.2013 год. по в.гр.дело № 212/2013 год. на Окръжен съд - Смолян. Касаторите поддържат, че решението е недопустимо, тъй като е постановено по нередовна искова молба, евентуално – че е неправилно, тъй като е постановено при съществени процесуални нарушения и е необосновано - основания за отмяна по смисъла на чл.281, т.2 и т.3 ГПК. Молят решението да бъде обезсилено, евентуално - отменено и делото – върнато на въззивния съд, който да допусне делбата при квоти, определени при съобразяване с придобитите от И. К. К. права върху процесните имоти при условията на съпружеска имуществена общност (СИО) с общия наследодател. Претендират разноски. Касационното обжалване е допуснато в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса за правото на въззивния съд да обсъди писмените доказателства, които страната е имала възможност да представи пред първоинстанционния съд в срока по чл.143, ал.2 ГПК, но не е направила това, и които доказателства въззивният съд е приел съгласно чл.266, ал.3 ГПК, констатирайки непълнота на доклада по чл.146, ал.2 ГПК. В срока по чл.287 ГПК е подаден писмен отговор от ответниците по касация Ф. М. Б., М. М. А., А. М. А. и Е. А. Х. чрез пълномощника им адвокат Н. М. от АК - С., които считат, че касационната жалба е неоснователна. Претендират разноски. Състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл.291 и чл.293 ГПК, намира следното: С посоченото решение окръжният съд, в правомощията на въззивна инстанция по чл.258 и сл. ГПК, е потвърдил решение на първата инстанция (№ 76 от 15.02.2013 г. по гр.д.№ 943/2012 г. на Районен съд – Смолян), с което е допусната съдебна делба на следните недвижими имоти : (1) № 100010 с площ 58,479 дка в м.”Л.”, землището на [населено място], [община], ЕКАТТЕ 36974 - залесена територия; (2) № 100011 с площ 33,521 дка в м.”Л.”, ЕКАТТЕ 36974, същото землище; (3) № 100001, с площ 1 757,340 дка в м.”С.”, ЕКАТТЕ 36974 и (4) № 06923.3.1 с площ 70 000 кв.м. по кадастралната карта на [населено място], м.”К.”, при квоти (след решение № 182 от 05.04.2013 г. за поправка на очевидна фактическа грешка в първоначалното решение) : 8/24 ид.ч. за И. К. К.; по 4/24 ид.ч. за Е. К. К., Б. К. К. и Ф. М. Б.; по 1/24 ид.части за М. М. А. и А. М. А. и 2/24 ид.ч. за Е. А. Х.. Въззивният съд е приел, че с исковата молба, депозирана от И. К. К., Е. К. К. и Б. К. К., като придобивно основание е релевирано единствено възстановяването на правото на собственост в полза на наследниците на К. В. К., като липсва позоваване процесните имоти да са придобити при условията на СИО с И. К. К.. Това обстоятелство не е въведено в предмета на делото при спазване изискванията на чл.214, ал.1 ГПК, съответно – ангажираните във връзка с него писмени доказателства (записки за вписването на частни писмени договори за продажба на недвижими имоти съобразно чл.25, ал.1 ЗПСНИ /отм./, които са приети в хода на въззивното производство при условията на чл.266, ал.3 ГПК с протоколно определение от 18.06.2013 г. при друг персонален състав на въззивния съд) не следва да бъдат обсъждани, още повече приобщаването им към доказателствения материал е преклудирано. По съществото на спора е прието, че общият наследодател К. В. К. и И. К. са сключили граждански брак през 1936 г. и за периода от 1936 г. до внасяне на имотите в ТКЗС не е действал института на съпружеската имуществена общност. Собственик на обобществените имоти е лицето, което ги е внесло в ТКЗС и те се възстановяват в негова полза или на наследниците. Имотите не следва да се третират като СИО, тъй като към 1968 г. не са били в патримониума на общия наследодател К.. Последният е починал през 1993 г., имотите са възстановени от поземлената комисия през 2000 и 2003 г. и имат характера на новооткрито наследство, което следва да бъде разпределено по квоти съобразно притежаваните права от неговите наследници към 16.03.1993 г. В заключение въззивният съд е възприел формираните от районния съд изводи и съобразно разпоредбите на чл.9, ал.1 ЗН, чл.5, ал.1 ЗН и чл.10, ал.1 ЗН е определил кръга от съсобствениците, които следва да участват в извършването на съдебната делба и квотите им в съсобствеността. По основанието за допускане на касационното обжалване: По правило въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото, нито изготвя нов доклад по чл.146 ГПК, но в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания - т.2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 на ВКС, ОСГТК. С оглед спецификите на делбеното производство, при констатирано от съда несъответствие между основанието, на което се претендира да е възникнала собствеността (с произтичащите от това техни права в собствеността) и заявеното искане досежно квотите, при които се търси допускането на делбата, първоинстанционният съд е длъжен на основание чл.145, ал.1 и ал.2 ГПК да постави съответните въпроси на страните за изясняване на релевантните в тази връзка факти, както и да им укаже да конкретизират твърденията си и да отстранят противоречията в тях. Изпълнението на тези задължения предпоставя изготвянето на пълен и точен доклад по делото, който да бъде точен ориентир на страните при упражняване на техните процесуални права. Регламентацията на дължимите от съда процесуални действия по докладване на делото е императивна и неизпълнението им съставлява нарушение на съдопроизводствените правила – основание за приложението на чл.266, ал.3 ГПК при надлежно въведено с въззивната жалба оплакване в тази връзка. Съответно – ако в такава хипотеза самият въззивен съд не даде указания до страните относно възможността да предприемат съответните процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради непълнота или неточност на доклада и дадените указания в резултат от неизпълнените задължения по чл.145, ал.1 и ал.2 ГПК, или при вече събрани при условията на чл.266, ал.3 ГПК доказателства (в съответствие с регламентираната с тази разпоредба извинителна причина за допускането на им за първи път във въззивното производство), откаже да обсъди същите с акта си по съществото на спора, то е налице допуснато от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила. По основателността на касационната жалба: Изложеното в общите мотиви в отговор на разгледания правен въпрос налага извода, че при постановяване на въззивното решение е допуснато нарушение на процесуалните правила. Изводът, че събирането на представените във въззивното производство записки за вписването на частни писмени договори за продажба на недвижими имоти съобразно чл.25, ал.1 ЗПСНИ /отм./, противоречи на забраната по чл.146, ал.3, изр.2 ГПК, е незаконосъобразен. Преклузията за събиране на доказателства настъпва едва след надлежно изпълнение на задълженията на първоинстанционния съд по изготвянето на пълен и точен доклад, какъвто в случая не е съставен, доколкото не е било изяснено на какво се дължи и съответно – не е било отстранено противоречието между твърденията на ищците относно придобивното основание и заявеното на тази база искане досежно квотите, при които следва да се допусне делбата. Както е прието с т.2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 на ВКС, ОСГТК, така допуснатото от районния съд нарушение на процесуалните правила не обуславя нито нищожност, нито недопустимост на първоинстанционното решение, съответно – не се отразява и на допустимостта и въззивното решение. В противоречие с разбирането на касаторите, по отношение на въззивното решение не е налице основание за обезсилването му, доколкото е постановено при надлежно упражнено право на иск – от и срещу надлежни страни, при наличие на положителните процесуални предпоставки и отсъствие на процесуални пречки. Независимо от допуснатото процесуално нарушение, като краен резултат обжалваното решение е правилно, доколкото представените пред въззивния съд нови писмени доказателства при условията на чл.266, ал.3 ГПК (записките по чл.25, ал.1 ЗПСНИ /отм./) не обосновават извод за придобиване на касаещите тези документи имоти при условията на СИО за К. В. К. и И. К. К.. На първо място – представените пред възивната инстанция писмени доказателства (записка № 128/1786 от 09.10.1943 г. и записка № 187/1785 от 09.10.1943 г., както и съответните им договор за продажба на недвижими имоти от 05.02.1934 г. и договор за продажба на недвижими имоти от 08.03.1935 г.) нямат отношение към първите два от процесните имоти, находящи се в землището на [населено място], [община] – този с № 100010 с площ 58,479 дка в м.”Л.” и този с № 100011 с площ 33,521 дка в м.”Л.”. По тази причина по отношение на тези имоти не е налице никакво основание да се поддържа, че И. К. К. е придобила права извън тези, следващи й се в качеството на наследник на К. В. К.. По силата на чл.25, ал.1 от Закона против спекулата с недвижими имоти /отм./, с вписването на договор за продажба на недвижими имоти от 05.02.1934 г., извършено със записка № 128/1786 от 09.10.1943 г. са придобити имотите, правата върху които са възстановени с Решение № 34 от 05.07.2000 г. на ПК – С. в нови реални граници, а именно по отношение на имота с идентификатор 06923.3.1 с площ 70 000 кв.м. по кадастралната карта на [населено място], м.”К.”. С вписването на договор за продажба на недвижими имоти от 08.03.1935 г., извършено със записка № 187/1785 от 09.10.1943 г. са придобити имотите, правата върху които са възстановени с Решение № 33 от 17.07.2000 г. на ПК – С. в нови реални граници, а именно по отношение на имота с № 100001, с площ 1 757,340 дка в землището на [населено място], м.”С.”. Касае се за придобиване на имущество в резултат от осъществяването на сложен фактически състав, включващ (1) наличието на частен договор за закупуването на недвижими имоти с извършено плащане и предаване на владението на датите на сключване на договорите и (2) вписване на съответния частен договор при условията на чл.25, ал.1 от Закона против спекулата с недвижими имоти /отм./. По отношение и на двата имота, възстановени с цитираните решения на ПК – С. от м.юли 2000 г., първите юридически факти са се осъществили по време на брака на К. В. К. с първата му съпруга – Ф. М. А., прекратен със смъртта й на 03.12.1935 г. Преди тази дата са били сключени и двата частни договора (на 05.02.1934 г. и на 08.03.1935 г.), като видно от съдържанието им, както предаването на фактическата власт, така и заплащането на имотите е осъществено при подписването на тези документи. Последвало е сключването на брака на К. В. К. с втората му съпруга – касаторката И. К. К., прекратен със смъртта на съпруга на 16.03.1993 г. По време на този брак е транслирана собствеността съобразно чл.25, ал.1 ЗПСНИ /отм./, но формалното придобиване на имотите по време на втория брак на К. В. К. не е достатъчно основание, за да се приеме, че същите имат статут на СИО. Това е така, защото приложимият за случая закон - Семеен кодекс от 1985 г. /отм./ (съобразно § 4 от ПР на с.з.), регламентира придобиването на вещ в режим на СИО, когато то е резултат от съвместен принос на двамата съпрузи (чл.19, ал.1), а в случая такъв липсва за касаторката И. К.. Дори да се приеме, че приложим закон се явяват разпоредбите на Семеен кодекс от 1968 г. /отм./, то отново не може да се обоснове извод за придобиване на имоти при условията на СИО с участието на И. К., доколкото чл.13, ал.1 поставя изискването съответните вещи да служат за нуждите на семейството. С оглед момента на сключване на договорите (по време на брака на К. В. К. с Ф. М. А.) се налага извода, че придобиването е имало за цел удовлетворяване нуждите на друго семейство, а не това, създадено с И. К.. В обобщение – всички процесни имоти са станали индивидуална собственост на К. В. К.. Като такива те са възстановени с представените с исковата молба решения на органа по възстановяване на поземлената собственост и обема на правата на страните в съсобствеността се определя в съответствие с правилата на чл.9, ал.1 ЗН, чл.5, ал.1 ЗН и чл.10, ал.1 ЗН. Въззивният съд е достигнал до същия краен извод, като правилно е приложил посочените материално-правни норми, поради което решението му следва да бъде потвърдено. При този изход на спора касаторите следва да заплатят на ответниците по касация направените разноски за защита пред ВКС – сумата 1 500 лв., договорена и заплатена на адв.М. съобразно ДПЗС с.СМ № [ЕГН] от 09.01.2014 г. По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно Решение 344 от 28.10.2013 год. по в.гр.дело № 212/2013 год. на Окръжен съд – Смолян. ОСЪЖДА И. К. К., Е. К. К. и Б. К. К. ДА ЗАПЛАТЯТ на Ф. М. Б., М. М. А., А. М. А. и Е. А. Х. сумата 1 500 (хиляда и петстотин) лева - разноски за защита пред ВКС. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: