6
Р Е Ш Е Н И Е
№ 82
София, 10.04.2013 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в съдебно заседание на двадесет и пети май две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретаря Лилия Златкова
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело N 804/2010 година
Производство по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. С. С., [населено място] срещу решение № 42 от 11.04.2010 г. по гр.д. № 54/ 2010 г. на Бургаския апелативен съд. С последното е потвърдено решение № 294 от 16.12.2009 г. по гр.д. № 136/ 2009 г. на Бургаския окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора против Д. Д. Д., [населено място] иск с правно основание чл.422 ГПК за признаване за установено, че ответникът дължи сумата 50 000 лв. по запис на заповед от 14.10.2008 г., за която е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417, т.9 ГПК.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон, поради което иска касирането му.
Ответникът по касация Д. Д. Д. оспорва жалбата по съображения, изложени в писмен отговор и моли да се остави в сила въззивното решение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид изложените от страните доводи във връзка с наведените оплаквания и извърши проверка на обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.290 и сл.ГПК приема следното:
За да счете за неоснователен предявения иск по чл. 422 ГПК, въззивният съд приел, че от събраните по делото доказателства не се установява наличието на каузално правоотношение между страните, което да обуслови издаването на процесния запис на заповед, като застъпил становището, че абстрактният характер на записа на заповед и отсъствието на изрично законово изискване за обвързаност на същия с каузално правоотношение не означава пълно откъсване от повода, послужил за издаването му, доколкото не може да има сделка, лишена от основание. В тази връзка са изложени съображения, че след като според твърденията на ищеца записът на заповед е издаден като обезпечение на друга сключена между страните каузална сделка – паричен заем, кредиторът по него е следвало да докаже действителността на това каузално правоотношение, тъй като именно той цели да извлече изгодни за себе си последици от наличието на тези факти. Въпреки предоставената му възможност ищецът не представил договор или разписки за предаването на суми на ответника и тъй като поетото едностранно задължение за плащане не може да се презюмира като дължимо по договор за заем, с решението е направен извода, че липсата на каузално правоотношение не може да породи менителнично задължение.
С определение № 841 от 30.12.2011 г. по т.д.№ 804/2010 г. касационното обжалване на въззивното решение е допуснато по правните въпроси за връзката между записа на заповед и каузалното правоотношение, послужило като основание за неговото издаване и свързания с него процесуалноправен въпрос за разпределението на доказателствената тежест, обосновано с противоречивото им разрешаване в съдебната практика.
Следва да се изтъкне, че поставените правни въпроси са свързани с относителните, но не и с абсолютните възражения на длъжника по ефекта. При това те са правно значими само в хипотезата на идентитет на страните по двете групи правоотношения – менителничното и каузалното. Към отношенията между длъжника и следващите приносители на ефекта, тези въпроси са неотносими.
В отговор на така поставените въпроси от отделни състави на ВКС, ТК по реда на чл.290 ГПК са постановени Решение № 103 от 24.06.2009г. по т.д.№ 717/2008г., ІІ т.о., Решение № 141 от 08.03.2010г. по т.д.№ 798/2008г., ІІ т.о., Решение № 41 от 22.04.2010г. по т.д.№ 575/2009г., ІІ т.о. и Решение № 149 от 05.11.2010г. по т.д.№ 49/2010г., І т.о., Решение № 149 от 5.11.2010 г. по т. д. № 49/2010 г., ТК, I т.о., Решение № 173 от 12.01.2011 г. по т. д. № 901/2009 г.,ТК, I т.о., Решение № 119 от 8.07.2011 г. по т. д. № 1160/2010 г., ТК, II т.о. и Решение № 5 от 2.02.2012 г. по т. д. № 75/2011 г., I т.о.,. В тях е застъпено становището, че при предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК, аналогичен на иска по чл.252 ГПК (отм.), кредиторът по менителничния ефект независимо от процесуалното си качество, трябва да установи съществуването на вземането си – правопораждащите каузалното правоотношение факти, а длъжникът – абсолютните, респ. относителнте си възражения във вр. с твърдяната материалноправна незаконосъобразност на изпълнителното основание, т.е. доводи за погасяване на задължението му по правоотношението, съпътстващо менителничната сделка. Прието е, че когато длъжникът по редовния запис на заповед не е изложил конкретни факти и възражения срещу ценната книга, кредиторът – поемател не е задължен да ангажира доказателства относно фактите, от които вземането произтича, тъй като общото оспорване на вземането по нея не представлява възражение на длъжника срещу съществуването на задължението. Проверка за съществуването на каузално правоотношение в производството по чл.422 ГПК съдът извършва само ако длъжникът е направил възражение за наличието на такова правоотношение, за обезпечаване на изпълнението на което е издадена ценната книга, като в този случай тежестта на доказване е на кредитора - поемател по записа на заповед.
След допускане на касационно обжалване по настоящето дело, по реда на чл.290 ГПК е постановено и Решение № 143 от 01.02.2013 г. на ВКС по т.д.№ 870/2011 г., І т.о., ТК, в което систематично са разгледани въпросите за допустимите и относими възражения на издателя на записа на заповед в производството по установителния иск по чл.422 ГПК и съответното разпределение на доказателствената тежест. Като са споделени разрешенията по тях, дадени с цитираните съдебни актове, с това решение е разгледана и хипотезата, в която независимо от възраженията на длъжника срещу съществуването на менителничното вземане, кредиторът по ефекта сам е въвел твърдения за издаването на записа на заповед като обезпечение по конкретно каузално правоотношение, като е застъпено становището, че в тази хипотеза поемателят е този, който носи тежестта да докаже връзката между издадената ценна книга и съществуването на вземането по каузалното правоотношение. В обобщение, по процесуалноправния въпрос е прието, че при предявен иск по чл.422 ГПК за установяване съществуването на вземане по запис на заповед и при въведено каузално правоотношение в спорния предмет на делото (независимо от коя от страните), съдът следва да разпредели доказателствената тежест съобразно с нормата на чл.154, ал.1 ГПК, като възложи на всяка от тях доказването на фактите, на които са основани твърденията и възраженията й и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право - за съществуването, респ. за несъществуването на вземането по записа на заповед.
В противоположен смисъл е разрешението по поставените въпроси, дадено с Решение № 143 от 12.04.2011 г. по т.д. № 634/2009 г., ІІ т.о., ТК. В същото е прието, че в производството по чл.254 ГПК (отм.), в което длъжникът по ефекта не е твърдял наличие на каузално правоотношение, изпълнението на задължението по което да е обезпечено с процесния запис на заповед, нито е изложил конкретни факти за съществуването му обосновава правен извод, вкл. по съображения, черпени от диспозитивното начало, че осъществяваната от решаващия съд проверка на съществуването на вземането по запис на заповед е дължима единствено и само в рамките на въведените от длъжника менителнични (абсолютни и относителни) възражения, но не и относно твърдяната в отговора на кредитора - поемател каузална сделка като причина за неговото издаване.
Настоящият касационен състав намира за правилно разрешението по поставените въпроси, дадено с Решение № 143 от 12.04.2011 г. по т.д. № 634/2009 г., ТК, ІІ т.о., за което излага следните съображения:
При предявен менителничен иск – пряк или установителен - чл.422 ГПК, чл.252 или чл.254 ГПК (отм.), съдът се произнася по въпроса за каузалното правоотношение и връзката му с менителничното вземане само в хипотезите, в които длъжникът – издател чрез възражение по чл.465 ТЗ за недобросъвестност на приносителя на записа на заповед отрече съществуването на конкретно каузално правоотношение между страните и функционалната му обвързаност с менителничния ефект с твърдения, че задължението му по него не е възникнало или е погасено. В този случай, по аргумент от чл.464, чл.465 и чл.473, ал.2 ТЗ, тежестта на доказване на възраженията за недобросъвестност на кредитора – поемател е възложена изцяло върху издателя на ефекта. Кредиторът е освободен от необходимостта да доказва изискуемо негово вземане по каузална сделка, изпълнението на което записът на заповед да обезпечава. За разлика от каузалния иск, при който приложимо е процесуалното правило, че ищецът трябва да докаже правния факт, от който черпи предявеното пред съда право, при менителничния иск кредиторът следва единствено да установи, че вземането му произтича от редовен от външна страна ефект - чл.535 ТЗ. Когато отговаря на формалните изисквания на закона, менителницата /записът на заповед/ има правното значение и на основание и на доказателство за менителничните права на приносителя на ценната книга.
Проверката на решаващия съд следва да се ограничи единствено и само до редовността от външна страна на менителничния ефект и в случаите, в които твърдението за наличие на каузална сделка е въведено от кредитора в исковата му молба, в отговора по чл.131 ГПК или по реда на чл.176, ал.1 ГПК. Каузалното правоотношение, посочено като причина за издаването на ефекта не става предмет на делото, освен при преминаване към каузален иск, което е допустимо само при прекия менителничен иск. При исковете по чл.422 ГПК, чл.252 и чл.254 ГПК (отм.) основанието на оспореното вземане, чието съществуване е предмет на установяване, стои в ценната книга, послужила като документ по чл.417, т.9 ГПК за издаване на заповед за незабавно изпълнение и на изпълнителен лист, респ. като извънсъдебно изпълнително основание по чл.237, б.”е” ГПК (отм.), което предопределя менителничният ефект като единствено допустимото основание на съответния установителен иск.
По касационната жалба.
При така приетите отговори на поставените в определението по чл.288 ГПК въпроси, съдът намира жалбата на касатора за основателна.
Изводът на въззивния съд за недоказаност на вземането му по записа на заповед е направен изцяло в противоречие с даденото разрешение по процесуалноправния въпрос относно предмета на установителния иск по чл.422 ГПК, определящ както предмета на доказване, така и обема на съдебната защита.
Извън обхвата на решаващата дейност на въззивния съд е останало възражението на ответника по иска, който в отговора си по чл.131 ГПК е релевирал възражения за недобросъвестност на приносителя на ефекта, обосновани с твърдението, че с издадения запис на заповед обезпечил собствената си имуществена отговорност за евентуално нанесени вреди на работодателя си – дружеството [фирма], чийто реален собственик (скрит съдружник) всъщност бил ищецът. Тъй като такива не били установени, ответникът оспорил менителничното вземане на ищеца по съображения за невъзникнало задължение по обезпеченото със записа на заповед каузално правоотношение.
Като не се е произнесъл по въведените от ответника лични възражения против ефекта, изискващи преценка за връзката между него и каузалното правоотношение, на вида му и на страните по него, както и на изпълнението на задължението, обезпечено с ценната книга, а е обосновал решаващите си изводи с недоказаност на твърдяната от ищеца каузална сделка, въззивният съд е нарушил специалните правила за разпределението на доказателствената тежест при доказване на менителничните притезания – чл.464, чл.465, чл.473, ал.2 ТЗ.
По изложените съображения настоящият състав приема, че обжалваното решение е неправилно и следва да бъде отменено, като на основание чл.293, ал.3 ГПК делото се върне на друг състав на въззивния съд, като при новото му разглеждане се съобразят посочените специални процесуални правила за разпределение на доказателствената тежест при менителничните искове.
Въззивният съд следва да се произнесе и по разноските за водене на делото пред касационната инстанция съобразно разпоредбата на чл.294, ал.2 ГПК.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 42 от 11.04.2010 г. по гр.д. № 54/ 2010 г. на Бургаския апелативен съд.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |