Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е                                               № 137                                       гр. София, 11 май 2009 година                                                          В ИМЕТО НА НАРОДА               Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети март две хиляди и девета година, в състав:     ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Попова                                                                   ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова                                                                                           Блага Иванова     при секретар Аврора Караджова и в присъствие на прокурора Руско Карагогов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 98/2009 година и за да се произнесе, взе предвид следното:   Производството е по реда на Глава ХХХІІІ от НПК и е образувано по искане осъдените М. Т. и О. Т. , депозирано ч. защитниците им, адвокати Щерев и Ташев от АК – гр. Х., за отмяна по този ред на определение № 296 от 19 септември 2008 година на Свиленградския районен съд, постановено по нохд № 744/2008 година по описа на същия съд, с което е одобрено споразумение за решаване на делото. Искането съдържа оплакване за неправилно приложение на материалния закон, подкрепено с доводи за несъставомерност на извършеното от осъдените деяние, съгласно вътрешното ни право и съгласно правото на Европейския съюз. Цитирани са конкретни норми и правни регламенти, които изключват, според авторите на искането, ангажирането на наказателната отговорност на двете осъдени лица по повдигнатите срещу тях обвинения. Така направеното оспорване ангажира основание за възобновяване на делото по чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК във вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК – материално-правна незаконосъобразност на атакувания съдебен акт. Отправеното до ВКС искане е за отмяна на атакуваното определение и оправдаване на осъдените при условията на чл. 425, ал. 1, т. 2 от НПК. В съдебно заседание пред ВКС осъдените М. и О. Т. не участват лично. Представляват се от адв. Г, която поддържа искането за възобновяване на делото. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неговата неоснователност. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и данните по делото, установи следното: С атакуваното определение съдът е одобрил споразумение за решаване на делото, с което се ангажира наказателната отговорност на М. Т. – турски гражданин и на О. Т. – френска гражданска, за извършено от тях на 23. 08. 2008 година, на ГКПП „К”, в съучастие като съизвършители, престъпление по чл. 280, ал. 2, т. 3 и т. 4, във вр. ал. 1 във вр. чл. 20, ал. 2 от НК, за което при условията на чл. 54 от НК всеки от тях е осъден на една година лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от три години, и на глоба в полза на държавата в размер на 1000 лева. На основание чл. 280, ал. 3 от НК е отнет в полза на държавата подробно описания лек автомобил, собственост на осъдения Т. Искането за възобновяване на делото е процесуално допустимо, тъй като е направено от лице, което има право на това съгл. чл. 420, ал. 2 от НПК и в срока по чл. 421, ал. 3 от НПК. Разгледано по същество, то е неоснователно. Известно е, че материалната незаконосъобразност на оспорения съдебен акт е самостоятелно основание по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК и когато обжалващата страна се позове само на него, проверката се свежда единствено до съответствието на правните изводи с приетите за установени факти, т. е. предполага принципното съгласие на обжалващата страна с тези факти. В случая, наказателното производство е решено със споразумение, имащо последиците на влязла в законна сила присъда и съдържащо съгласие по всички въпроси, посочени в чл. 381, ал. 5 от НПК, вкл. и относно извършеното деяние и съставлява ли то престъпление. Оспорването по реда на възобновяване на наказателните дела на определението на съда по чл. 382, ал. 7 от НПК очевидно визира противоречие на одобреното споразумение със закона. В подкрепа на искането за неговата отмяна са посочени актове от вътрешното ни и от общностното право, които регламентират като цяло материята на преминаване на лица – граждани на общността и граждани на трети страни, през вътрешните и външните граници на Европейския съюз (ЕС). Без да са цитирани и анализирани конкретните норми, на които защитата се позовава, в искането декларативно се твърди, че извършеното от двамата осъдени не съставлява престъпление както по националното, така и по правото на Общността, защото преминаването на държавната граница на РБ през ГКПП и в рамките на неговото работно време удовлетворява изискванията на националното ни законодателство и на правото на Общността, поради което извършеното деяние не осъществява състава на престъпление по чл. 279 от НК (от страна на преведеното през границата лице) и по чл. 280 от НК (от страна на лицата, които са го превели). Тези твърдения се основават на избирателен и некоректен прочит на малка част от общностния правопорядък и на националната правна уредба относно режима на преминаване на лица през границата на страната, както и на неправилното им интерпретиране. Условията и редът за влизане, пребиваване и напускане на Република България от чужденци, в рамките на вътрешното ни право са уредени в Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ – ДВ, бр. 153/1998 година). Разпоредбата на чл. 2 от Закона посочва кой следва да се счита за „чужденец” по смисъла на закона и поради това попада в категорията лица, за които се отнася уредения в Закона регламент за влизане в страната ни. Лицето С. Т. , преведен през границата в автомобила на двамата осъдени, несъмнено има това качество. А съгл. разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от Закона, „чужденец може да влезе в РБ, ако притежава редовен документ за задгранично пътуване или друг заместващ го документ, както и виза, когато такава се изисква”. Изискването за притежаване на виза за влизане в държавите-членки на Общността все още е налице, съгласно Регламент № 539/2001 година на Съвета. Правната уредба по Закона за влизането, пребиваването и напускането на Република България на гражданите на Европейския съюз и членовете на техните семейства (ДВ, бр. 80/2006 година), на който защитата се позовава, е неотносима към конкретния казус, доколкото преведеното през границата на страната ни лице не попада сред адресатите на тази уредба – граждани на ЕС и членовете на техните семейства. Този извод не се повлиява от факта, че едно от осъдените по чл. 280 от НК лица – О. Т. , е с френско гражданство - пълнолетният брат на нейния съпруг, преведен през границата, определено не е „член на семейството” по смисъла на § 1 от Допълнителните разпоредби на Закона. Вътрешно-правната уредба на режима на преминаване на границите на страната ни, е синхронизирана с правото на общността в тази област, както по отношение на гражданите на държавите-членки, така и на гражданите на трети страни. Несъмнено е, че границата на Република България с Република Турция представлява „външна граница” на Европейския съюз по смисъла на чл. 2, т. 2 от Регламент (ЕО) № 562/2006 година на Европейския парламент и на Съвета от 15 март 2006 година за създаване на Кодекс на Общността за режима на движение на лица през границите (Кодекс на шенгенските граници), наричан по-нататък за краткост „Регламента”. Целта на Регламента е премахването на граничния контрол на лица, които пресичат вътрешните граници между държавите–членки на ЕС и това изрично е прогласено в неговия чл. 1. Пак там е посочено, че Регламентът установява правилата за граничен контрол на лица, пресичащи външните граници на Общността. Цялата уредба е част от идеята за създаване на пространство без вътрешни граници в рамките на Общността и обща политика по отношение преминаването на външните граници, в т. ч. от граждани на трети страни, какъвто несъмнено е С. Т. по смисъла на чл. 2, т. 6 от Регламента. Това съвсем не означава обаче, че Регламентът премахва граничният контрол от страна на отделните държави-членки и най-вече този на външните граници на Общността, като един от начините за борба с незаконната имиграция и трафика на хора. Поначало обхватът на Регламента включва всички лица, които пресичат вътрешна или външна граница на държавите-членки (чл. 3).словията за преминаване на външните граници и влизане на граждани от трети страни са посочени в чл. 4 и чл. 5 от Регламента. Извън избирателно и некоректно цитираният в искането от защитата на осъдените текст на чл. 4, съдържащ изискването за преминаване на външните граници единствено на ГКПП и то в рамките на определеното работно време, са налице още редица условия за правомерно преминаване през външните граници, като: валидни пътни документи, респ. валидна виза, ако такава се изисква, обосновка на целта на пътуването и условията на планирания престой и т. н. Предвиден е и съответен контрол за спазване на тези условия, като при преминаване на външните граници на Общността се извършват проверки от граничната охрана (чл. 7). Минималният обем на проверката обхваща установяване на самоличността въз основа на представяне на пътните документи и като правило такава е приложима по отношение на лица, ползващи се с общностното право на свободно движение, каквото лице не е преведеният през границата С. Т. Що се отнася до гражданите на трети страни (какъвто е Т. ), те подлежат на цялостна проверка, подробно разписана като съдържание и обем в т. 3 на чл. 7 от Регламента. Некоректно е и позоваването в искането на направената от нашата страна Нотификация по чл. 37 от Регламента (2008/С 18/01), според която страната ни ще прилага предвидените в чл. 279, ал. 1 от НК санкции при преминаване през границата без разрешение на надлежните органи или с такова разрешение, но не през определените за това места, което не е нищо друго, освен ангажиране на предвидената в националното ни законодателство наказателна отговорност за незаконно преминаване през границите на страната ни. От всичко изложено несъмнено следва правният извод за неправомерно превеждане през границата на страната ни на лицето С. Т. от осъдените О. и М. Т. (укрит в автомобила им, без надлежни документи, без представяне на граничните органи и пр.), съответно за осъществяване от всеки от тях на състава на престъплението по чл. 280, ал. 2, т. 3 и т. 4 във вр. чл. 20, ал. 2 от НК. Поради това заявената в искането материална неправилност на одобреното от съда споразумение за решаване на делото не е налице. Материалният закон е приложен правилно по отношение на установените по делото факти от кръга на подлежащите на доказване. Съответствието между тях и тяхната правната оценка обуславя законосъобразността на споразумението, което правилно е одобрено от съда. Направеното от защитата на осъдените О. и М. Т. искане за отмяна по реда на възобновяване на наказателните дела на съдебния акт, с който то е одобрено, е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение   Р Е Ш И :   ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдените М. Т. и О. Т. , ч. защитниците им адвокати Щерев и Ташев от АК – гр. Х., за отмяна по този ред на определение № 296 от 19 септември 2008 година на Свиленградския районен съд, постановено по нохд № 744/2008 година по описа на същия съд, с което е одобрено споразумение за решаване на делото. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: 1.   2.