2 Р Е Ш Е Н И Е № 655 С., 5.11. 2010 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в съдебно заседание на 20 октомври две хиляди и десета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова ЧЛЕНОВЕ: Светла Димитрова Боян Цонев при участието на секретаря Райна Стоименова и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията Капка Юстиниянова гр. д. № 1881/2009 година за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 571 от 03.06.2010 год. е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касационно обжалване по касационна жалба на Национална служба за охрана при Президента на Република България на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1017 от 19.06.2009 год. по гр. дело № 18/2009 год., с което Национална служба за охрана при Президента на Република България на основание чл. 255, ал. 2 Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България (отм.) (З.) е осъдена да заплати на Д. В. Н. сумата 35 590,71 лв. обезщетение за неползван платен годишен отпуск за периода от 1989 год. до 2001 год. включително със законна лихва, считано от 07.03.2005 год. до окончателното изплащане на сумата и на основание чл. 86 ЗЗД да му заплати 1612,11 лв. изтекла лихва за забавено плащане на главницата за времето от 26.10.2004 г. до 07.03.2005 г. Касационното обжалване е допуснато по обуславящия изхода на делото материалноправен въпрос - при освобождаване от военна служба, преклудира (прекратява) ли се правото на кадровия военнослужещ да претендира компенсиране на неизползван платен годишен отпуск с парично обезщетение за повече от две години, ако отлагането на годишния отпуск се допуска при служебна необходимост със съгласието на кадровия военен, за не повече от две години (чл. 255 З. /отм./) - правен въпрос от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Ответникът Д. В. Н. оспорва касационната жалба. Излага съображения в подкрепа правилността на обжалваното решение. Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид доводите на страните във връзка с подадената касационна жалба и като провери правилността на въззивното решение на основание чл. 290, ал. 2 ГПК намира следното: С обжалваното решение е прието, че ищецът е бил назначен на длъжност началник на Национална служба за охрана при Президента на РБългария със заповед № К-2370/26.07.1989 год. и е бил в служебно правоотношение с ответника до освобождаването му по взаимно съгласие със заповед за освобождаване от кадрова военна служба № 811/26.07.2004 год., считано от 26.08.2004 год. За посочения период ищецът не е ползвал полагащия му се платен годишен отпуск, като за 2002 г., 2003 г. и за текущата 2004 г., през която е бил освободен от служба, му е заплатена парична компенсация за неползван платен годишен отпуск и му е отказано изплащане на парична компенсация за неползван платен годишен отпуск за периода от 1989 год. (за прослужената част от годината) до 2001 год. включително, предмет на спора по предявения иск. От правна страна е прието, че правоотношенията между страните се регламентират от разпоредбата на чл. 255, ал. 2 З. (отм.), като в ал. 1 са установени само реда и сроковете за отлагане на годишния отпуск. Посочено е, че в приложимите нормативни актове - З. (отм.) и Правилника за кадрова военна липсва разпоредба за погасяване на правото на ползване на платен годишен отпуск от военнослужащия, не е посочен и специален погасителен давностен срок, при което следва да се приложат разпоредбите за давностните срокове предвидени по общия ред. Прието е още, че в случая са неприложими разпоредбите на чл. 72, ал. 1 от Наредбата за организация на видовете плащания на военнослужащите от поделенията на бюджетна издръжка от системата на Министерството на отбраната, тъй като статута на Националната служба за охрана е уреден в Правилник за устройството и дейността на националната служба за охрана при Президента на РБългария, приет с ПМС № 151/05.08.1992 год., като юридическо лице на бюджетна издръжка, представляващо специализиран държавен орган подчинен на президента на РБългария. При тези съображения е прието, че на ищеца се дължи парично обезщетение за неизползван платен годишен отпуск при освобождаването му от военна служба на основание чл. 255, ал. 2 З.(отм.) за посочения период от 12 години в размер определен със заключение на икономическа експертиза при дължима лихва за забавено плащане на главницата по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер по заключение на вещото лице. Касационното обжалване е допуснато по конкретизиран материалноправен въпрос, касаещ приложението на чл. 255 З.(отм.). Според разпоредбата на чл. 255, ал. 2 З.(отм.) се забранява компенсиране на отпуските с парично обезщетение, освен при освобождаване от военна служба. Съдържанието на разпоредбата гарантира принципа на право на реално ползване на платен годишен отпуск от кадровия военнослужащ, като въвежда забрана за компенсирането му с парично обезщетение. От това правило е предвидено само едно изключение - при освобождаване от военна служба, когато гарантираното право за реално ползване на платения отпуск се трансформира в право на военнослужащия за парично обезщетение. Разпоредбата поставя правото на обезщетение в обусловена зависимост от съществуването на право на реално ползване на годишен отпуск. По съществото си правото на обезщетение е трансформираното (преобразувано) право на реално ползване на годишния отпуск, затова компенсиране на отпуската с парично обезщетение може да се получи само за това, което лицето е могло да ползва реално. Редът за ползването на годишен отпуск и отлагане на ползването е уреден в ал. 1 на чл. 255 З. (отм.), където е казано, че командирите и началниците са длъжни да осигурят ползването на годишния отпуск в съответната календарна година, отлагането на годишния отпуск се допуска при служебна необходимост със съгласието на кадровия военнослужащ, но за не повече от две години, от което е видно, че компенсирането на отпуската с паричното обезщетение се следва, за не повече от две години. Предвид изложеното, изводите на въззивния съд за основателността на иска по чл. 255, ал. 2 З.(отм.) са незаконосъобразни. Съдът е приложил материалния закон без да изтири действителния разум, който отговоря на целта на правната уредба. Платеният годишен отпуск се предоставя, за да може работникът или служителят, а в случая военнослужащият да възстанови изразходваната в процеса на труда работна сила. Това е негово субективно право на почивка, конституционно гарантирано в чл. 48, ал. 5 от Конституцията. Разпоредбата на чл. 255, ал. 1 З. (отм.) задължава командирите и началниците да осигурят право на реално ползване на годишен отпуск в съответната календарна година, а ал. 2 забранява компенсирането на отпуските с парично обезщетение. Отлагането на годишния отпуск се допуска по изключение - при служебна необходимост със съгласието на кадровия военнослужащ, за не повече от две години. При освобождаване от военна служба, забраната за компенсиране на отпуските с парично обезщетение отпада и това открива възможността за трансформиране на правото на реално ползване на годишния отпуск в парично обезщетение, но само за периода, за който ищецът е могъл да отложи реалното ползване на годишния си отпуск. т. е. за не повече от две години - обезщетение изплатено на ищеца от работодателя-ответник. Правото на парично обезщетение е преобразуваното право на годишен отпуск, което ищецът е могъл реално да полза, отложено във времето за не повече от две години. Това е точния смисъл на правната норма, тълкувана според основните начала на правото на почивка, гарантирано с право на реално ползване на годишния отпуск. При тези съображения, обжалваното решение се явява незаконосъборазно и следва да се отмени, като по реда на чл. 293, ал. 2 ГПК се постанови ново решение, с което иска по чл. 255, ал. 2 З. (отм.) за 35590,71 лв., за колкото е бил уважен се отхвърли като неоснователен. Следва да се отхвърли и акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 1612,11 лв. за колкото е бил уважен. С оглед изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ищецът ще следва да заплати съдебни разноски на ответника за процесуално представителство пред първоинстанционния и касационен съд в размер общо на 2206 лв. юрисконсулско възнаграждение. Пред въззивната инстанция такова не е поискано е не следва да се присъжда. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о. Р Е Ш И ОТМЕНЯВА решение № 1017 от 19.06.2009 год. по гр. дело № 18/2009 год. на Софийски апелативен съд в частта, с която са уважени искове по чл. 255, ал. 2 З. (отм.) за сумата 35 590,71 лв. и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 1612,11 лв. и в частта за съдебните разноски за 666,01 лв. ОТХВЪРЛЯ предявения от Д. В. Н., [населено място], кв. О. купел, [улица] против Национална служба за охрана при президента на Република България гр. С., [улица] иск за сумата 35 590,71 лв. претендирана на основание чл. 255, ал. 2 З. (отм.) като обезщетение за неползван годишен отпуск за периода от 1989 год. до 2001 год. включително със законна лихва от предявяването на исковата молба 07.03.2005 год. и иск за сумата 1612,11 лв. претендирана на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД като обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение за времето от 26.10.2004 год. до 07.03.2005 год., като неоснователни. ОСЪЖДА Д. В. Н. да заплати на Национална служба за охрана при президента на Република България съдебни разноски в размер на 2206 лв. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ ЧЛЕНОВЕ