Р Е Ш Е Н И Е № 417 гр. София, 11 декември 2015г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на първи декември, през две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА ЧЛЕНОВЕ :СЕВДАЛИН МАВРОВ АНТОАНЕТА ДАНОВА при секретар ИЛИЯНА ПЕТКОВА и в присъствието на прокурора ПЕТЪР ДОЛАПЧИЕВ изслуша докладваното от съдията ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА н. д. №905/2015 година Касационното производство е образувано по жалба на частните обвинители М. Р., П. Р. и Р. Р., подадена чрез упълномощения им повереник, срещу въззивно решение №68 от 20.04.2015г. на Варненски апелативен съд /АС/, обявено по внохд №341/2014г., с което е потвърдена присъда №66 от 18.09.2014г. на Окръжен съд /ОС/- Разград. В касационната жалба се релевират несъблюдаване на материалния закон и прекомерна заниженост на наложените на подсъдимите наказания. С поставен акцент на приетата от съда фактология за предварително създадената организация на неправомерното посегателство, обективирана в намиране на съучастници, снабдяване със средства за реализиране на агресията /сапове и вили/ и продължително издирване на пострадалия Д. Р., и при специално внимание на множеството нанесени, силни и наслагващи се удари на жертвата /15 на брой/, се аргументират правни очертания на инкриминираното деяние по чл.116, ал.1, т.6, пр.2 и т.9 от НК, и несъответност на санкциите на тежестта на престъплението. Депозирани са и идентични по съдържание жалби от подсъдимите С. С., Д. И. и И. Я., чрез техните договорни защитници, в които се заявява недоволство от съдебния акт, постановен от първоинстанционния и въззивен състав, обективирано в оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения, довели до неправилно лимитиране на правната квалификация на престъплението и до несправедливост при индивидуализация на наказателната отговорност. В подкрепа на визираните касационни основания в писмени допълнения към жалбите се излагат съображения за несъответност на описаната фактическа обстановка на доказателствения материал /свидетелските показания на Д. К./ и за липса на задълбочен анализ на събраните гласни и писмени доказателства, и на източниците, чрез които са приобщени. Очертава се конкретика, сочеща на осъществено противоправно нападение спрямо С. С., на който двамата му сина - Д. И. и И. Я. се притекли на помощ, като във връзка с извършеното от подсъдимите лица при условията на самоотбрана, се твърди налична доказателствена непълнота, изразена в недопускане на комплексна съдебна психиатрична експертиза от първостепенната и въззивна инстанция, за установяване на тяхното особено психологическо състояние и на възможността да са действали при уплаха и смущение, в момента на инкриминирания конфликт. Словно лаконично се мотивира и необходимост от правоприлагане на чл.124 от НК, поради липса на умисъл за причиняване на смъртта на Д. Р.. Обосновава се завишеност на определените санкции, отмерени при пренебрегване на фактите за предхождащите инцидента събития, при които пострадалият Р. ударил шамар на И. Я. и при игнориране на данните за личността на подсъдимите, предпоставящи наказателна редукция. Алтернативно се предлага отмяна на атакувания съдебен акт и оправдаване на С. С., Д. И. и И. Я. по повдигнатото им обвинение по чл.115, вр.чл.20, ал.2 от НК или връщане на наказателното дело за ново разглеждане от друг съдебен състав. В съдебно заседание на 01.12.2015 година, от конституираните частни обвинители и граждански ищци се явява Р. Р., като техните процесуални права и законни интереси се охраняват от договорен повереник. Подадената жалба се поддържа изцяло и се лансират възражения за дерогиране на процесуалните правила при проведената съкратена процедура, чрез отказа на решаващия орган да удовлетвори искането на защитата за съдебна психиатрична експертиза, на последните от които настоящият състав не дължи произнасяне, поради несвоевременното им предявяване. Подсъдимите С. С., Д. И. и И. Я. участват в производството лично и с упълномощени адвокати, които пледират за уважаване на депозираните жалби, по очертаните в тях доводи. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за оставяне в сила на въззивното решение. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, в пределите на инстанционната проверка по чл.347 от НПК, взе предвид следното: С присъда №66 от 18.09.2014г., по нохд №159/2014г., след съкратено съдебно следствие, в предвидената в чл.371, т.2 от НПК хипотеза, Разградски ОС е признал С. Я. С., Д. С. И. и И. С. Я. за виновни в това, че на 16.09.2013 година, в [населено място], в съучастие, в качеството на съизвършители, умишлено умъртвили Д. Р. Р., поради което и на основание чл.115, вр.чл.20, ал.2, вр.чл.58а, ал.4, вр.чл.55, ал.1, т.1 от НК им наложил наказания – ДЕВЕТ ГОДИНИ лишаване от свобода на С. С. и лишаване от свобода за срок от ОСЕМ ГОДИНИ на Д. И. и И. Я., при строг режим на изтърпяване в затвор. Със същия съдебен акт е ангажирана и гражданската отговорност на подсъдимите лица, които са осъдени да заплатят в полза на наследниците на починалия Р.- М. Н. Р., П. Д. Р. и Р. Д. Р., сумата от по 80 000 /осемдесет хиляди/ лева, представляваща обезщетение за причинените с престъпното деяние неимуществени вреди, ведно със законните лихви и разноските по делото. Визираната присъда е била предмет на въззивна проверка, финализирала с решение №68 от 20.04.2015г. на Варненски АС, по внохд №341/2014г., с което е потвърдена първоинстанционната присъда. Касационната жалба на частните обвинители е НЕОСНОВАТЕЛНА. При осъществения съдебен контрол, настоящият състав не констатира накърняване на правата на конституираните в наказателното производство процесуални страни М. Р., П. Р. и Р. Р., при лимитиране на правните очертания на инкриминираното престъпно посегателство по чл.115, вр.чл.20, ал.2 от НК. Прокурорът, осъществяващ функцията по ръководство в досъдебната фаза на наказателното производство, е суверенно оторизиран с повдигане на обвинение за престъпления от общ характер, в пределите на което, въз основа на инкорпорираните доказателства, след аналитична преценка и по вътрешно убеждение да опише релевантните факти, консумиращи инкриминираното престъпно деяние; да лимитира правната му квалификация; и визира неговият автор, ангажирането на чиято наказателна отговорност се преследва. Съгласно установените от българското и европейско законодателство стандарти, и практиката на ВКС, и на Европейския съд в Страсбург по приложението на чл.6 от Конвенцията за правата на човека и основните свободи /КЗПЧОС/, справедливият процес изисква създаване на ефективни средства за защита на пострадалите лица и осигуряване на гаранции за реализация на процесуалните им права, при образувано по инициатива на прокурора наказателно дело за извършено престъпление от общ характер, но в рамките на повдигнатото от представителя на държавата фактическо и юридическо обвинение, което е стриктно съобразено в разглеждания казус. Член 6, параграф 1 от КЗПЧОС не гарантира обаче правото на преследване или осъждане на трети страни за криминално посегателство, и не обезпечава възможността на засегнатия от престъпление /нарушение/ да оказва влияние върху правните очертания на инкриминираното неправомерно деяние.1 ___________________________________________________________________ 1.П. Ърещу (GC), номер 47287/99, &70, ЕСПЧ 2004-І; Д. срещу България, номер 23057/03, & 39, ЕСПЧ 2009-V; Предложената аргументация за липса на дерогирани императивни предписания, относими към процесуалния статут на пострадалото лице и за възложената от Конституцията и от Наказателно-процесуалния кодекс на държавния обвинител компетентност, обосновава отсъствие на допуснато нарушение на материалния закон по чл.348, ал.1, т.1 от НПК, предпоставящо отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане. Процесуална пречка за упражняване на посочените касационни правомощия е и приложението на предвидената в Глава двадесет и седма от НПК диференцирана процедура, при очертаната в чл.371, т.2 от НПК форма. Решението за предварително изслушване на страните с последващо съкратено следствие е израз на компетентността на първостепенния съд, по свой почин или по заявено искане на подсъдимия, да определи реда за провеждане на производството. Предоставената на органа власт е ограничена от определени критерии,които следва да бъдат съобразени при произнасянето Така очертаната позиция се потвърждава изрично от въведените със ЗИДНПК (ДВ, бр.109 от 23.12.2008 г.) промени. Според актуалната редакция на чл.370, ал.2 НПК съдът не може да отхвърли искане на подсъдимия за предварително изслушване, съответно – за допускане на съкратено съдебно следствие, при наличието на условията по Глава двадесет и седма от НПК. Основание за отказ по чл.370, ал.1, във вр. с чл.371, т.2 НПК е липсата на визираните в чл. 371, т. 2 НПК и чл. 372, ал. 4 НПК предпоставки – признание на фактите по обвинителния акт, съчетано със съгласието да не се събират доказателства за тези факти и обезпеченост на самопризнанието с изискуемия се интензитет от приобщените в досъдебното производство доказателства. Недопустимо е решаващият орган да откаже предвидената диференцирана процедура с мотиви, базиращи се на тежестта на престъплението, намерила отражение в настъпилите общественоопасни последици и в предвидените наказателни санкции; на личната опасност на дееца (предходни осъждания, характеристични данни); на фактическа и правна сложност на делото; на обоснована от интересите на правосъдието необходимост от съдебно следствие по общия ред; или на това, че процедурата не е предвидена като алтернатива на съдебното следствие при бързото и незабавното производство по Глава двадесет и четвърта, и Глава двадесет и пета от НПК. Това не може да бъде направено и по съображения за несправедливост на наказанието с оглед на задължителното приложение на чл.58а от НК – материалноправна привилегия, предназначена да компенсира подсъдимия в замяна на проявеното съдействие за бързото и ефективно приключване на делото, още повече, че подобен подход е в конфликт с презумпцията за невиновност.1 _____________________________________________________________________________________________________________________ 1.Тълкувателно решение №1/06.04.2009г., по т.д. №1/2008г. на ОСНК на ВКС/ Неправилно е отказът на решаващия орган да бъде предпоставен и от релевирани от участващите в съдебния процес страни нови обстоятелства и от възможното събиране, и проверка на подкрепящи ги доказателства, които са от значение за определяне фактическия състав на инкриминираното деяние и сочат на основание за прилагане на закон за същото, еднакво, по-тежко или по-леко наказуемо престъпление, при съществено изменение на обвинението. При диференцираната процедура по Глава двадесет и седма от НПК, подобно на допустимата за подсъдимия защита, правомощията на прокурора по чл.287, ал.1 от НПК, и свързаните с това процесуални права на представителя на частното обвинение остават ограничени в обхвата на описаните и признати фактически положения по обвинителния акт. Логическо следствие от това е възможността за прилагане на чл.287, ал.1, вр.чл.374 от НПК, при предвидената в чл.371, т.2 от процесуалния кодекс алтернатива на съкратеното съдебно следствие, само при условие на съвместимост с фактологията по обвинителния акт, като то се изчерпва с хипотезата - повдигане на обвинение за по-тежко наказуемо престъпление, без съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. При налично излагане на значимите за престъпната съставомерност факти в прокурорския акт, неправилно интерпретирани при лимитиране правните очертания на инкриминираното посегателство, е допустимо изменение по чл.287, ал.1 от НПК, в особеното производство по чл.370-374 от НПК. На такова описание по отношение на акцентираните в жалбата на частния обвинител обстоятелства, релевантни за престъпния състав по чл.116, ал.1, т.т.6, пр.2 и 9 от НК, не индицира конкретиката в разглеждания казус. Изведеното заключение за визираните процесуални възможности при предвидената диференцирана процедура, не аргументира обаче нарушаване на правата на представителите на държавното и частно обвинение. Упражнявайки предоставената му от закона компетентност по чл.246 от НПК, прокурорът при формирано вътрешно убеждение и ясно изразена воля, че са събрани при досъдебното разследване необходимите доказателства за разкриване на обективната истина, е повдигнал обвинение срещу подсъдимия, чрез внесения в съда акт, индивидуализирано по време, място, механизъм на извършване на престъплението, пострадали лица, размер на причинените вреди и квалифициращи признаци. Процесуалният статут на частния обвинител като акцесорна /допълнителна/ страна, встъпила в процеса, за да подпомогне наказателното преследване, осъществявано от държавните органи, за да съдейства в едно производство, което е било образувано и се движи независимо от волята му, е предопределен от характера и параметрите на обвинителната теза и правата му са производни на тези в обсега на компетентността на представителя на държавата. Признанието на фактите в обстоятелствената част на обвинителния акт, при условията на чл.371, т.2 от НПК, предпоставя реализация на претендираната наказателна отговорност на посочения подсъдим за инкриминираното престъпно деяние, очертано от прокурора и поддържано от частния обвинител чрез фактическото обвинение, и удовлетворява преследваните с производството по чл.370-374 от НПК цели. За пълнота на изложението, настоящият състав счита за необходимо да акцентира на обстоятелството, че релевираните в касационната жалба оплаквания, индициращи на неправилно отмерена правна квалификация по чл.116, ал.1, т.9 от НК, при описани факти за предварително създадена организация на неправомерното посегателство, обективирана в намиране на съучастници, снабдяване със средства за реализиране на агресията /сапове и вили/ и продължително издирване на пострадалия Д. Р.; съответно за нанесени му множество удари, предпоставящи правоприлагане на чл.116, ал.1, т.6, пр.2 от НК - особено мъчителен за жертвата начин на извършване на убийството, доказуемо чрез съдебно-медицинска експертиза /такава конкретика и подкрепящи я обективни данни не инкорпорират обвинителният акт, и постановените от съда присъда и въззивно решение/, не обуславят изводи за нарушаване правата на конституирания частен обвинител, дори при разглеждане на делото по общия ред в съдебната фаза на процеса. Аргументи за това се съдържат в правния статут на частния обвинител като акцесорен /допълнителен/ процесуален субект, който действа винаги и само наред с прокурора, изпълнявайки функцията по поддържане на обвинението, но без да може да го замести в неговите правомощия. Именно затова частният обвинител е длъжен да приеме делото в положението, в което го намира, съгласявайки се с всички осъществени до неговото встъпване процесуални действия и ограничавайки се да вземе участие в предстоящата процесуална дейност в съдебното производство. Извикан да съдейства на държавното обвинение, чрез излагане на доводи и представяне на доказателства, обезпечаващи обвинителната теза, несъмнено частният обвинител не е абсолютно обвързан със становищата на прокурора и се ползва с нужната самостоятелност при упражняване на процесуалните си права по чл.79 от НПК /чл.78, ал.1 и 2 от НПК/. Последните обаче могат да бъдат реализирани само в рамките на повдигнатото от представителя на държавната власт срещу определен подсъдим фактическо и юридическо обвинение за конкретно извършено престъпление от общ характер, поради което конституираната като частен обвинител страна не може по своя воля да инициира образуване на наказателно производство за други престъпни посегателства или спрямо други лица, различни от посочените от прокурора, и е лишена от правомощията по чл.287 от НПК. Закономерна последица от това е невъзможността на частните обвинители М. Р., П. Р. и Р. Р. да изменят обвинението срещу С. С., Д. И. и И. Я. по чл.116, ал.1, т.6, пр.2 и т.9 от НПК, при възприемане на лансираната от повереника им теза за наличен предумисъл и при евентуалното доказване на нови обстоятелства, сочещи на особено мъчителен начин за жертвата начин на осъществяване на инкриминираното деяние, без процесуалната намеса на прокурора по предвидения в чл.287 от НПК ред, в хода на проведения състезателен съдебен процес. При съблюдаване на очертаните в обвинителния акт, признати от подсъдимите лица и приети от съдебните инстанции в атакуваните присъда и въззивно решение фактически положения за престъпното деяние по чл.115, вр.чл.20, ал.2 от НК, по справедливост са отмерени подлежащите на ефективно изтърпяване от подсъдимите лица санкционни последици. Незаконосъобразно обаче е посочено правното основание за наложените наказания- чл.58а, ал.1, вр.чл.55, ал.1, т.1 от НК, което не предпоставя необходимост от ревизия на съдебния акт по чл.354, ал.1, т.3, вр. ал.2 от НПК. Значимите за вида и размера на наложеното наказание и обсъдени от решаващия орган данни, сочещи на тежестта на престъплението /време, място и начин на извършване на посегателството чрез нанасяне на множество удари, използвани средства - метална вила и дървен сап от лопата, и медикобиологични особености на причинените телесни увреждания, предпоставили леталния изход, наличие на предхождащ престъпното деяние конфликт и на съучастие при реализиране на неправомерната дейност/ ; и относими към личната опасност на извършителите /възраст, чисто съдебно минало, добри характеристики, проявена от С. С., Д. И. и И. Я. упоритост при издирване на пострадалия Д. Р. в инкриминираната нощ и каузален принос за настъпване на вредоносния резултат - смъртта/, очертават лек превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, и мотивират определяне на санкцията на подсъдимите в пределите на чл.58а, ал.1, вр.чл.54 от НК - ТРИНАДЕСЕТ ГОДИНИ И ШЕСТ МЕСЕЦА лишаване от свобода за С. С., лимитирано след редукцията на лишаване от свобода за срок от ДЕВЕТ ГОДИНИ, и съответно ДВАНАДЕСЕТ ГОДИНИ лишаване от свобода за Д. И. и И. Я., намалено с 1/3 - на лишаване от свобода за срок от ОСЕМ ГОДИНИ. В контекста на изложеното неправилна е и преценката на ОС-Разград и Варненски АС за по-благоприятното правоприлагане на чл.55, ал.1, т.1 от НК при налична конкуренция с визираните в чл.58а, ал.1 от НК условия. Приложението на последната цитирана материалноправна разпоредба при предвидения в чл.115 от НК минимум на наказанието ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА за срок от ДЕСЕТ ГОДИНИ, позволява определяне на наказание в размер на ШЕСТ ГОДИНИ И ШЕСТ месеца, което безспорно би било по-благоприятно за подсъдимите от отмерената на основание чл.55, ал.1, т.1 от НК санкция - ДЕВЕТ ГОДИНИ лишаване от свобода за С., и лишаване от свобода за срок от ОСЕМ ГОДИНИ за Д. И. и И. Я.. НЕОСНОВАТЕЛНИ са и жалбите на подсъдимите лица. В противоречие с буквата и духа на нормативната база, очертаваща съкратеното съдебно следствие в производство пред първата инстанция са релевираните оплаквания за несъответност на очертаната в съдебния акт фактология на инкриминирания инцидент с инкорпорирания доказателствен материал и на обективната действителност, обосновала неправилно приложение на материалния закон, и явна несправедливост на наложените на С. С., Д. И. и И. Я. С., наказания. Регламентираната в чл.370-чл.374 от НПК диференцирана процедура е насочена към обслужване на обществения интерес чрез ускоряване на наказателното производство, поради което и съпроводена с компромисни поведенчески прояви на процесуалните участници, и предопределени от същите процесуалноправни и материалноправни ползи, и тежести. Представителят на прокуратурата е улеснен в полагането на усилия и осъществяване на действия по доказването на своята обвинителна теза, като постига бързо своевременно осъждане и санкциониране на престъпните посегателства, съгласявайки се със снизхождението при индивидуализация на наказателната отговорност. Подсъдимият получава по–леко наказание, приемайки по собствено желание процесуални ограничения, свързани с възможността да спори по предложените от прокурора фактически констатации и да участвува непосредствено в събирането, и проверката на доказателствени източници, подкрепящи и оборващи обвинението, които осуетяват претенциите за накърнено право на защита в тази насока, и стесняват обсега на свързаните с него нарушения. Заявеното от С. С., Д. И. и И. Я. признание на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, в съдебно заседание на 18.09.2014 година, пред Разградски ОС, е създало процесуални предпоставки за прилагане особените правила на чл.370-374 от НПК, в предвидената по чл.371, т.2 от НПК алтернативна форма. Първостепенният съд е съобразил, че волеизявлениата на подсъдимите лица са обезпечени от доказателствата, събрани и проверени в хода на досъдебното разследване чрез свидетелските показания на Н. Х., М. Р., Д. К., П. Л., Г. Г., И. И., писмената документация и иззетите вила, дървен кол, суитчър и дънков панталон; и кореспондират на изготвените съдебно-медицински експертизи и ДНК-експертиза на веществени доказателства, удовлетворявайки основополагащото принципно начало на чл.31 от Конституцията, възпроизведено в чл.116 НПК за недопустимост обвинението и присъдата да се основават само на направено самопризнание. В коментирания смисъл и във връзка с доводите на договорните адвокати за игнориране показанията на свидетеля Д. К., в частта досежно неговите наблюдения по отношение на проявните форми на поведение на С. и Р. при излизането на пострадалото лице от дома му, с дървен сап в ръка, настоящият състав счита за нужно да обърне внимание, че изискуемата от закона подкрепа на направеното самопризнание от приобщения доказателствен материал не следва да се абсолютизира и отъждествява с изключителна еднопосочност на доказателствените източници и пълна съответност на инкорпорираните чрез тях данни, което е трудно достижимо. Необходимо и достатъчно условие за приложението на чл. 371, т. 2 от НПК е надлежно приобщените и проверените гласни, писмени и веществени доказателства убедително да потвърждават признатите от подсъдимия факти. Незначителните противоречия в доказателствените материали не са процесуална пречка за прилагане на диференцираната процедура. Предявените от законодателя изисквания по чл. 372, ал. 4 от НПК са изпълнени и при установени несъответствия в определена категория доказателствени средства, но при налични други доказателствени източници, достатъчни за безусловното обосноваване на направеното самопризнание. При фактическия анализ и юридическата оценка на доказателствената съвкупност, обезпечаваща признатите факти по обвинителния акт, е недопустимо да бъдат прилагани по-строги критерии и предявявани по-високи изисквания от установените в теорията и практиката за правилното формиране на вътрешното убеждение за доказаност на обвинението. Производството, последвало категоричната и безусловна декларация на подсъдимото лице и предпоставеното от нея определение по чл.372, ал.4 от НПК, е проведено при стриктно спазване на специалните разпоредби, касаещи правно регулираната в чл.371, т.2 от НПК хипотеза и финализирало със съдебен акт, с който компетентният орган при съблюдаване нормата на чл.373, ал.3 от НПК се е произнесъл по въпросите за виновно извършеното деяние, неговата престъпна съставомерност, и произтичащите от инкриминираното поведение санкционни последици. Логическа закономерност от реализираното съкратено съдебно следствие, доброволно инициирано от от С. С., Д. И. и И. Я. е обхватът на мисловната и доказателствена дейност на първостепенния съд, обективираща изпълнение на предписаното от чл.301 от НПК и словно материализирана в постановената осъдителна присъда. Неговите съдържание и параметри са предопределени от описаната в прокурорския акт, и призната от подсъдимите лица фактология на инкриминираното престъпление, с произтичащите от това последици -занижени процесуални изисквания при доказателствената интерпретация. Очертаните в акта на обвинителната власт обстоятелства сочат, че на 16.09.2013 година, окол 23.30 часа, в [населено място], С. С. и неговите синове - Д. И. и И. Я., по повод възникнал същата вечер конфликт между последния и Д. Р., отишли в дома на пострадалия, с цел саморазправа, като С. започнал да удря по входната врата с носената от него метална вила и настоятелно призовавал Р. да излезе. Появилият се с дървен сап в ръце пострадал бил нападнат от С. С. и ранен в главата с вилата, при което Р. успял да я изтръгне и захвърли на пътеката в двора, но непосредствено след това станал жертва на агресия на присъединилите се към неправомерната дейност на своя баща млади мъже - И. и Я., удрящи го многократно с дървен кол и с ръце по цялото тяло Визираните факти, ценени компетентно и с проявен професионализъм от съдебните инстанции, убедително обосновават заключение за извършване на инкриминираното престъпно деяние от подсъдимите лица и категорично изключват лансираната от защитата теза за поведение, провокирано от реализирано противоправно нападение на Д. Р., „опитал се да лиши от живот С. С. с дървен сап”, което предпоставя приложение на института на „превишаване пределите на неизбежната отбрана”, чрез преквалификация на престъплението по чл.119 от НК, и уважаване на доказателственото искане за допускане и изслушване на комплексна съдебно- психиатрична експертиза, установяваща наличие на „уплаха и смущение” . Характерът и особеностите на диференцираната процедура по чл.371, т.2 НПК мотивират изводите на настоящия състав за процесуална недопустимост на подобни възражения, индициращи на несъответност на описаните от прокурора факти, признати от подсъдимото лице и впоследствие възпроизведени в съдебните актове, на реалната действителност След като подсъдимите С. С., Д. И. и И. Я. по своя воля са създали предпоставки за разглеждане на делото по този процесуален ред, отказвайки се от участие в един състезателен наказателен процес, и диференцираната процедура е проведена в съответствие с предписанията на чл.372, ал.4, вр.чл.371, т.2 от НПК, те не могат да релевират фактология, различна от очертаната в обвинителния акт и да претендират обезпечаването й с доказателствени искания, респективно решаващият съдебен орган да установява несъвместими с признатите от лицата фактически положения и да инкорпорира подкрепящи ги доказателства. При визираното особено производство по чл.371, т.2 от НПК допустимата защита на подсъдимото лице остава ограничена в рамките на признатите фактически положения по акта на представителя на обвинителната власт. В тези предели могат да се установяват и противопоставят правопроменящи и правопогасяващи обстоятелства, свързани с приложимия материален закон, с предпоставките и съдържанието на наказателната отговорност. В обсега на същите са излагане на съображения за необходимост от приложение на относимите основни институти на наказателното право; очертаване на аргументи за обективните и субективни признаци на престъпния състав и обоснованата от тях правна квалификация; релевиране на възражения за наказателна неотговорност и погасителна давност; предлагане на доводи за индивидуализация на санкционните последици и начина им на изтърпяване.1 _____________________________________________________________________________________________________________________ 1.ТР1/06.04.2009г., по т.д.№1/2008г. на ОСНК на ВКС на РБ/ Предложената аргументация формира заключението на касационния съд за проведена при съблюдаване на законовите изисквания диференцирана процедура по Глава Двадесет и седма от НПК и за правилно лимитирана, в обсега на приетите за установени от представителя на обвинителната власт и признати от подсъдимите лица фактически положения за инкриминираното престъпление, правна квалификация по чл.115, вр.чл.20, ал.2 от НК. Очертаната по делото конкретика мотивира неоснователност и на възраженията на защитата на подсъдимите лица за нарушение на материалния закон, изразяващо се в престъпна субективна несъставомерност на инкриминираните действия по чл.115 от НК, поради налична смесена форма на вина - умисъл за причинените телесни повреди и непредпазливост спрямо настъпилия смъртоносен резултат, и на съпътстващата ги претенция за преквалифициране на престъпното деяние по чл.124 ал.1от НК. Вината като субективен елемент на престъплението е свързана с определено психическо състояние на дееца, отразяващо субективното му отношение към общественоопасния характер на посегателството и последиците от него. Решавайки въпроса за нейното съдържание, респективно за характеристиките на умисъла при престъпните деяния против личността, съдът е длъжен да изхожда от съвкупността на всички обстоятелства за извършеното престъпление, да отчете предшествуващото поведение на виновния и пострадалия, техните взаимни отношения, способа и оръдието на престъплението, броя и силата на ударите, тяхната насоченост и медико-биологичните особености на нараняването. За да бъде установен субективният състав на умишлено убийство, са необходими доказателствено обезпечени факти, че деецът е искал да причини смъртта на пострадалото лице, или целейки друг правомерен или неправомерен резултат, е допускал фаталния край, съгласявайки се или безразлично отнасяйки се към него. Доктрината и съдебната практика са категорични и последователни във виждането, че съзнанието на подсъдимия за нанесени множество удари, със сила и замах, по жизненоважни части на тялото на пострадалия, представите за общественоопасните последици на деянието-телесни повреди, водещи като закономерност или възможност до летален изход, в кумулативна даденост с желанието или допускането на този резултат, указват на пряк или евентуален умисъл за убийство, и индицират на трансформиране на субективните признаци на вината при телесно увреждане, в такива за лишаване от живот. Установените в разглеждания случай и подробно обсъдени факти досежно извършеното от С. С., Д. И. и И. Я. на инкриминираната дата, обективирано в проявената към Д. Р. агресия, с акцент на механизма на нанесения побой /интензитет, сила и направление на ударите/, използваните средства, възрастовите и физически особености на участниците във физическия сблъсък, и характера на телесните увреждания на жертвата, обуславя безусловно заключение, че престъпното деяние е извършено умишлено, и се субсумира от нормата на чл.115 от НК. Очертаните при разглеждане на касационната жалба на частните обвинители обстоятелства, относими към съдържанието и параметрите на търсената и реализирана наказателна отговорност, не обосновават и явна несправедливост на наложените на С. С., Д. И. и И. Я., санкции, по смисъла на чл.348, ал.1, т.3, вр.ал.5, т.1 от НПК. Високата степен на обществена опасност на инкриминираното престъпление, проектираните в процеса на неговото извършване личностни качества на подсъдимите и социалният отзвук на този вид неправомерни посегателства, интерпретирани в аспекта на визираните в разпоредбата на чл.36 от НК цели на специалната и генерална превенция, предписващи адекватни на репресивната и поправително-възпитателна функции на наказанието санкционни последици, сочат на съразмерност на определените санкции и не налагат промяна в претендираната от защитниците посока. По изложените съображения, касационният състав счита, че в пределите на възложената му компетентност в настоящото производство, образувано по жалби на частните обвинители М. Р., П. Р. и Р. Р., и на подсъдимите С. С., Д. И. и И. Я., следва да остави в сила атакувания въззивен съдебен акт, с който е потвърдена присъда №66 от 18.09.2014г. на ОС-Разград, по нохд №159/2014г. Воден от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №68 от 20.04.2015г., постановено по внохд №341/2014г., по описа на Варненски АС. РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.