7 Р Е Ш Е Н И Е № 565 гр. София, 24 ноември 2010г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на единадесети ноември, две хиляди и десета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : Саша Раданова ЧЛЕНОВЕ : Цветинка Пашкуно Севдалин Мавров при секретар Лилия ГАВРИЛОВА и в присъствието на прокурора Антони. ЛАКОВ изслуша докладваното от съдията Ц. ПАШКУНОВА н. д. № 652/2010г. Kасационното производство е образувано по жалба на частния обвинител и граждански ищец М. Б. срещу въззивно решение №245/26.07.2010г. на Софийски апелативен съд /АС/, постановено по ВНОХД №374/2010г., с което е потвърдена първоинстанционната присъда на Софийски градски съд. В депозираната жалба се релевира нарушение на материалния закон. Поставя се акцент на липсата на образователен ценз и професионална квалификация на подсъдимия П. С., който при грубо несъблюдаване на предписанията на чл.163а, ал.1 и ал.2 от ЗУТ, изпълнявал длъжността технически ръководител на строителен обект в поземлен имот №УПИ-ІІІ, кв.№32 по плана на гр.С., район „Т.”, ул.”Димитър Манов”№13-15. Обръща се специално внимание на дерогираните правила на чл.чл.26, т.1 и т.5, 60 и 61 от Наредба №2/22.03.2004г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи, и на чл.чл.71, т.4 и 194, ал.2 от Наредба №7/23.09.1999г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при използване на работното оборудване, с допуснатото от П. С. бездействие, изразяващо се в непредприемане на мерки за обезопасяване на процесния хаспел за разтоварна дейност, в причинно-следствена връзка с което е смъртта на Р. Б.. Предлага се отмяна на атакувания съдебен акт и упражняване на касационните правомощия по чл.354, ал.1, т.4 и ал.3, т.3 от НПК за ангажиране на наказателната и гражданска отговорност на подсъдимото лице. В съдебно заседание на 11.11.2010г. частният обвинител и граждански ищец Б., и упълномощеният повереник, редовно уведомени не се явяват пред настоящата инстанция. Подсъдимото лице и неговият договорен защитник участвуват лично в касационното производство, и пледират за оставяне в сила на въззивното решение на АС-С., като постановено в съответствие с процесуалните и материалноправни норми, и базиращо се на доказателствата по делото. Представителят на ВКП дава заключение за неоснователност на жалбата, подадена от частния обвинител и граждански ищец М. Б.. Върховният касационен съд, съобразявайки становищата на страните и материалите по делото, в пределите на инстанционната проверка по чл.347 от НПК, за да се произнесе взе предвид следното: С присъда №126 от 31.03.2010г., обявена по НОХД №5335/2009г., Софийски градски съд е признал подсъдимия П. И. С. за невиновен в това, на 12.02.2005 година, в качеството си на управител на „Б.-Ив Д.” ЕООД и технически ръководител на новострояща се сграда, находяща се в поземлен имот №УПИ-ІІІ, кв.№32 по плана на гр.С., район „Т.”, м.„Иван В.”, ул.”Димитър Манов”№13-15, поради незнание и немарливо изпълнение на правнорегламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, в нарушение на чл.чл.26, т.1 и т.5, 60 и 61 от Наредба №2/22.03.2004г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи, и чл.чл.71, т.4 и 194, ал.2 от Наредба №7/23.09.1999г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при използване на работното оборудване, да е причинил смъртта на Р. Б., и на основание чл. 304 от НПК го оправдал за престъпление по чл.123, ал.1 от НК, с произтичащите от това гражданскоправни последици. С въззивно решение от 26.07.2010г. на АС-София присъдата е потвърдена. Касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец М. Б. е НЕОСНОВАТЕЛНА. Правилно, в съответствие с повдигнатото обвинение, въз основа на описаната и доказана фактология, контролираните съдебни инстанции са формирали заключение, че инкриминираното поведение на П. С. не се субсумира от нормата на чл.123, ал.1 от НК. Правната теория и практика са константни, че субект на престъплението по чл.123 от НК е лице, което извършва занятие или правно регламентирана дейност, представляващи източник на повишена обществена опасност. Интерпретацията на това понятие сочи на действия, упражняването на които изискват специални знания или опитност по силата на нормативен акт, проверени и удостоверени по съответен ред, за упражняването на които лицето има съответно разрешение; при които и най-малкото незнание или немарливо изпълнение на занятието или дейността, създава опасност за живота или за здравето на хората. Тези престъпни посегателства могат да бъдат извършвани както от работници, непосредствено осъществяващи подобна дейност и притежаващи съответна квалификация, призната по надлежния ред, така и от лица с отговорни функции в ЮЛ /предприятие, дружество, учреждение, организация/ или при едноличен търговец. Следователно субекти на този вид престъпни деяния са както преките изпълнители на правно регламентираните занятие или дейност, така и лицата, които са длъжни да организират, ръководят или контролират безаварийното изпълнение на тази дейност. Очертаните обстоятелства са изрично обективирани и в правните предписания на чл.чл.163, ал.2, т.1, 169, ал.1, т.3 и 163а от Закона за устройство на територията /ЗУТ/. Логическа последица от нормативно установените задължения е правосубектността на П. С. за престъпление по чл.123, ал.1 от НК. В длъжностните си качества на едноличен собственик и управител на „Б.-Ив Д.” ЕООД /възложител и изпълнител на строителството на сграда в поземлен имот №УПИ-ІІІ, кв.№32 по плана на гр.С., район „Т.”, м.”Иван В.”, ул.”Димитър Манов”№13-15/, и на технически ръководител на обекта, той осъществявал административно-разпоредителни и организационно-контролни функции, включващи осигуряване на безопасни и здравословни условия на труд при реализиране на строително-монтажни работи. За ангажиране на отговорността за престъпно деяние по чл.123 ал.1 от НК е необходимо обаче в кумулативна даденост с лимитирания правен статут на подсъдимото лице като субект на посегателство, инкриминираните от представителя на обвинителната власт прояви да покриват визираните в особената материалноправна норма обективни и субективни признаци. Приложението на чл.123, ал.1 от НК предполага вредоносният резултат да е предпоставен от незнание или немарливо изпълнение на занятие или друга правно регламентирана дейност - източник на повишена опасност. Буквалното тълкуване на разпоредбата сочи на бланкетния й характер, чиято диспозиция се запълва със съдържание от очертаните в законов или подзаконов акт правила, индивидуализиращи дължимото поведение на дееца. Заявената позиция обуславя изводи за престъпна несъставомерност по чл.123, ал.1 от НК, при отсъствие на установени нарушения на определени предписания от съответен нормативен акт /правилник, наредба, инструкция, технологични справочници, паспорти на машини/, в причинно-следствена връзка с настъпилите вреди, при предвиденото психическо отношение на автора на инкриминираните действия към обществената опасност на деянието и предизвиканите с него последици. /П2/1979 г. на Пленума на ВС на РБ/ В контекста на изложеното релевираните от защитата оплаквания за липса на правоспособност на П. С. за техническо ръководство на процесния строеж, довела до фаталния изход за пострадалото лице, индицират на юридическа неиздържаност. Предявените с настоящата актуална редакция на на чл.163а, ал.1 и 2 от ЗУТ императивни изисквания за образователен и професионален ценз на техническите ръководители, изразяващ се в необходимост от дипломи от акредитирано висше училище с квалификация - строителен инженер, инженер или архитект, или от завършено средно образование с 4-годишен курс на обучение и придобити умения в областите „Архитектура и строителство” и „Техника”, не са действащо право към момента на инкриминираното деяние. Същите са инкорпорирани в нормативната уредба с измененията на ЗУТ с ДВ, бр.108 от 29.12.2006г., поради което не възлагат задължения за подсъдимия С. в тази насока и не създават предпоставки за отговорност при констатации за тяхното неспазване. Убедителна е и аргументацията, предложена от първостепенния и въззивен съд, че претендираното несъобразяване с установения регламент в чл.163а, ал.1 и 2 от ЗУТ е извън обсега на фактическите и правни очертания на прокурорския акт. Съгласно чл.55 от НПК неотменимо право на обвиняемия /подсъдим/ в извършване на престъпление е да научи в какво се обвинява и въз основа на какви доказателства. Само тогава той е в състояние да участвува ефективно в наказателния процес и да се защити при провежданото съдебно разследване, насочено именно към събиране на доказателства, подкрепящи и оборващи повдигнатото обвинение, така както е очертано в обвинителния акт. В същия прокурорът развива в пълнота своята обвинителна теза пред решаващия съдебен орган, която е нужно да бъде формулирана по начин, че да определи предмета на доказване от гледна точка на извършеното престъпление, със съответните характеризиращи го обективни и субективни елементи и неговото авторство, поставяйки рамката на доказателствения процес и правото на защита. Затова и процесуалният закон в чл.246 от НПК посочва задължителните реквизити на този акт и минималните изисквания към съдържанието му. В обстоятелствената част на обвинителния акт, следва да бъдат очертани фактите, които обуславят престъпната съставомерност на деянието и участието на обвиняемия /подсъдим/ в него, чрез посочване на времето, мястото, изпълнителното деяние, механизма на извършване, предмета, пострадалото лице, вредоносните последици, и при релевиране на обстоятелствата, правнозначими за съответните субективни измерения на тези обективни дадености, в съзнанието на автора на посегателството; да представи доказателствата, подкрепящи очертаната фактическа обстановка; и визира приложимия наказателен закон, чрез правната квалификация на деянието. Неизпълнението на възложените от закона изисквания представлява съществено нарушение на процесуалните правила, защото не дава възможност на обвиняемото /подсъдимо/ лице да разбере в какво се обвинява, да узнае обвинението в неговата цялост и всички онези фактически данни, свързани с претендираната спрямо него наказателна отговорност, поради което при всяко положение води до ограничаване правата на обвиняемия в наказателното производство и съставлява основание за връщане на делото в предходната процесуална фаза. /ТР2/2002г. на ОСНК на ВКС на РБ; Р300/1992г. на I-во н.о. и Р37/1993г. на II-ро н.о. на ВС на РБ/. Прокурорският акт определя рамката на обвинението и съдът е задължен с присъдата да реши дали подсъдимият е извършил посоченото престъпление. Произнасянето с присъда за друго престъпно деяние, невъзведено в обвинителния акт може да стане, само когато обвинението е изменено пред първоинстанционния съд, в съответствие с изискванията на чл.287 от НПК и при съблюдаване на предвидения в нормата процесуален ред. При наличието на ясно дефинирано обвинение и без надлежното му изменение, съдът е длъжен да се ограничи в лимитираните от прокурора фактически и правни предели. В противен случай би се стигнало до положение решаващият орган по своя инициатива да инкриминира престъпления, което е недопустимо. В коментирания смисъл съдебните инстанции са се позовали на съдържимите се в прокурорския акт факти, в обсега на които са и твърденията, че П. С. „в качеството на едноличен собственик, управляващ и представляващ работодателя „Б. –Ив Д.” ЕООД е имал правомощието да се определи за технически ръководител на строежа, като заемането на длъжността се явявало достатъчно условие за прилагане разпоредбата на чл.163а, ал.5 от ЗУТ”, и са установили отсъствие на основания за съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението при съдебното следствие. Отчетена е и функцията на частния обвинител в наказателния процес да поддържа обвинителната теза наред с прокурора и невъзможността му да интервенира при упражняване суверенната дейност на представителя на държавата, включително с предложения за прилагане на чл.287, ал.1 от НК. Съвкупната преценка на тези обстоятелства е предпоставила обоснованото заключение за липса на инкриминирано нарушение на П. С., словно материализирано в надлежно въведена с обвинителния акт „неправоспособност на подсъдимия да осъществява техническо ръководство на строителния обект”. Ограничавайки се в рамките на повдигнатото обвинение, за което П. С. е предаден на съд правилно контролираните инстанции са приели, несъставомерност на престъплението по чл.123, ал.1 от НК чрез дерогиране на очертаните от прокурора правила на чл.чл.26, т.1 и т.5, 60 и 61 от Наредба №2/22.03.2004г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи, и на чл.чл.71, т.4 и 194, ал.2 от Наредба №7/23.09.1999г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при използване на работното оборудване - причина за смъртта на Р. Б.. Претендираното несъблюдаване на чл. 26, т.1 от Наредба №2/2004г. и 194, ал.2 от Наредба №7/1999г., изразяващо се в „неосигуряване на ефективен контрол за извършване на работата без риск за здравето” и в ”неспазване на установените организационни и технически мерки за безопасност при операции с работното оборудване” не удовлетворява изискванията за консумиран от подсъдимото лице престъпен състав на чл.123 от НК. Характерът на визираните разпоредби не сочи на технически правила, с необходимата според закона и съдебната практика конкретика, чието нарушаване да е от естество да запълни бланкетната норма на чл.123 от НК и да предизвика общественоопасния резултат, поради което и същите, са относими само и единствено при обсъждане на правосубектността на престъпните деяния по чл.123 от НК. С проявен юридически усет и демонстрирана компетентност e обоснована и липсата на престъпно бездействие на П. С., във връзка с обезопасяването на мачтовия подемник, обективирано в пренебрегване на предписанята на чл.26, т.5, чл.60, ал.1 и чл. 61 от Наредба №2/2004г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи, и на чл.71, т.4 от Наредба №7/1999г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при използване на работното оборудване. Преследваната от представителя на обвинителната власт забрана за работа с хаспела, „неотговарящ на изискванията на закона” е несъстоятелна. Безспорната установеност, че процесното съоръжение е било технически изправно и използвано по предназначение, изключва вмененото нарушение. В пределите на описаните и доказателствено обезпечени фактически положения в първоинстанционната присъда и въззивно решение, мотивирани са и формулираните правни изводи за несъставомерност на инкриминираното деяние, чрез непредприемането на мерки за монтиране на предпазни парапети върху три от четирите страни на товарната платформа и за изграждане на приспособления, предотвратяващи падане на хора при експлоатация на хаспела. Мачтовият подемник е съоръжение за транспортиране /издигане и сваляне/ на товари, а не за превоз на хора, което очертава неотносимост на предявените към подсъдимия задължения за издаване и реализиране на подобни разпореждания, и създава наложителност за „обезопасяване” единствено с оглед възможността за нараняване, предизвикано от падащи предмети от платформата. Вменените от прокурора тежести и отговорности на П. С. са и неизпълними при конкретния товар на хаспела - подпорни греди с дължина, варираща от 2 метра до 4 метра. В съдебно заседание на 19.02.2010г. пред първостепенния съд, експертът-технически специалист е категоричен за целесъобразността на използвания за товарни функции подемник и за невъзможността да се пренасят подобни предмети с поставени парапети на хаспела, поради различната им товароносимост с площта на площадката. Същият внася уточнения, сочещи на оразмереност на площадката за товари от порядъка на 500 кг и на устойчивост на парапета до 80 кг, което предполага опасност от счупването му при претоварване и създава необходимост от монтиране на допълнителна стойка, върху която да лягат надлъжно гредите, с цел транспортирането им на определена височина. Това намира доказателствена опора и в обясненията на подсъдимия С. и разпитаните свидетели -работници на строителния обект, и съответства на наложените в практиката опитни правила при пренос на товари с голяма дължина, чрез използване на устройство с по-малка площ от дължината на пренасяния товар. Настоящият касационен състав не констатира и визираното в обвинителния акт нарушение на чл.60, ал.2 от Наредба №2/2004г., свързано с неосигуряване на лични предпазни средства на ангажираните със строежа на процесната сграда лица и в частност на пострадалия Р. Б.. Безусловно доказано по делото е наличието на обезопасителни колани и предпазни въжета за работа на височина в рамките на строителната площадка, и на плочата на 5-я етаж на кооперацията вблизост до работещите там Б. и Д., както и че П. С. е полагал усилия за използването на личните предпазни средства от работниците чрез провежданите периодични инструктажи и осъществявания текущ контрол. Установени без съмнение са и субективните причини за отказа на упражняващите строителна дейност да носят обезопасителните колани, индициращи на затруднения в придвижването им. Неизползването на предоставените от подсъдимия предпазни средства е довело и до леталния изход за пострадалия Б. при инцидента в инкриминирания ден. В хода на осъщественото транспортиране на товари на строителния обект, Р. Б. навлязъл в платформата, започнал да подава гредите на свидетеля Д., намиращ се на плочата на 5-я етаж, но внезапно загубил равновесие и поради обстоятелството, че не носел обезопасителен колан паднал на земята. Очертаната конкретика екскулпира П. С., създал необходимата организация на трудовия процес, гарантираща недопускането на трудови злополуки, включително при работа на обекта на височина и обуславя липса на предпоставки за реализиране на неговата наказателна и гражданска отговорност Предложените съображения формират вътрешното убеждение на касационната инстанция, че заключенията на Софийски градски съд и на АС-София за престъпна обективна и субективна несъставомерност на инкриминираното деяние на подсъдимия С. по чл.123, ал.1 от НК, вр. чл.чл.26, т.1 и т.5, 60 и 61 от Наредба №2/22.03.2004г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи, и чл.чл.71, т.4 и 194, ал.2 от Наредба №7/23.09.1999г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при използване на работното оборудване, са изведени при съблюдаване на предмета на повдигнатото обвинение и в лимитираните от него рамки, и са в съответна корелация с приобщения по делото доказателствен материал и с материалния закон. С оглед гореизложеното настоящият състав счита, че не са налице касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 от НПК, мотивиращи отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане за отстраняване на нарушения по приложението на материалните норми, допуснати при постановяване на оправдателна присъда, поради което и в обсега на възложената му компетентност следва да остави в сила въззивното решение, с което е потвърдена присъда №126/31.03.2010г. на Софийски градски съд, по НОХД №5335/2009г. Воден от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №245 от 26.07.2010г. на Софийски Апелатиевен съд, постановено по ВНОХД №374/2010г. РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.