Р Е Ш Е Н И Е № 263 София, 29.11.2019г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в открито заседание на пети ноември, две хиляди и деветнадесета година в състав: Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА ЕРИК ВАСИЛЕВ при участие на секретаря Ванюша Стоилова като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 1177 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното: Производство по чл.290 ГПК. Образувано по касационна жалба на М. К. Б. чрез адвокат Б. Р. от Адвокатска колегия – София срещу решение от 20.12.2018 г. по в.гр.д. № 1476/2018 г. на Софийски градски съд, с което се потвърждава решение от 27.04.2017 г. по гр.д. № 24475/2016 г. на Софийски районен съд, с което се признава за установено по отношение на Р. С. С., на основание чл.71, ал.1 т.1 ЗЗДискр., че М. К. Б. е извършил дискриминация под формата на преследване по смисъла на т.3, б.„а” от ДР на ЗЗДискр, вр. с чл.5 ЗЗДискр. в „Предаването на К.”, излъчено на 12.01.2014 г. по ТВ7, като чрез своите изявления в предаването е злепоставил образа и доброто име на Р. С. и по този начин го е поставил в по-неблагоприятно отношение от всички останали лица, които не са предприели действия за защита от дискриминация; М. К. Б. е осъден на основание чл.71, ал.1, т.2 ЗЗДискр. да възстанови положението отпреди нарушението като публикува диспозитива на решението в посочен от Р. С. С. ежедневник, както и да се въздържа в бъдеще от всякакво по-нататъшно преследване като форма на дискриминация спрямо него, а на основание чл.71, ал.1, т.3 ЗЗДискр. и да му заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1500 лева. Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като изготви собствени мотиви?” Отговор на повдигнатия въпрос се дава в т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, с което се приема, че мотивите към въззивното решение трябва да отразяват решаващата дейност на въззивната инстанция като втора инстанция по съществото на правния спор. Правораздавателната дейност на въззивната инстанция не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а е насочена към разрешаване на правния спор, аналогично на дейността на първата инстанция. За да се произнесе по спора, въззивният съд трябва да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението. Дадените разяснения се прилагат последователно в съдебната практика на Върховния касационен съд, както е изяснено в решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г., II т.о., а разпоредбата на чл.272 ГПК, в която е предвидена възможност при потвърждаване на първоинстанционното решение да се препрати към мотивите на първата инстанция, не освобождава въззивния съд от задължението да изгради свои фактически и правни изводи за съществуването на спорното право, да обсъди възраженията и доводите на страните и да изрази становището си по тях съгласно изискванията на чл.235, ал.2 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК. С оглед дадения отговор на повдигнатия процесуалноправен въпрос, настоящият състав на Върховния касационен съд намира доводите за необоснованост в касационната жалба за основателни. В случая, въззивният съд правилно е определил правната квалификация на исковете, във връзка с твърденията за дискриминационно преследване по смисъла на чл.5, вр.т.3, б.„а” от ДР на ЗЗДискр. и също така правилно е приел, с оглед предмета на делото, че следва да бъде установено дали се доказва в достатъчна степен различното третиране на ищеца, а ответникът - че принципът на равно третиране не е нарушен. Тези изводи на въззивната инстанция са в съответствие с разпоредбата на чл.9 ЗЗДискр., но липсва произнасяне по възражението на ответника, направено още в писмения отговор на исковата молба, че твърденията за дискриминация в исковата молба се основават на нанесена обида на ищеца и претърпени от него вреди, въз основа на които не може да се предположи, че е жертва на дискриминация, доколкото оплакванията са във връзка с негативно обсъждане на неговата личност от страна на ответника, който, като водещ в телевизионно предаване и автор на статия със заглавие „Гейове-фашисти“, заедно с гостите в предаването са лица, срещу които той лично е предприел правозащитни действия заради актове на дискриминация. Според мотивите на въззивното решение, нарушението е извършено в телевизионно предаване, достигнало до неопределен кръг лица, които са възприели и биха могли да възприемат негативна представа „за дейността на ищеца“, а по делото се доказва в достатъчна степен различно третиране, тъй като сравнителят е всякога хипотетичен и е лице/лица, които не са носители на защитения признак в основната форма на дискриминация или не са предприели действия на защита от дискриминация във формата преследване. Правните изводи на въззивния съд не могат да бъдат споделени при фактическите твърдения в исковата молба, че страната е поставена в по-неблагоприятно положение, но не в сравнение с друго лице или лица (арг. от чл.4, ал.2 и 3 ЗЗДискр.), а спрямо всички останали. Дали едно лице е поставено в по-неблагоприятно положение от другите, само по себе си, не може да се смята за дискриминация, тъй като смисълът на защитата от дискриминация е различното третиране да е съпоставимо с друго лице или група лица в сходно положение. В същия смисъл е практиката на ЕСПЧ -напр. решение от 13.11.2007 г. по жалба № 57325/00 на D.H. срещу Чешката република и решение от 09.06.2009 г по жалба № 33401/02 на Opuz срещу Турция, в които се приема, че „разликата в третирането може да се прояви под формата на непропорционално неблагоприятно въздействие на обща политика или мярка, която макар да е формулирана формално неутрално, представлява дискриминация срещу определена група“. В случая, ищецът е изложил твърдения, че с изявленията и внушенията на ответника, направени в откъс от „Предаването на К.“, излъчено на 12.01.2014 г., той го виктимизира, като преднамерено и последователно накърнява неговите образ и добро име в обществото и го оскърбява. Отделно е направил изводите, че ответникът като водещ в телевизионно предаване тенденциозно е свръхакцентирал върху личността на ищеца и неговата хомосексуалност с цел да го унижи, което му е причинило тревожност, панически страх и здравословни проблеми, т.е. обстоятелствата се свеждат до отговорността на водещия на телевизионното предаване за вредите, които са причинени от обсъждането на публикувана статия, съдържаща обидни и клеветнически твърдения, в който смисъл са и изявленията на водещия и събеседниците му. Тези обстоятелства налагат касиране на въззивното решение поради неговата необоснованост и решаването на правния спор по същество. От доказателствата по делото се установява, че като активист за защита правата на човека и служител на Българския хелзинкски комитет, Р. С. С. е подал сигнал срещу ответника за дискриминация основана на пол, който е приет за неоснователен с влязло в сила решение на Върховния административен съд. В телевизионно предаване на 12.01.2014 г. по ТВ7, водещият, известен в обществото с псевдонима „К.“, заявява, че е публикувал в електронен сайт статия със заглавие „Гейове-фашисти“, въз основа на която се провежда разговор, в който присъства името и образа на Р. С.. Според твърденията на ищеца по делото, изложението на проведения разговор между ответника и неговите гости е обидно, уронва доброто му име и го оскърбява, а изказванията на водещия и събеседниците му, съвкупно осъществяват състава на преследване на ищеца, от страна на ответника, тъй като телевизионното предаване явно е било замислено като реакция на подадения срещу ответника сигнал в КЗД. Предявените искове са с правно основание чл.71, ал.1, т.1, 2 и 3 ЗЗДискр, тъй като се твърди неравенство в третирането, съставляващо дискриминация по смисъла на чл.5 ЗЗДискр. и осъществяване състава на дискриминационно преследване. В писмения отговор на исковата молба, ответникът е възразил, че оплакванията на ищеца са за нанесена обида, но не могат да се обосноват извод, че той е жертва на дискриминация. Съгласно чл.4, ал.1 ЗЗДискр., забранена е всяка пряка или непряка дискриминация, т.е. поставяне в особено неблагоприятно положение, в резултат на различно третиране при сходни обстоятелства спрямо друго лице или група лица, характеризиращи се с някой от защитените признаци или факти, от които може да се направи обосновано предположение за наличието на непряка дискриминация /както твърди ищеца/. Според правото на ЕС и ЕКЗПЧОС, в последния случай е необходимо да са налице всички елементи: 1. неутрално правило, критерий или практика; 2. значително по-отрицателно засягане на група, обединена от „признак, предмет на защита“; 3. сравнение с други лица в сходно положение. Настоящият състав на Върховния касационен съд счита, че от изложените в исковата молба обстоятелства и установените по делото факти не може да се направи обоснован извод за осъществена непряка дискриминация по отношение на ищеца, след като не се идентифицира случай на сравнение по отношение на група, ползваща се от защита /обединена от „признак, предмет на защита“/, а ответникът е упражнил конституционно признатите му права да изразява мнение и свободно да го разпространява. При твърдения на ищеца, че негативното му представяне и по-неблагоприятно положение е резултат от различното му третиране в сравнение с всички онези лица, които не са били обект на публично стигматизиране посредством предаване, водено от ответника, но се основава на изявленията и обидните квалификации в проведен разговор в телевизионно предаване, не може да се приеме, че действията на ответника осъществяват „преследване“ по смисъла на т.3, б.„а” от ДР на ЗЗДискр, във връзка с подадения сигнал в Комисията за защита от дискриминация, тъй като чрез него се упражнява правото на мнение и свобода на изразяване, която е еднаква за всички граждани, без оглед на това, дали са били засегнати непремерено лица, по отношение на които са налице защитените признаци по чл.4, ал.1 ЗЗДискр. Както е изяснено в съдебната практика на Върховния касационен съд, когато не се касае за превратно упражняване на правото по чл.39 ал.1 от Конституцията на Република България и свободата да се изразява мнение не е била използвана, за да се увреди доброто име на другиго, журналистическите твърдения и оценки могат да се разпространяват свободно.Не е противоправно поведението при изказани журналистически мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира или се предполага във връзка обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие. Свободата на изразяване на мнение е изключена само в случаите, при които според чл.39, ал.2 КРБ правото да се изразява мнение и разпространява чрез слово - писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността. Извън тези ограничения журналистите и медиите могат да разпространяват правомерно свои или чужди оценъчни съждения. Негативните оценки за определена личност, открояваща се по една или друга причина в обществения живот, не пораждат отговорност, ако не засягат достойнството на личността или не осъществяват състав на престъпление. Оценъчните съждения не могат да бъдат проверявани дали са верни – те представляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства. Могат да бъдат проверявани фактическите твърдения - ако те са верни, не се носи отговорност, дори да позорят адресата на публикацията, а ако са неверни – отговорността е за всички причинени вреди, поради липсата на достоверност на разпространената информация. Предвид изложените съображения, въззивният съд неправилно е приел, че фактът на по-неблагоприятно положение на ищеца е резултат от различното му третиране и осъществява дискриминационно преследване, причинило вреди на ищеца, поради което постановеното решение следва да бъде отменено, а исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни. Касаторът М. К. Б. чрез адвокат Б. Р. от АК – София е поискал разноските по делото, които с оглед изхода на спора следва да бъдат присъдени, съгласно представените списъци по чл.80 ГПК. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 8055 от 20.12.2018 г. по в.гр.д. № 1476/2018 г. на Софийски градски съд, с което се потвърждава решение от 27.04.2017 г. по гр.д. № 24475/2016 г. на Софийски районен съд и вместо това: ОТХВЪРЛЯ исковете на Р. С. С. срещу М. К. Б., на основание чл.71, ал.1 ЗЗДискр. ОСЪЖДА Р. С. С., съд.адрес: Български хелзинкски комитет, [улица], 1504 София, да заплати на М. К. Б. чрез адвокат Б. Р. от Адвокатска колегия – София, разноските по делото в размер на 3700 (три хиляди и седемстотин) лева, на основание чл.78, ал.3 ГПК. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.