3 Р Е Ш Е Н И Е № 276 София, 03 юли 2012 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на тридесети май две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : Елена Авдева ЧЛЕНОВЕ : Татяна Кънчева Биляна Чочева при участието на секретар К.Павлова и в присъствието на прокурора Я.Гебов изслуша докладваното от съдията Eлена Авдева наказателно дело № 741/ 2012 г. Производството по делото е образувано на основание чл. 349, ал.1 от НПК по жалба на защитниците на подсъдимия Г. С. С. против решение № 37 от 20.12.2012 г. по внохд № 13/2012 г. на Пловдивския апелативен съд. В жалбата на адвокатите К. и П. се сочи, че решението е незаконосъобразно, тъй като не е приложена разпоредбата на чл.66, ал.1 от НПК при наличието на всички предпоставки за това, поради което се отправя искане за условно осъждане на подсъдимия. В жалбата на адвокат С. се сочат всички касационни основания на чл. 348, ал.1 от НПК. Твърденията за нарушение на закона са подкрепени изцяло с аргументи за съществени нарушения на процесуалните правила по чл. 314, ал.1 и чл.303 от НПК. Изтъква се , че по съвет на защитата делото е разгледано по реда на съкратеното съдебно следствие, което довело до непълнота на доказателствата , неизяснена фактическа обстановка и нарушаване на правото на защита на подсъдимия. Явна несправедливост на наложеното наказание жалбоподателят вижда в отказа да се приложи чл. 66, ал.1 от НПК, като подкрепя твърдението си с доводи за необоснованост. В заключение се формулират две искания при условията на алтернативност – за условно осъждане или за отмяна на решението и ново разглеждане на делото от стадия на първата инстанция. В съдебното заседание пред касационния съд защитата на подсъдимия и лично той поддържат жалбите по изложените съображения. Прокурорът пледира обжалваното решение да бъде оставено в сила. Частните обвинители не вземат становище по жалбите. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347, ал.1 от НПК, установи следното : Окръжният съд в гр.Пазарджик с присъда № 57 от 16.12.2011 г. по нохд №714/2011 г. признал подсъдимия Г. С. С. за виновен в това , че на 04.08.2011 г., около 22.40 час в курорта „ Ц. ”, управлявайки лек автомобил „А.” нарушил чл. 21, ал.1 от ЗДвП и причинил по непредпазливост смъртта на В. С. Г. и средна телесна повреда на Й. Й. Й., поради което и на основание чл. 343, ал.4 във вр. с ал.3, б.”б” във вр. с ал.1,б.”б” във вр. с чл.342,ал.1 пр.3 от НК и чл. 21,ал.3 от ЗДвП и чл. 58а, ал.1 от НК му наложил наказание две години и четири месеца лишаване от свобода, търпими при общ режим в затворническо общежитие от открит тип. На основание чл. 343г от НК съдът лишил подсъдимия от правото да управлява моторно превозно средство за срок от четири години. В тежест на подсъдимия били възложени и сторените по делото разноски. Апелативният съд в гр.Пловдив с решение № 37 от 20.02.2012 г. по внохд №13 от 2012г. потвърдил изцяло първоинстанционната присъда. Касационните жалби са частично основателни. Производството пред първата инстанция протекло по реда на Глава двадесет и седма от НПК след като подсъдимият, на основание чл.371, т.2 от НПК, признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се съгласил да не се събират доказателства за тях. Твърденията на адвокат С. за неустановено болестно състояние на жалбоподателя, намиращо се в причинна връзка с настъпилия престъпен резултат , не попада в кръга на изложените в обвинителния акт обстоятелства. Съгласно задължителните указания на Тълкувателно решение № 1 по тълкувателно дело № 1/2008 г. в процедурата на съкратеното съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК „подсъдимият получава по-леко наказание, но същевременно се съгласява с известни процесуални ограничения, свързани с възможността да спори по поддържаните от прокурора факти и във връзка с това – да участва непосредствено и лично в събирането и проверката на доказателствените средства, подкрепящи или оборващи обвинението пред съда.” Процесуално недопустимо е съдът да събира доказателства за факти, несъвместими с обстоятелствената част на обвинителния акт, а версията на подсъдимия, изложена в касационната жалба на адвокат С., се гради на такива твърдения. В обвинителния акт са посочени последователни действия, за които се презумира, че са волево и интелектуално контролирани от подсъдимия. Самопризнанието на С. пред първата инстанция потвърждава това. След като доброволно и съзнателно сам се е лишил от процесуалната възможност да релевира обстоятелства, оспорващи фактическото обвинение, той не разполага с възможност да атакува постановените съдебни актове с оплаквания за доказателствен дефицит. Напълно безпочвени са и останалите аргументи на адв.С. за съществени процесуални нарушения. Сред тях внимание заслужава единствено оплакването за липса на доказателствена подкрепа на самопризнанието относно механизма на автопроизшествието, т.е. вниманието на касационната инстанция се насочва към отклонение от изискванията на чл. 372, ал.4 от НПК, допуснато още от първата инстанция и незабелязано от втората. Разгледано в тази светлина оплакването е неоснователно. В досъдебната фаза са събрани писмени и гласни доказателства , които , заедно с експертната интерпретация на релевантните факти, дават категоричен отговор на поставения от защитата въпрос. Освен подробните описания на детайлите на пътния инцидент от очевидци / поименно посочени в мотивите на въззивната инстанция /съдът се е позовал и на данните от протокола за оглед и приложения фотоалбум, които еднозначно водят до направените в обвинителния акт фактически заключения. Останалите възражения в жалбата , засягащи правилното приложение на процесуалния закон, могат да се обяснят единствено с некоректен прочит на обвинителния акт. Не е вярно твърдението , че той не конкретизира мястото на деянието – то е описано по напълно достъпен за възприемане начин на стр.2, стр.3, стр.4, стр.5 от обстоятелствената част на обвинителния акт, а в диспозитива е сведено до ясно за пространствено идентифициране резюме като „курорта „ Ц. чарк ”, по гл.път ІІІ-376”. Жалбите на защитниците са основателни единствено в частта им, с която се атакува отказа на предходните инстанции да приложат разпоредбата на чл.66, ал.1 от НК /неясно защо адвокатите П. и К. виждат в това нарушение на процесуалния и материалния закон , а не явна несправедливост на наказанието по смисъла на чл. 348, ал.5, т.2 от НПК/. За да постанови ефективно изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода, въззивната инстанция приела , че деецът е с висока степен на обществена опасност и целите на закона не могат да бъдат постигнати с условно осъждане. Тя подкрепила този извод /наред с останалите съждения/ с констатация , че подсъдимият имал „демонстративно поведение, свързано с незачитане на безопасното управление на МПС”.От съдържанието на мотивите става ясна връзката на заключението с показанията на св.Й. Т. от досъдебната фаза. Подобни твърдения обаче не фигурират в обвинителния акт. В него се сочи , че подсъдимият и компанията му посещавали заведения в курорта /стр.2/, но не се описва никаква демонстрация на игнориране забраната на ЗДвП за управление на моторно превозно средство след употреба на алкохол. Въззивният съд не разполагал с процесуална възможност да разширява обема на правнорелеванвтните факти извън обстоятелствената част на обвинителния акт, обхваната от самопризнанието, и не е следвало да обсъжда новоустановени обстоятелства, изведени извън рамките на процедурата по глава двадесет и седма от НПК. На следващо място при индивидуализация на начина на изтърпяване на наказанието е надценена концентрацията на алкохол в кръвта на подсъдимия – 0.24 промила, която не подлежи дори на административна санкция по чл. 174, ал.1 от ЗДвП. В същото време е пренебрегнат фактът , че подсъдимият не е наказван нито веднъж за нарушения по ЗДвП , макар да е правоспособен водач от 2008 г.Изцяло положителни са и характеристичните данни за него.Допуснал е само едно , макар и сериозно , нарушение на правилата за движение – според обвинителния акт при разрешена скорост от 90 км/час е шофирал със скорост равна и не по-малка от 120 км/ч. Преценката за личната обществена опасност на дееца не може да се основава единствено върху тежестта на съставомерния резултат ,както на практика е сторил въззивния съдебен състав. Прилагането на условното осъждане винаги е строго конкретен въпрос, чието обсъждане не се изключва за нито една категория престъпления , стига да са налице предвидените в чл.66 , ал.1 от НК предпоставки - да е наложено наказание лишаване от свобода за срок до три години, лицето да не е осъждано на лишаване от свобода за престъпление от общ характер и съдът да установи, че за постигане на целите на наказанието и преди всичко за поправянето на осъдения не е наложително да изтърпи наказанието. В конкретния случай деянието се явява изолиран инцидент в житейския път на Г. С., а воденият срещу него наказателен процес, завършил с ангажиране на наказателната му отговорност в съчетание с недвусмислена проява на критично отношение явно е от характер и степен да породи поправителен ефект, както и да доведе до реализиране на превантивната и предупредителна функция на наказанието. Затова, като съобрази, че наказанието на подсъдимия с оглед определения срок и липсата на осъждане са налични предпоставки за прилагане на чл. 66 от НК и отчете, че данните за неговата личност и процесуално поведение оправдават положителна констатация за висока степен на вероятност поправянето му да бъде постигнато без да бъде принудително откъсван от нормалната си социална среда, ВКС намери, че в пълнота са изпълнени условията за отлагане на изтърпяването на наложеното наказание за срок от 5 години. По този начин ще се реализира напълно предупредителният потенциал на условното осъждане, тъй като през целия този период е реална заплахата Г. С.. да изтърпи отложеното наказание. Прилагането на условното осъждане с максимален изпитателен срок не противоречи и на целите на генералната превенция. Те се намират в диалектическа връзка с целите на личната превенция и се реализират чрез нея без да са в конкурентно съотношение помежду си. Не би могло да се очаква, че наказание, чиято строгост надхвърля необходимото за поправяне на осъдения, ще въздейства възпитателно и предупредително върху останалите членове на обществото. Идеята за санкцията единствено като назидание за останалите членове на обществото е чужда на българската наказателна система. Само справедливото по вид, размер и начин на изтърпяване наказание може да изпълни и превантивната функция на наказателноправната репресия. Налице е касационното основание на чл.348, ал.5, т.2 от НПК за ревизия на обжалваното решение с приложение на чл.66 от НК относно определената на подсъдимия санкция лишаване от свобода. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, т. 3 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение РЕШИ: Изменява решение № 37 от 20 февруари 2012 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 13/2012 г., с което е била потвърдена присъда № 57/16.12.2011 г. на Пазарджишкия окръжен съд, като на основание чл. 66 , ал.1 от НК отлага изпълнението на наложеното на подсъдимия Г. С. С. наказание 2 (две) години и 4 (четири) месеца лишаване от свобода за срок от 5 (пет) години, считано от влизане на присъдата в сила. Оставя в сила решението в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ