Р Е Ш Е Н И Е № 175 гр. София, 25.02.2016 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди и петнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА НИКОЛАЙ МАРКОВ при секретаря Александра Ковачева изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2602/2014 година Производството е по чл.290 ГПК. С определение № 402 от 09.07.2015 г. е допуснато касационно обжалване на постановеното от Варненски апелативен съд въззивно решение № 114 от 08.05.2014 г. по т. д. № 75/2014 г. в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 16 от 05.07.2013 г. по т. д. № 244/2012 г. на Силистренски окръжен съд е отхвърлен предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК от „П. Б. (България)” ЕАД против П. Д. Д. установителен иск за съществуване на парично вземане в размер на 49 399.20 лв., произтичащо от обявен за предсрочно изискуем дълг по договор за банков кредит № 200-499806/16.09.2008 г., за което са издадени заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК и изпълнителен лист в производството по ч. гр. д. № 455/2009 г. на Районен съд - Дулово, и са присъдени разноски на ответника в размер на 4 098 лв. В касационната жалба на „П. Б. (България)” ЕАД - [населено място], се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение в обжалваната част и се прави искане за неговата отмяна. Касаторът се позовава на нарушение на материалния закон - чл.107 ЗЗД, при формиране на извода на въззивния съд, че сключеното между страните споразумение от 14.10.2009 г., с което е постигнато съгласие за разсрочване и отсрочване на остатъка от дължимите суми по договора за банков кредит, има преобразуващ и погасителен ефект по отношение на обявения за предсрочно изискуем кредит и лишава кредитора от правото да се ползва от заповедта за изпълнение и от изпълнителния лист, издадени въз основа на извлечение от счетоводните книги на длъжника по чл.417, т.2 ГПК. Поддържа, че изводът на съда за погасяване на удостоверените в изпълнителния лист задължения противоречи на изразената в споразумението обща воля на страните да запазят възникналите от договора за кредит задължения, но да отсрочат и разсрочат тяхното изпълнение, и в случай на неизпълнение в рамките на новите срокове кредиторът да възобнови действията по принудително изпълнение, като се възползва от изпълнителния лист. Ответникът по касация П. Д. Д. от [населено място] оспорва жалбата като неоснователна по съображения, изложени от процесуалния му представител в отговор по чл.287 ГПК и в открито съдебно заседание по чл.290 ГПК. Изразява становище, че въззивното решение е правилно и следва да остане в сила. Претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и на поддържаните касационни основания съобразно правомощията по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното : Производството по т. д. № 244/2012 г. е образувано пред Силистренски окръжен съд по предявен по реда на чл.422 ГПК от „П. Б. (България)” ЕАД против П. Д. Д. установителен иск за съществуване на парично вземане в размер на 49 399.20 лв., за което са издадени заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист от 25.08.2009 г. В исковата молба са изложени твърдения, че вземането е формирано от просрочена главница, наказателни лихви и лихви за просрочие по договор за земеделски банков кредит № 200-499806/16.09.2008 г., сключен с И. Г. И., по който ответникът П. Д. има качеството на поръчител; поради неплащане на дължими погасителни вноски ищецът превърнал кредита в предсрочно изискуем на основание чл.60, ал.2 ЗКИ и т.40, пр.3 от Общите условия към договора и въз основа на извлечение от сметка по чл.417, т.2 ГПК се снабдил със заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и с изпълнителен лист за дължимите суми срещу длъжника, солидарния длъжник Й. Ж. и поръчителя П. Д.; преди да образува изпълнително дело ищецът сключил споразумение от 14.10.2009 г. с длъжниците и с поръчителя, с което били уговорени ред и начин за извънсъдебното погасяване на кредитните задължения и задължените лица били „осведомени” за обявената предсрочна изискуемост на кредита; поради неизпълнение на задълженията в уговорените срокове ищецът образувал изпълнително дело и след подадено само от поръчителя П. Д. възражение по чл.414 ГПК, предявил срещу него иск за установяване съществуването на вземането, предмет на заповедта за изпълнение и на изпълнителния лист. Първоинстанционният съд е уважил частично иска до размер на сумата 29 700.01 лв., след като е приел, че разликата до пълния размер на задължението по изпълнителния лист е погасена чрез плащане от длъжника, извършено в изпълнение на споразумението от 14.10.2009 г. Сезиран с въззивна жалба от ответника и с насрещна въззивна жалба от ищеца, Варненски апелативен съд е постановил обжалваното решение, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение е отхвърлил изцяло предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск. Въззивният съд е приел, че материализираното в заповедта за изпълнение и в изпълнителния лист парично вземане, за което ответникът се е съгласил да отговаря като поръчител солидарно с главния длъжник, е погасено преди образуване на изпълнително производство като последица от сключеното на 14.10.2009 г. споразумение и ищецът - кредитор не може да се ползва от изпълнителния лист, издаден срещу поръчителя на основание отпадналата предсрочна изискуемост на дълга. Съдът е преценил, че със споразумението страните са внесли съществени промени в съдържанието на кредитните задължения като са отчели извършеното при подписването му частично плащане от длъжника и с цел доброволно уреждане на отношенията са уговорили разсрочване на непогасения остатък от дълга с определяне на нови падежи за плащане, обвързване на падежите на отделните вноски с очакваните от длъжника постъпления от субсидии за земеделски производител, отпадане на наказателните лихви за забава и обезпечаване на дълга с реален залог върху транспортни средства на длъжника, вместо с първоначално предвиденото в договора обезпечение - запис на заповед. Съобразно тази преценка е направен решаващия извод, че със сключване на споразумението предсрочната изискуемост на кредитния дълг е отпаднала и на мястото на първоначалните задължения, обективирани в заповедта за изпълнение и в изпълнителния лист, са възникнали нови, различни по съдържание, изискуеми и ликвидни задължения за длъжника и за поръчителите. В заключение е прието, че частичното плащане от длъжника и споразумението имат характер на правопогасяващи факти, настъпили след издаване на изпълнителния лист, в резултат на които вземането по изпълнителния лист е погасено и искът на кредитора по чл.422, ал.1 ГПК е неоснователен. С оглед на извода, че споразумението има преобразуващо действие по отношение на породените от договора за кредит права и задължения и на предсрочната изискуемост на кредита, въззивният съд е счел за неоснователно защитното възражение на ответника за погасяване на отговорността му като поръчител на основание чл.147, ал.1 ЗЗД. Решаващите изводи на въззивния съд относно съдържанието и правните последици на споразумението от 14.10.2009 г. са мотивирали настоящия съдебен състав да допусне въззивното решение до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по посочения от касатора правен въпрос дали отсрочването, разсрочването или друго преструктуриране на задължение по договор за банков кредит представлява обективна новация по смисъла на чл.107 ЗЗД и дали за новиране на задължението е необходимо да има изрично изявена воля на договарящите страни. Макар да не е квалифицирал споразумението като договор за новация по чл.107 ЗЗД, въззивният съд по същество е приел, че то притежава присъщите на обективната новация правни белези, което становище противоречи на задължителната съдебна практика по чл.290 ГПК в решение № 130 от 24.03.2009 г. по т. д. № 650/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 138 от 22.08.2013 г. по т. д. № 27/2012 г. на ВКС, ІІ т. о. По поставения материалноправен въпрос : С решение № 130 от 24.03.2009 г. по т. д. № 650/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., е уеднаквена противоречивата практика на съдилищата по въпроса дали постигнатото между страните писмено споразумение относно начините за последващо изпълнение на задълженията, включително определянето на нови срокове за плащане, има правното значение на договор за новация по смисъла на чл.107 ЗЗД. На основание чл.291 ГПК е обявена за правилна практиката в решение № 789 от 22.04.2002 г. по гр. д. № 2292/2001 г. на ВКС, V г. о., според която реструктуриране /предоговаряне/ на дълга по съществуващ банков кредит, включително разсрочването му за облекчаване на съществуващия дълг, не води до новиране на задължението, ако страните не са заявили изрично воля за подновяване; новацията по чл.107 ЗЗД, разглеждана като договор, с който длъжникът поема едно задължение с цел то да замести друго старо задължение, което вследствие на това се погасява, предпоставя кумулативното проявление на три елемента - наличност на предшестващо задължение, пораждане на действително ново задължение и воля за подновяване, която трябва да е изразена от страните по ясен и недвусмислен начин и не трябва да се предполага или извежда по тълкувателен път; за да е налице обективна новация, новото задължение трябва да се различава от старото по предмета си - например стар дълг в пари се заменя с нов дълг за престиране на вещи, или по каузата си - например дължима цена по договор за продажба да се оформи като заем. Посоченото разрешение е възприето впоследствие в решение № 138/22.08.2013 г. по т. д. № 27/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., в което е обосновано становището, че обективната новация по чл.107 ЗЗД винаги предполага нов елемент в състава на облигационното отношение, като разликата между старото и новото отношение трябва да засяга някои от съществените му елементи и да води до поемане със споразумение между длъжника и кредитора на нов дълг, с нов предмет или основание, в замяна на старото задължение и то при изрично и недвусмислено изразено новационно намерение /animus novandi/. В решението е акцентирано върху това, че няма новация по чл.107 ЗЗД, когато страните са изменили само размера на отделните вноски и/или размера на договорната лихва и сроковете за плащане, които не са съществени елементи на облигационното отношение. Практиката в цитираните решения е възприета и в решение № 210 от 22.12.2014 г. по т. д. № 4090/2013 г. на ВКС, І т. о., в което е прието, че обективната новация изисква ясно изразена воля за поемане от длъжника на нов дълг с нов предмет или ново основание в замяна на старото задължение по сключения с кредитора договор; ако страните по договора за кредит са изменили в рамките на общия размер на стария дълг само размера на отделните вноски, приспадайки вече платеното по него, и с цел облекчаване на дълга са разсрочили изпълнението му с уговаряне на нови срокове за плащане, не е налице обективна новация по смисъла на чл.107 ЗЗД, тъй като не е извършена промяна нито в предмета, нито в основанието на стария дълг, и той не е погасен. Настоящият състав на ВКС споделя изцяло така формираната задължителна практика по приложението на чл.107 ЗЗД и в съответствие с нея дава следния отговор на значимия за изхода на делото правен въпрос : Отсрочването, разсрочването или друго преструктуриране на задължение по договор за банков кредит в рамките на общия размер на дълга, което не е съпроводено с ясно изразена воля на страните за погасяване на породените от договора задължения и за поемане в замяна на тях на ново задължение, различно по основание или предмет, не представлява обективна новация по смисъла на чл.107 ЗЗД. По съществото на касационната жалба : В зависимост от отговора на правния въпрос, за основателни следва да се приемат оплакванията в касационната жалба за постановяване на въззивното решение в нарушение на материалния закон - чл.107 ЗЗД. Неправилен е изводът на въззивния съд, че споразумението от 14.10.2009 г. има погасителен ефект по отношение на произтичащите от договора за земеделски кредит вземания на „П. Б. (България)” ЕАД, обективирани в заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК и в издадения въз основа на нея изпълнителен лист. Споразумението не съдържа каквито и да било уговорки, сочещи на постигнато от страните съгласие за погасяване на кредитните задължения и за замяната им с нови, различни по основание и/или по предмет от съществуващите. В първата си част - п.1, споразумението представлява установителен договор, с който кредиторът, главният и солидарният длъжник и поръчителят са приели в отношенията помежду си, че съществува удостовереното в изпълнителния лист вземане, произтичащо от договора за кредит, в размера и със съдържанието, отразено в заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК и в изпълнителния лист. В частта по п.2 споразумението обективира уговорки за разсрочване на изпълнението на задълженията по изпълнителния лист от длъжника и от солидарно отговорните с него лица на отделни вноски с определен падеж и размер, след отчитане на извършеното от длъжника, при подписване на споразумението, плащане на част от дълга в размер на 18 000 лв. Разсрочването е предприето с цел облекчаване на длъжниците, но не е съпътствано с постигнато от страните и изразено в споразумението съгласие за промяна на предмета или на основанието на съществуващото вземане/задължение с източник договора за кредит, т. е. със съгласие за погасяване на съществуващия дълг и за заместването му с нов, различен по основание или предмет. Уговорките на страните в п.2, п.3 и п.4 от споразумението за обезпечаване на дължимите разсрочени вноски по кредита с учредяване на реален и особен залог върху имущество на главния длъжник, не могат да се разглеждат като съгласие за новиране на дълга, тъй като не засягат нито един от съществените му елементи. От текста на споразумението не може да се направи извод, че то е сключено от страните с намерение да погасят стария дълг, за който кредиторът се е снабдил с изпълнителен лист по реда на заповедното производство, и да го заменят с нов дълг. Точно обратното - в т. 6 от споразумението страните са уговорили, че при неплащане на разсрочените погасителни вноски по т.2 банката - кредитор си запазва правото незабавно да възобнови действията по изпълнителното дело, образувано срещу длъжниците и поръчителя въз основа на изпълнителния лист. Така постигнатата уговорка разкрива несъмнена обща воля на договарящите да запазят стария дълг в рамките на съществуващия размер и при неплащане на предвидените разсрочени вноски по изпълнението му кредиторът да се възползва от изпълнителния лист, за да удовлетвори принудително установеното със заповедта за изпълнение парично вземане по договора за кредит. Поради изложеното споразумението не притежава присъщите на обективната новация по чл.107 ЗЗД правни белези и няма погасителен ефект по отношение на породените от договора за кредит вземания/задължения, предмет на установяване с иска по чл.422, ал.1 ГПК. Погасителен ефект има само частичното плащане по кредита, извършено от главния длъжник след издаване на заповедта за изпълнение и ползващо ответника - поръчител. В хода на устните състезания процесуалният представител на ответника е навел довод, че споразумението съдържа белезите на субективна новация, тъй като чрез него е променено качеството, с оглед на което ответникът се е задължил да отговаря за задълженията на главния длъжник. Д. не намира опора в текста на споразумението, в който ясно и недвусмислено е посочено, че ответникът е поръчител по кредита и че подписва споразумението в това качество, което по силата на чл.141, ал.1 ЗЗД го прави солидарен длъжник, наред с главния длъжник. Като е приел, че споразумението от 14.10.2009 г. се ползва с правопогасяващ ефект по отношение на материализираното в заповедта за изпълнение и в изпълнителния лист вземане на „П. Б. (България)” ЕАД към поръчителя П. Д. Д., Варненски апелативен съд е нарушил разпоредбата на чл.107 ЗЗД и е постановил необосновано решение. Необосноваността и материалната незаконосъобразност на въззивното решение не налагат неговата отмяна, тъй като крайният извод в решението за неоснователност на предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск е правилен поради следното : В заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК касаторът „П. Б. (България)” ЕАД е посочил, че вземането, за което иска издаване на заповед за изпълнение, произтича от договор за земеделски банков кредит, превърнат в предсрочно изискуем на основание чл.60, ал.2 ЗКИ и т.40.3 от ОУ към договора. Предсрочната изискуемост е релевирана и в исковата молба, с която е предявен искът по чл.422, ал.1 ГПК. С т.17 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС са дадени задължителни указания за съдилищата в Република България по въпроса изискуемо ли е, в хипотезата на предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК, вземането, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката - кредитор по реда на чл.418 вр. с чл.417, т.2 ГПК и чл.60, ал.2 ЗКИ. Според указанията, в хипотезата на предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК вземането, произтичащо от договор за кредит, става предсрочно изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем; ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл.60, ал.2 ЗКИ, правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл.60, ал.2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми; Предсрочната изискуемост в този случай има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й, а предпоставките по чл.418 ГПК за постановяване на незабавно изпълнение са налице, само ако получаването на волеизявлението от длъжника предхожда по време подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Ако фактите, относими към настъпването и обявяването на предсрочната изискуемост, не са се осъществили преди подаване на заявлението, вземането не е изискуемо в заявения размер и не е възникнало на предявеното основание. Според твърденията в исковата молба, главният длъжник и поръчителят са „осведомени” за обявената предсрочна изискуемост на целия кредит при подписване на споразумението от 14.10.2009 г. В хода на производството пред инстанциите по същество касаторът е поддържал, че предсрочната изискуемост е настъпила към 09.07.2009 г. след осъществяване на предпоставките на чл.60, ал.2 ЗКИ и че е обявена с решение на Управителния съвет от 30.08.2008 г. По делото няма твърдения, а съответно и доказателства, за уведомяване на главния длъжник и на поръчителя за превръщането на кредита в предсрочно изискуем преди датата, на която е подадено заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК - 24.08.2009 г. При тези обстоятелства и в съответствие със задължителните указания в Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС следва да се приеме, че след като волеизявлението на кредитора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем по реда на чл.60, ал.2 ЗКИ не е извършено до датата на заявлението, установяваното с иска по чл.422, ал.1 ГПК вземане по договора за банков кредит, за което са издадени заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителният лист, не е изискуемо в заявения размер и не е възникнало на предявеното основание. Ето защо искът подлежи на отхвърляне, в какъвто смисъл е и крайният извод на въззивния съд в обжалваното решение. Фактът, че в исковата молба касаторът - ищец се е позовал и на неплащане на дължимите по договора за кредит суми в сроковете, уговорени в споразумението от 14.102009 г., е ирелевантен за основателността на иска, доколкото сключването на споразумението следва по време подаването на заявлението по чл.417 ГПК. В заявлението и в исковата молба не е направено разграничение по размер на задълженията по кредита, чиято изискуемост е настъпила до датата на подаване на заявлението, и на превърнатите в предсрочно изискуеми задължения, което е пречка искът по чл.422, ал.1 ГПК да бъде уважен частично за сумите, станали изискуеми преди завеждане на заповедното производство. В отговора по чл.131 ГПК ответникът е противопоставил възражение за погасяване на отговорността му като поръчител поради изтичане на преклузивния срок по чл.147, ал.1 ЗЗД. С решение № 40/17.06.2015 г. по т. д. № 601/2014 г. на ВКС, І т. о., и решение № 23/24.03.2015 г. по т. д. № 1717/2013 г. на ВКС, І т. о., е създадена задължителна практика по въпроса за началния момент на срока по чл.147, ал.1 ЗЗД, като е прието, че отговорността на поръчителя по договор за кредит, обезпечен с поръчителство, се погасява, ако към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417, т.2 ГПК е изтекъл 6-месечният срок по чл.147, ал.1 ЗЗД, чийто начален момент се определя от датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнала до длъжника - кредитополучател и то ако към този момент са били налице обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока. В случая до датата на заявлението по чл.417 ГПК на ответника - поръчител не е връчвано волеизявление на кредитора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем по смисъла на чл.60, ал.2 ЗКИ, поради което няма основание да се счита, че към този момент срокът по чл.147, ал.1 ЗЗД е изтекъл. По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1 ГПК въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника разноски за производството пред ВКС в размер на сумата 3 500 лв. - адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 05.08.2014 г., чието плащане в брой е удостоверено в договора. В писмените бележки по делото процесуалният представител на касатора е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение и е поискал същото да бъде намалено на основание чл.78, ал.5 ГПК. Възражението е неоснователно, тъй като съпоставено с действителната фактическа и правна сложност на делото и с осъществената от пълномощника на ответника процесуална защита и съдействие пред касационната инстанция, възнаграждението не може да се счете за прекомерно по смисъла на чл.78, ал.5 ГПК. Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.1, пр.1 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА постановеното от Варненски апелативен съд въззивно решение № 114 от 08.05.2014 г. по т. д. № 75/2014 г. в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 16 от 05.07.2013 г. по т. д. № 244/2012 г. на Силистренски окръжен съд е отхвърлен предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК от „П. Б. (България)” ЕАД против П. Д. Д. установителен иск за съществуване на парично вземане в размер на 49 399.20 лв., произтичащо от обявен за предсрочно изискуем дълг по договор за банков кредит № 200-499806/16.09.2008 г., за което са издадени заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК и изпълнителен лист в производството по ч. гр. д. № 455/2009 г. на Районен съд - Дулово, и на ответника са присъдени разноски за въззивното производство в размер на 4 098 лв. ОСЪЖДА „П. Б. (България)” ЕАД с ЕИК[ЕИК] - [населено място], [улица], да заплати на П. Д. Д. с ЕГН [ЕГН] - [населено място], [улица], ет.4, ап.12, сумата 3 500 лв. /три хиляди и петстотин лв./ - разноски по делото, на основание чл.78, ал.3 ГПК. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :