1 Р Е Ш Е Н И Е №.199 София,.11 март 2019г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тридесети октомври две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора от ВКП Ивайло Симов като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 727/2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба / ведно с допълнение/ на подсъдимия И. Т., чрез защитника му адв.С. С. срещу въззивна присъда № 80 от 02.04.2018г. на Апелативен съд – Велико Търново, постановена по внохд № 72/18г. В жалбата са релевирани всички касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК – допуснати съществени процесуални нарушения, нарушения на материалния закон и явна несправедливост на наказанията, като в допълнението са изложени аргументи в тяхна подкрепа. Искането на касатора е направено в условията на алтернативност: за отмяна на въззивната присъда и оправдаване на подсъдимия или връщане на делото за ново разглеждане, или за изменение на присъдата, като се приложи чл.55 от НК и се намали размера на наложените наказания. В съдебното заседание пред касационната инстанция, защитата на подсъдимия поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Счита, че за да приеме различна фактическа обстановка от тази, установена от първия съд и по-точно относно фактите, касаещи поведението на пострадалата в момента на удара, въззивният съд е ценил единствено назначената от него комплексна експертиза, като е игнорирал всички останали доказателства. Намира за безспорно установено, че подсъдимият обективно не е имал възможност да предотврати удара, чрез спиране или някаква спасителна маневра. Моли за оправдаването му, тъй като е налице случайно деяние. Поддържа и останалите алтернативни искания, направени в касационната жалба. Представителят на ВКП пледира за оставяне в сила на въззивната присъда, като намира жалбата за неоснователна. Счита, че по делото са събрани категорични доказателства, установяващи механизма на ПТП и авторството на подсъдимия. Твърди, че не са налице сочените в жалбата процесуални нарушения, а материалният закон е приложен правилно. Наложените на подсъдимия наказания са определени при превес на смекчаващи вината обстоятелства, поради което не са налице основания за коригирането им. Частният обвинител И. П., редовно призован за съдебното заседание пред касационната инстанция, не се явява. Повереникът му адв.М., намира жалбата за неоснователна. На първо място счита, че не е налице прокламираната от защитата схематичност на мотивите относно приетата от апелативния съд форма на вината, както и, че съдебният акт не е постановен в нарушение на задължителната съдебна практика. На следващо място оспорва твърденията на защитата за неустановеност по несъмнен начин на положението на пострадалата в момента на удара; на скоростта, с която се е движел автобуса и на зоната на видимост в обсега на осветеност на фаровете. Намира, че съдът след анализ на доказателствената съвкупност подробно, логично и последователно е установил механизма, по който е реализирано ПТП. Изразява становище, че обясненията на подсъдимия в различните фази на процеса са твърде противоречиви, поради което не биха могли да се приемат за достоверни. Относно наказанията, счита същите за справедливо определени. Моли присъдата на АС - Велико Търново да бъде оставена в сила. Подсъдимият И. Т. заявява, че не се счита за виновен. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: С присъда № 40 от 07.11.2017г., постановена по нохд № 469/17г., Окръжен съд – Русе е признал подсъдимия И. Д. Т. за невиновен и на основание чл.304 от НПК го е оправдал по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл.343, ал.1, б.”в”, вр. чл.342, ал.1, т.3 от НК. С въззивна присъда № 80 от 02.04.2018г., постановена по внохд № 72/18г., Апелативен съд - Велико Търново е отменил първоинстанционната присъда и вместо нея е постановил: признал е подсъдимия И. Д. Т. за виновен в това, че на 15.11.2015г. на път І-5 Русе-София, в района на км. 11+922, при управлението на МПС – автобус “Темса С.”, с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил правилото за движение – чл.20, ал.2, изр.1, пр.7 от ЗДП и по непредпазливост причинил смъртта на М. П., поради което и на основание чл.343, ал.1, б.”в”, вр. чл.342, ал.1, пр.3 от НК и чл.54 от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от две години и шест месеца, като го е оправдал по обвинението да е нарушил правилата за движение по пътищата – чл.20, ал.2, изр. първо, предл. 1, 2, 3, 4, 5 и 6, и изречение второ от ЗДП. На основание чл.66 от НК съдът е отложил изпълнението на наложеното наказание лишаване от свобода с изпитателен срок от четири години, считано от влизане в сила на присъдата. На основание чл.343г от НК на подсъдимия е наложено и наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от две години и шест месеца. Съдът се е произнесъл по веществените доказателства и направените разноски. С горепосочената присъда, АС- Велико Търново е отменил определение от 11.09.2017г., постановено по нохд № 469/17г. по описа на ОС- Русе, с което А. Р., чрез неговата осиновителка М. Р. е конституиран в качеството на частен обвинител и го е заличил като страна в процеса. Оставил е без разглеждане въззивната жалба на Р., като процесуално недопустима и е прекратил производството по тази жалба. Касационната жалба на подсъдимия е допустима, но неоснователна. На първо място, оплакването за допуснато съществено процесуално нарушение е относно мотивирането на въззивния съдебен акт. Твърди се, че съдът схематично е посочил формата на вината, без да конкретизира вида непредпазливост. Според касатора този пропуск е съществен, предвид практиката на ВКС- Тълкувателно решение №2/2016г. на ОСНК, изискваща от съда изрично да посочи в акта си вида на непредпазливостта, тъй като същият има значение не само относно субективната съставомерност на деянието, но и досежно индивидуализацията на наказанието. Касационната инстанция намира това оплакване за неоснователно. ОСНК на ВКС в цитираното тълкувателно решение и по-точно в т.5 е направил констатация за неправилна съдебна практика, свързана с непълно, неточно и схематично мотивиране на съдебните актове по въпроса за вида непредпазливост при транспортните престъпления. Прието е, че “при излагане на мотиви в съдебните актове следва изрично да се посочва видът непредпазливост, при която е извършено престъплението по чл.343 от НК, а при пропуск – той се обсъжда и отстранява по реда на инстанционния контрол с оглед процесуалните възможности за това”. Настоящият състав намира, че мотивирайки решението си въззивният съд при определяне формата на вината, не се е отклонил от изискванията на задължителната практика на ВКС, макар, че е могъл е да бъде по-задълбочен. Значимото в случая е, че в акта си/ л.7/ съдът по категоричен начин е отразил приетата от него форма на вината – “...Т. е действал непредпазливо като не е предвиждал настъпването на общественоопасните последици, но е бил длъжен и е могъл да ги предвиди”. Видно е, че контролираната инстанция съобразно разпоредбата на чл.11, ал.3 от НК е определила поведението на подсъдимия като виновно непредпазливо, при форма небрежност. Действително в акта си съдът не е посочил изрично, коя от двете форми на непредпазливостта приема за установена, но мотивите досежно субективната страна на престъплението категорично сочат на приети за установени признаци, характеризиращи небрежността, като форма на вината. При тази данни настоящият състав намира, че не е допуснато твърдяното съществено процесуално нарушение, което да изисква отмяна на присъдата и връщане на делото за неговото отстраняване. На второ място, оплакванията на подсъдимия и защитата му са за допуснати от Апелативен съд – Велико Търново съществени процесуални нарушения в дейността по оценка на доказателствата и доказателствените източници, като се твърди, че съдът е проявил избирателност и тенденциозност, което е довело до формиране на изводи за съставомерност на деянието, основани на предположения. Това оплакване е неоснователно, като изложените в допълнението на жалбата подробни аргументи сочат преобладаващо на твърдения за необоснованост на въззивния акт, тъй като защитата е изложила своята интерпретация на доказателствата и в частност на тези, касаещи поведението на пострадалата и скоростта на движение на автобуса, непосредствено преди удара. Оценката на доказателствата е суверенна дейност на съда, като касационната инстанция се произнася в рамките на установените от инстанциите по същество фактически положения, не може да установява нови такива, както и не може да се намесва или да замества вътрешното убеждение на решаващите съдилища. Поради това, на проверка подлежи само правилността на процеса на формиране на вътрешното убеждение у решаващите съдебни състави и спазване на задължението за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото, както и дали са предприети всички мерки за разкриване на обективната истина. В случая, контролираната инстанция е събрала възможния обем от доказателства, извършила е необходимата проверка и ги е оценила при спазване на изискванията на НПК, като не са допуснати нарушения на разпоредбите на чл.13, чл.14 и чл.107 от НПК. Оценката на доказателствата и доказателствените средства е с оглед на действителното им съдържание, без да е налице недооценяване, надценяване или подценяване на което и да било от тях. Делото не страда от доказателствен дефицит, който да е попречил на въззивния съд да установи по надлежен ред фактите, подлежащи на доказване. Приетата фактическа обстановка е резултат от вярна интерпретация на данните, установени с годни доказателствени средства. Невярно е твърдението, че изводът на апелативния съд затова, че пострадалата в момента на удара се е намирала на пътното платно, се основава на предположение и не намира опора в доказателствения материал. За изясняване на спорния по делото въпрос относно движението на пострадалата и положението на тялото й при удара, апелативният съд е допуснал до изслушване повторна СМЕ. Принципно експертизата като способ за проверка и събиране на доказателствата се използва тогава, когато за изясняване на някои обстоятелства по делото са необходими специални знания, с каквито съдът не разполага/впрочем с такива не разполагат и страните/. Относно конкретната експертиза е необходимо да се посочи, че тя е била допусната от въззивната инстанция за изясняване на горепосочената проблематика, която има съществено значение за установяване механизма на ПТП и правилното приложение на материалния закон. Защитата оспорва допустимостта на тази експертиза/определена в мотивите като комплексна/, с аргументи, че към момента на назначаването й, не са били установени нови обективни находки или обстоятелства, изискващи надлежна проверка. В принципен аспект за назначаването на повторна експертиза/без значение дали е комплексна/, пред каквато хипотеза сме изправени, е необходимо експертното заключение да не е обосновано и да възникват съмнения за неговата правилност, като законодателно няма задължително изискване за установеност на нови обстоятелства. В хода на въззивното съдебно следствие, съдът е приел заключението на повторната СМЕ, изготвена от вещи лица – съдебен лекар и патолог, като е отхвърлил исканията на страните за назначаване на допълнителна или повторна комплексна автотехническа и съдебномедицинска експертиза. Разпоредбата на чл.153 от НПК изрично визира предпоставките за назначаване на повторна или допълнителна експертиза, като въззивната инстанция правилно е отклонила искането на защитата за назначаване на допълнителна или повторна комплексна експертиза, тъй като не са били налице законоустановените основания за това. В правомощията на решаващите инстанции е преценката за обема и вида доказателства, които да бъдат събрани, както и кои доказателствени средства и способи за доказване да се използват. Независимо от това тази преценка не е субективна, а следва да е обусловена от обстоятелствата, включващи се в предмета на доказване, доказателствата да допринасят за тяхното изясняване и да са установени по реда, предвиден в НПК. Също така, от компетентността на решаващите инстанции е и преценката за необходимостта от проверка на вече събрани доказателства. Изготвената по делото повторна СМЕ експертиза е отговорила с необходимата обоснованост и категоричност на поставените й въпроси, като експертите са базирали изводите си на научните си познанията в съответната област и данните от протокола за оглед на местопроизшествие, протокола за оглед на веществени доказателства и съдебномедицинската експертиза на труп. Безусловни са изводите им, че по тялото на пострадалата М. П. не се установяват увреждания, които да дават основание да се приеме, че към момента на удара движението на пешеходката е отдясно наляво. Травматичните увреждания съответстват на удар отзад – в гръб спрямо корпуса и главата, по срединната линия и леко вляво от нея, в изправено положение. Горното дава основание на настоящия състав да приеме за правилна дейността на апелативния съд по интерпретиране на тази експертиза, извършено с необходимата аналитичност и в кореспонденция с доказателствената съвкупност. Неоснователно е твърдението на защитата, че приетата скорост на движение на автобуса непосредствено преди инцидента, както и дължината на осветената зона от фаровете му, не са категорично установени от събраните доказателства, а почиват на предположения. Относно тази проблематика е необходимо да се посочи, че въззивният съд е обсъдил относимите доказателства и доказателствени средства, излагайки подробни и убедителни мотиви, като не е допуснал нарушения в аналитичната си дейност. Позовал се е както на разпоредбите от вътрешното ни законодателство - Наредба № РД–16-1054 от 10.10.2008г. за одобряване на типа на тахографи и тахографски карти и за изискванията, условията и реда за регистрация на лицата, които извършват монтаж, проверка и ремонт на тахографи, така и на относимите регламенти от правото на ЕС, като е достигнал до верни изводи, че максимално допустимите отклонения при регистриращото устройство/тахограф/ са свързани с техническата му изправност, а не с изчисленията на скоростта на движение. По делото липсват данни, при монтирането на тахографа и извършените последващи проверки, да са били установени технически отклонения, които вече биха имали значение за определяне скоростта на движение. Противно на това данните по делото – протокол за контролна проверка на тахограф и скоростоограничител на автобуса от 09.04.2014г., извършена съгласно цитираната наредба установяват, че тахографът е бил калиброван и технически изправен. Неоснователни са и оплакванията за приети условни стойности на дължината на осветената зона на фаровете, като невярно е твърдението, че същите почиват само на “справочни” данни. Настоящият състав изцяло възприема за правилни изводите на въззивния съд, като не се налага да ги преповтаря. Обобщено, касационната инстанция намира, че не са налице сочените в жалбата съществени процесуални нарушения, които да са довели до неправилно приложение на материалния закон. По нататък, касационната инстанция не констатира допуснато нарушение на материалноправните разпоредби на НК във връзка с ангажиране наказателната отговорност на подс. И. Т. за извършено от него престъпление по чл.343, ал.1, б. „в“, вр. чл.342, ал.1, пр.3 от НК. Не може да бъде споделено виждането на защитата, че настъпилото ПТП, причинило смъртта на М. П. е резултат на случайно деяние, поради което липсва виновно поведение на подсъдимия и той следва да бъде оправдан на основание чл.24, ал.1, т.1 от НПК. Първото условие за невиновно поведение според чл.15 от НК е задължението водачът да се съобрази с определени предписания на правилата за движение при управление на МПС, за да не е длъжен да предвижда настъпването на възможни общественоопасни последици. Следващо условие за приложението на чл.15 от НК е да са налице обстоятелства, при които водачът да е бил поставен в положение на невъзможност да предвиди и предотврати настъпването на общественоопасните последици. В принципен аспект, водачите на МПС са длъжни да наблюдават постоянно и всеобхватно пътната обстановка, като при обективна възможност за своевременно възприемане на участник в движението и непредприемането на нормативно предписаните мерки, носят отговорност за последвалите съставомерни последици, независимо от приноса на пострадалия. С оглед на събраните по делото доказателства и установената фактическа обстановка е несъмнено, че подсъдимият е нарушил правилата за движение по чл.20 ал.2 изр.1, пр.7 от ЗДП. Избраната от подсъдимия скорост на движение е била 60км/ч., а максимално допустимата, при която той би предотвратил произшествието е в рамките на 57,9км/ч. Това е скоростта, която би позволила на подс.Т. да възприеме своевременно стоящата на пътното платно пострадала/ макар и неправомерно/ и да избегне ПТП. С оглед на изложеното се налага извод, че подсъдимият сам се е поставил в невъзможност да предотврати пътнотранспортното произшествие, поради което и не е налице случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК. Неоснователни са и оплакванията за явна несправедливост на наложените на подсъдимия наказания. Твърди се, че съдът при индивидуализацията на наказанията не отчел наличието на изключително смекчаващо вината обстоятелство. В случая не са налице основанията за приложение на чл.55 от НК. Като изключително смекчаващо обстоятелство се сочи неправомерното поведение на пострадалата. Последното е било отчето от въззивната инстанция при индивидуализацията на наказанията, като е прието, че същото е смекчаващо, но не е изключително по характер. Настоящият състав намира, че без значение е дали това обстоятелство притежава характеристиките на изключително смекчаващо, тъй като не е налице втората кумулативна предпоставка на посочената разпоредба, а именно и най-лекото предвидено в закона наказание да се явява несъразмерно тежко. Наложените на Т. наказания – лишаване от свобода за срок от две години и шест месеца/с приложението на чл.66 от НК/ и лишаване от право да управлява МПС за срок от две години и шест месеца, не разкриват признаците на явна несправедливост, като същите са съответни на степента на обществена опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите по чл.36 от НК. Обобщено, въззивната присъда е правилна и законосъобразна, поради което следва да бъде оставена в сила. Водим от горното, и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 80 от 02.04.2018г., постановена по внохд № 72/2018 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: