Р Е Ш Е Н И Е № 102 гр. София, 10 март 2023 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти февруари две хиляди двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и прокурора от ВКП ИЛИЯН ТОЧЕВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 8/2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по касационна жалба, подадена от защитника на подсъдимия А. А. М. срещу въззивно решение № 93/ 17.11.2022 г., постановено по в.н.о.х.д. № 113/2022 г. по описа на Апелативен съд – Бургас. В жалбата се излагат твърдения за наличието на всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т. 1 - 3 от НПК, като се правят алтернативни искания за отмяна на въззивния съдебен акт и оправдаване на дееца, връщане на делото на въззивната инстанция за ново разглеждане или намаляване размера на наложеното наказание. В съдебно заседание пред ВКС защитникът поддържа жалбата и пледира за уважаването й по изложените в нея съображения. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба и прави искане за оставяне на въззивното решение в сила. Подсъдимият А. М. моли съда да намали наложеното му наказание до размера на срока, за който е задържан. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 14/07.04.2022 г., постановена по н.о.х.д. № 1245/2021 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, подсъдимият А. А. М. е признат за виновен в това, че на 27.03.2021 г., в къща, находяща се в гр. Бургас, кв. "Черно море", ул. „Пирин“ № 12, в условията на опасен рецидив, извършил действия с цел да възбуди и удовлетвори полово желание без съвкупление, по отношение на лице, ненавършило 14 годишна възраст – М. А. М., [дата на раждане] , като я целувал по бузите и устните, поради което и на основание чл. 149, ал. 5, т. 3, вр. с ал.1, вр. с чл. 29, ал.1, б. „а“ от НК е осъден на пет години и шест месеца лишаване от свобода, при първоначален „строг“ режим на изтърпяване, определен на основание чл. 57, ал.1, т. 2, б. „а“ и „б“ от ЗИНЗС. Съобразно разпоредбата на чл. 59, ал.1 от НК от наказанието лишаване от свобода е приспаднато времето, през което подс. М. е задържан с мярка за неотклонение. С присъдата окръжният съд е признал подс. М. за невиновен в това, че по същото време и на същото място противозаконно е лишил от свобода малолетно лице – М. А. М., на десет години, като заключил входната врата, чрез поставянето на райбер от вътрешната страна и не й позволил да напусне помещението, поради което и на основание чл. 304 от НПК е оправдан по обвинението по чл. 142а, ал. 3, т.1, вр. с ал.1 от НК. Подсъдимият и неговият защитник останали недоволни от осъдителната част на първоинстанционната присъда и я обжалвали пред Апелативен съд – Бургас. С въззивно решение № 93/17.11.2022 г., постановено по в.н.о.х.д. № 113/2022 г., предмет на настоящата касационна проверка, АС – Бургас потвърдил изцяло първоинстанционния съдебен акт. Касационната жалба, подадена срещу въззивното решение, е допустима, тъй като е депозирана в законовоопределения срок, от страна, която има право на това и срещу акт от категорията на посочените в разпоредбата на чл. 346, т.1 от НПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. В касационната жалба на първо място се сочи, че първоинстанционният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 3, т.1, вр. с ал.1, т. 2 от НПК, като с немотивирано определение отказал да уважи искането на подсъдимия за провеждане на съкратено съдебно следствие при условията на чл. 371, т. 2 от НПК. По този начин подсъдимият бил лишен от възможността да се ползва от привилегията на чл. 373, ал. 2 от НПК. Същото възражение защитата е направила и пред въззивния съд, който го е отхвърлил като неоснователно. Правилно и законосъобразно проверяваната инстанция е преценила, че като е отказал провеждането на съкратено съдебно следствие, окръжният съд не е допуснал нарушение на процесуалните правила. Действително, в разпоредителното заседание, проведено по делото, подсъдимият е заявил, че признава фактите по обвинителния акт и че желае да бъде извършено съкратено съдебно следствие по реда на чл. 371, т. 2 от НПК. Първостепенният съд е отказал да проведе такова, като е изразил становище, че признанието на подсъдимия не се подкрепя в достатъчна степен от доказателствата, събрани на досъдебното производство, поради което не са налице предпоставките на чл. 372, ал. 4 от НПК. Основно задължение на съда, когато преценява налице ли са предпоставките за провеждане на съкратено съдебно следствие по реда на чл. 371, т. 2 от НПК е да съобрази дали направеното от подсъдимия признание на фактите, посочени в обстоятелствената част на обвинителния акт, се подкрепя от доказателствата, събрани на досъдебното производство. Това произтича от разпоредбата на чл. 31, ал. 2 от Конституцията на Република България, възпроизведена в нормата на чл. 116, ал.1 от НПК, която не допуска осъдителната присъда да се основава само на направеното самопризнание. В определението, с което съдът отказва провеждането на диференцираната процедура по чл. 371, т. 2 от НПК, не е необходимо да бъдат посочени конкретните обстоятелства, за които не са събрани доказателства, приобщените такива са противоречиви или недостатъчно, за да обосноват несъмнен и категоричен извод в подкрепа на обвинението. Такова задължение не може да бъде вменено на съда, тъй като то би изисквало предварително произнасяне по съществото на делото, което е недопустимо на този етап на наказателния процес. Достатъчно е най – общото посочване на причината за отказа, по начина по който е формулирана нормата на чл. 372, ал. 4 от НПК. В този смисъл определението на първоинстанционния съд, с което е отказал да проведе съкратено съдебно следствие, като е изразил становище, че признанието на подсъдимия не се подкрепя в достатъчна степен от доказателствата, събрани на досъдебното производство, изпълнява така зададения стандарт, поради което твърдението на касатора, че е немотивирано е неоснователно. На следващо място в мотивите на присъдата първоинстанционният съд е посочил, че отказът му да приложи диференцираната процедура е обстоятелството, че фактите, на които се основава обвинението по чл. 142а, ал. 3, вр. с ал.1 от НК не са доказателствено обезпечени от събраните в досъдебното производство доказателства. Това е мотивирало първостепенния съдебен състав да проведе съдебно следствие по общия ред, в резултат на което е достигнал до извода, че посоченото обвинение е недоказано и е оправдал подсъдимия. Въззивният съд е проверил процесуалната дейност на първостепенния съд и на свой ред е достигнал до правилното заключение, че тя е осъществена в съответствие с изискванията на процесуалния закон. Законосъобразна е констатацията на проверяваната инстанция, че доказателствената обезпеченост на фактите, признати от подсъдимия, е предпоставка за диференцираната процедура по чл. 372, ал. 4, вр. с чл. 371, т. 2 от НПК и че при отсъствието на такава първоинстанционният съд е длъжен да откаже провеждането на съкратено съдебно следствие. Вярно и съобразено с естеството на диференцираната процедура е и заключението на въззивния съд, че в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК подсъдимият може да бъде оправдан, но не поради липса на доказателства, а само ако правната оценка на признатите от него факти, визирани в обвинителния акт и подкрепени от доказателствата, събрани на досъдебното производство, сочи на несъставомерност на деянието. Тези изводи на проверяваният съд изцяло са съобразени с разясненията и указанията, дадени с ТР № 1/2009 г. на ОСНК на ВКС, според които необходимо и достатъчно условие за провеждане на диференцираната процедура е надлежно приобщените и проверени гласни, писмени и веществени доказателства убедително да потвърждават признатите от подсъдимия факти. Според същото тълкувателно решение, при констатирани съществени противоречия в доказателствата, създаващи сериозни съмнения относно съставомерните признаци на инкриминираното деяние и неговото авторство, предопределящи постановяване на присъда, основана на предположения, съдът е длъжен да разгледа делото по общия ред. С оглед на това и при положение, че събраните по делото доказателства не са обезпечавали доказателствено фактите, изложени в обвинителния акт, относно деянието по чл. 142а, ал. 3, вр. с ал.1 от НК, правилно първостепенният съд е отказал провеждането на съкратено съдебно следствие, а въззивният съд е утвърдил като законосъобразен този отказ. На следващо място касаторът твърди, че при постановяване на съдебните актове, за да признаят подс. М. за виновен в извършване на деянието по чл. 149, ал. 5, т. 3, вр. с ал.1 от НК, предходните инстанции неправилно се позовали на заключението на изготвената на досъдебното производство КСППЕ относно свидетелската годност на пострадалата М. М., тъй като то било противоречиво, а вещите лица не отговаряли на поставените им въпроси категорично, а с известна условност. Неправилно съдилищата възприели показанията на пострадалата за годен доказателствен източник, въпреки отсъствието на категорични доказателства за свидетелския й капацитет. От друга страна показанията на св. М. М. били и противоречиви и не съдържали информация относно значимите за обвинението факти. Изразени по описания начин възражения, макар и сочени в подкрепа на твърдението за наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК, реално оспорват обосноваността на обжалваното въззивно решение. Иначе казано възразява се срещу основаването на въззивния съдебен акт на показанията на пострадалата свидетелка и на заключението на КСППЕ относно нейната свидетелска годност. Необосноваността не е предмет на касационен контрол, тъй като ВКС не е съд по фактите и като такъв не може да прави собствена оценка на доказателствената съвкупност и въз основа на нея да приема фактически положения, различни от установените от предходните инстанции. Единственото правомощие на касационната инстанция в тази насока е да провери доколко контролираният съд при събирането, проверката, анализа и оценката на доказателствените източници, се е ръководил от правилата, визирани в разпоредбите на чл. 13, чл.14, чл. 107 от НПК. Прегледът на обжалваното въззивно решение налага извода, че проверяваният съд професионално и отговорно е изпълнил задълженията си, произтичащи от посочените разпоредби, като в мотивите на същото е посочил фактите, които е установил, доказателствените източници от които ги е извел, правните изводи до които е достигнал. Доказателственият анализ, осъществен от въззивния съд е пълен, всестранен и обективен. Изводите, до които е достигнал проверяваният съд, са изградени на основата на прецизната оценка на събраните доказателства и в съответствие с принципите на формалната и правната логика. Въззивният съд е преценил задълбочено показанията на пострадалата М. М., като е съобразил ниската й възраст, заключението на КСППЕ относно свидетелската й годност, психо – педагогическата й характеристика / л. 104 - 105 от дос. пр./, доклада от Дирекция „Социално подпомагане“ – Бургас / л. 109 – 111 от дос. пр. / и гласните доказателства, служещи за проверка на изложената от нея информация. Изводите на контролирания съд по отношение достоверността на последната са изградени на основата на всички доказателствени източници, обсъдени задълбочено, при вярна интерпретация на тяхното съдържание, при отчитане и на най – незначителните противоречия между тях. Пространният доказателствен анализ / от л. 14 – 29 от възз. реш./ изцяло се възприема от настоящия съд, като осъществен съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК. Правилно контролираният съд е преценил, че ниската възраст на пострадалата, дефицитите в езиковите й умения, колебанието и притеснението да разкаже за преживяното не са основание да не се даде вяра на показанията й. Съобразил е и заключението на КСППЕ за това, че констатираните дефицити в интелектуалното й развитие не изключват свидетелската й годност, доколкото в процеса на проведеното й психологично изследване експертите са констатирали наличието на базови познания на св. М. за половите разлики между мъжа и жената, сексуалното общуване между тях и начина на възпроизводство, даващи й възможност да опише случилото й се по време на инцидента. Експертното заключение е обсъдено задълбочено от проверявания съд наред с разясненията на вещите лица, изложени при изслушването им в хода на първоинстанционното съдебно следствие. Това е дало основание на въззивната инстанция да достигне до извода, че експертите убедително са защитили констатациите, изложени от тях в заключението на КСППЕ, като професионално, пълно и точно са отговорили на всички поставени им въпроси, изясняващи обстоятелства от значение за определяне на свидетелската годност на пострадалата, т. е . на възможността същата правилно да отразява фактите от обективната действителност и да ги възпроизвежда. По – нататък контролираният съд е съпоставил информацията, изведена от показанията на пострадалата, със сведенията, предоставени от свидетелите А. М. и А. М. /родители на пострадалата/ и свидетелите Х. А. и С. Б. /полицейските служители, задържали подсъдимия/. Обективният и задълбочен анализ на техните показания / л. 20 - 23 от възз. реш./ е дал основание на въззивния съд правилно да приеме, че те кореспондират както помежду си, така и с показанията на пострадалата М.. При това законосъобразно е приел, че в своята съвкупност събраните по делото гласни доказателствени източници изясняват основните факти, включени в предмета на доказване, като от тях се установява поведението на подсъдимия М. преди деянието /поканата на малолетната да остане в дома му, черпенето й с храна и алкохол, предоставянето й на мобилен телефон, за да си играе с него/, по време на деянието / целуването й по бузата и устата/ и в момента на заварването му от родителите на детето и полицейските служители / лежащ гол в леглото, в което облечена до него лежала и пострадалата/. Изложеното налага извода, че въззивната инстанция е изпълнила задълженията си, като е извършила проверка на доказателствената и аналитична дейност на първостепенния съд, осъществила е своята такава при стриктно съблюдаване на изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК и въз основа на това е достигнала до законосъобразния извод, че подсъдимият е осъществил състава на чл. 149, ал. 5, т. 3, вр. с ал. 1, вр. с чл. 29, ал.1, б. „а“ от НК. Това обуславя неоснователността на твърденията на касатора за опорочена аналитична дейност на проверявания съд, резултат от допуснати от него съществени процесуални нарушения при оценката на доказателствените източници. Твърдението за наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК е аргументирано с довода, че след като незаконосъобразно е било отказано да бъде проведено съкратено съдебно следствие, въпреки признанието на фактите от подсъдимия, то въззивният съд е бил длъжен да приложи разпоредбата на чл. 55 от НК. В ТР № 1/2009 г. на ОСНК на ВКС е дадено указание за определяне на санкцията при условията на чл. 55 от НК, но само при неоснователен отказ за провеждане на диференцираната процедура, т. е. ако приетите от решаващия съд факти са същите, като отразените в обстоятелствената част на обвинителния акт и признати от подсъдимия. В настоящия случай първоинстанционният съд е приел за установени факти, различни от изложените в обвинителния акт по отношение на деянието по чл. 142а, ал. 3, т.1, вр. с ал.1 от НК, като впоследствие именно на това основание е оправдал подсъдимия по същото обвинение. Както е посочено по - горе в настоящото решение твърдението на касатора за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в неправилния отказ на първостепенния съд за провеждане на диференцираната процедура е неоснователно. Подсъдимият не е лишен незаконосъобразно от възможността да се ползва от привилегията на чл. 373, ал. 2 от НПК, поради което претенцията за приложение на разпоредбата на чл. 55 от НК не следва да бъде уважена. На подс. М. е наложена санкция лишаване от свобода за срок малко над минималния размер на наказанието, предвиден в нормата на чл. 149, ал. 5, т. 3, вр. с ал.1 от НК, отчетени са всички относими отегчаващи и смекчаващи отговорността обстоятелства, поради което не са налице основанията на чл. 348, ал. 5 от НПК, които да налагат намесата на касационния съд. Наказанието е определено в съответствие с принципите за законоустановеност и справедливост, поради което не следва да бъде изменяно в исканата от касатора насока. В заключение следва да се посочи, че отсъствието на заявените с касационната жалба касационни основания предопределя оставянето в сила на въззивното решение, като правилно и законосъобразно. С оглед на изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 93/ 17.11.2022 г., постановено по в.н.о.х.д. № 113/2022 г. по описа на Апелативен съд – Бургас. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.