Р Е Ш Е Н И Е № 66 гр. София, 01 юни 2022 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: НЕВЕНА ГРОЗЕВА МАРИЯ МИТЕВА при секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Петър Долапчиев изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 186 по описа за 2022 г Касационното производство е образувано по протест на Апелативна прокуратура, Велико Търново, срещу решение на Великотърновски апелативен съд № 157 от 23.12.21 г, по ВНОХД № 127/21, с което е потвърдена присъда на Ловешки окръжен съд № 260001 от 14.01.2021 г, по НОХД №70/20. С първоинстанционната присъда подсъдимият Т. С. Г. е признат за невиновен в това, че през периода от 8.04.2013 г до 5.10.2015 г в [населено място], при условията на продължавано престъпление, в качеството си на длъжностно лице: управител на „фирма“, [населено място], не е положил достатъчно грижи за възложената му работа, като не е осъществил с грижата на добър стопанин оперативното управление и опазване капитала на дружеството, като не е предприел действия по доброволно и незабавно изпълнение за изплащане на дължими суми към „фирма“ / „фирма“, [населено място] / по 16 граждански дела, и от това са последвали значителни щети за дружеството, в размер на 79 260, 30 лв, представляващи разходи по изпълнителните дела, от които разноски по изпълнителните дела, предплатени такси, такси за парични вземания по т. 26 от Тарифата за таксите и разноските към Закона за частните съдебни изпълнители, с оглед на което и на основание чл. 304 НПК, е оправдан по обвинението по чл. 219, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК, а предявеният срещу него граждански иск обезщетение за имуществени вреди, в размер на 79 260, 30 лв, заедно със законните последици, е отхвърлен. С протеста се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК. Изтъкват се следните аргументи: Въззивният съд е анализирал доказателствата в отклонение от процесуалните изисквания. Не е изпълнено задължението по чл. 314, ал. 1 НПК, за цялостна въззивна проверка на първоинстанционната присъда. Неправилно е възприето становището, че ангажирането на правна помощ по гражданските дела е израз на проявена загриженост за управлението на дружеството. Не е отдадено дължимото значение на обстоятелството, че дружеството е разполагало с налични парични средства, за да изпълни незабавно и доброволно задълженията си, предмет на осъждане по процесните граждански дела. Невярно е становището, че в кръга на служебните задължения на главния счетоводител е влизало изпълнението по осъдителните решения, което становище не държи сметка за ролята на управителя, който е оправомощен да организира заплащането на дължимите суми. Не са обсъдени ангажиментите на адвокат Ф., адвокат Ш. и адвокат Д. по водените граждански дела и обема на тяхната представителна власт в аспекта на довеждане до знанието на подсъдимия на резултата от делата. Не са обсъдени доказателствата, имащи отношение към момента на връщане на делата в първоинстанционния съд, който момент е от значение за узнаване на резултата от приключените дела и организиране на плащане на инкриминирианите задължения на дружеството. Не са анализирани пълноценно показанията на св. Д. и св. Ф., а безкритично е възприета защитната позиция на подсъдимия. Допуснатите процесуални нарушения са довели до неправилно приложение на материалния закон, а именно: при наличието на престъпна безстопанственост е потвърдена оправдателната присъда. С протеста се прави искане за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. В съдебно заседание на ВКС представителят на ВКП поддържа протеста и пледира за неговото уважаване. Защитата пледира за оставяне в сила на въззивния акт. Подсъдимият не участва лично в касационното производство. Гражданският ищец „фирма“, представлявано от управителя П. М. П., не участва в настоящето производство и не изразява становище по протеста. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Неоснователно се сочи, че въззивният съд е нарушил задължението си по чл. 314, ал. 1 НПК, за цялостна въззивна проверка на първоинстанционната присъда, тъй като при запознаване с мотивите на оспореното решение може да се направи извод, че такава проверка е извършена. Апелативният съд е обсъдил аргументите на прокуратурата срещу правилността на оправдателната присъда и е изложил и свои съображения, допълващи изводите на първата инстанция. На следващо място, при оценката на доказателствата и доказателствените средства не са допуснати пороци, които да са повлияли негативно на вътрешното съдийско убеждение. Свидетелските показания са анализирани съобразно действителното им съдържание, а приложените писмени доказателства са съобразени при формиране на изводите по релевантните факти. Фактическата обстановка, възприета от въззивния съд, е изяснена правилно още от първата инстанция. По фактите липсва спор, а спорът е относно правните изводи, относими към следните фактически положения: При наличието на парични задължения на дружеството, произтичащи от влезли в сила осъдителни решения по граждански дела, спорно се явява дали подсъдимият в качеството си на управител е проявил бездействие, като не е организирал незабавно и доброволно изпълнение, от което / бездействие / да е настъпила щета за дружеството, възлизаща на заплатените такси и разноски в хода на предприетото от кредитора принудително изпълнение. Настоящата инстанция намира, че въззивният съд е дал правилен отговор на въпроса за съставомерността на деянието, като е приел, че подсъдимият не следва да отговаря за престъпление по чл. 219 НК. Към съображенията на съда следва да се посочи и следното: Според обвинителната теза, подсъдимият е следвало да проследи развоя на подадените касационни жалби срещу осъдителните въззивни решения и след произнасянето на третата инстанци /която не е допуснала касационно обжалване / да организира незабавно доброволно изпълнение, за да бъде избягнато евентуално принудително изпъление, в хода на което биха се формирали разноски, които се възлагат в тежест на длъжника. Становището на прокуратурата не може да бъде споделено, тъй като същото не кореспондира на нормите от гражданското и търговското право, очертаващи дължимото поведение на страните след приключване на правния спор. На първо място, в позитивното гражданско и търговско право не е въведено задължение за длъжника за незабавно изпълнение. Длъжникът е обвързан от волята на кредитора, който би могъл да предприеме необходимите действия по изпълнение в предвидения законов срок или да прояви бездействие в този срок. След изтичането на визирания в закона срок и бездействие на кредитора неговото вземане може да се окаже несъбираемо по принудителен ред поради изтекла погасителна давност. На следващо място, не може да бъде споделен довода, че, след като към момента на влизане в сила на осъдителното решение, дружеството длъжник е разполагало със свободни финансови средства, от това следва, че управителят е следвало незабавно да организира доброволно изпълнение. Това е така, защото управителят е отговорен за доброто управление на дружеството във всички аспекти от дейността му, а в случаи на конкуренция на задължения към различни кредитори, управителят е този, кой следва да прецени кое от задълженията да бъде погасено приоритетно. При наличие на няколко задължения с еднакъв падеж, може да се окаже, че е в интерес на дружеството, първо да бъдат погасени публичните задължения и тези по трудовите правоотношения, след което да се прецени какъв е размерът на свободния финансов ресурс и как да се оперира с този ресурс. При вземане на управленски решения се съобразява и това, че юридическото лице следва да разполага със свободни парични средства за непредвидени разходи, каквито биха могли да възникнат в хода на развиваната търговска дейност. На следващо място, вярно е становището на съда, че ангажирането на адвокатска защита по гражданските дела е израз на загриженост на управителя към интересите на дружеството. Преди да предприеме действия по изпълнението управителят може да ползва правна помощ, но независимо от съдържанието на получения съвет, той си остава лицето, което взема решение кога да се пристъпи към изпълнение. Главният счетоводител на дружеството също не би могъл самостоятелно да вземе решение за изпълнение на парично задължение, тъй като това е решение, което е от изключителната компетентност на управителя. На следващо място, не би могло механично да се подходи при преценката дали заплатените разноски за принудително изпъленение могат да се считат за щети за дружеството, особено, като се има предвид, че липсва нормативно задължение за незабавно и доброволно изпълнение. Ако се приеме, че разноските по принудителното изпълнение, които се понасят от длъжника, представляват щета за дружеството, то по същата логика, паричната сума, предмет на задължението, също би се явила щета за дружеството, за която управителят би следвало да отговаря. Такава логика е несъвместима с позитивната правна уредба на гражданското и търговското право, тъй като в хода на дейността на отделните правни субекти споровете между тях са неизменна част от съществуваването на юридическите лица като носители на права и задължения. Когато юридическото лице бъде осъдено да заплати определена парична сума, то изпълнява свое задължение, а в друг случай, може да реализира свое право, като събере вземането си. Когато кредиторът предприеме принудително изпъленение, разноските по изпълнението са в тежест на длъжника и по силата на закона се поемат от него, но става дума за съпътстващи принудителното изпълнение разходи, които са част от разходите, свързани с функциониране на дружеството като участник в търговския оборот. От друга страна, за да е налице съставомерна щета по чл. 219, ал. 1 НК, следва тази щета да е в пряка причинна връзка с поведението на дееца. В случая, за да е налице щета, тя следва да е резултат от неправомерното бездействие на подсъдимия, ако той би имал задължение да организира незабавно и доброволно изпълнение. Доколкото обаче той не е имал такова задължение, то платените разноски по принудителното изпълнение не се явяват „щета“ по смисъла на чл. 219, ал. 1 НК, тоест, липсва елемент от обективната съставомерност на деянието, предмет на обвинението. С оглед на изложеното, правните изводи на въззивната инстанция, че липсва престъпление „безстопанственост“, са верни и се споделят от настоящата инстанция, а при липса на престъпление, законосъобразно е потвърдена оправдателната присъда. С оглед на изложеното, ВКС намери, че не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК, откъдето следва, че не се поражда процесуална необходимост от отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд, а искането в тази насока не може да бъде удовлетворено. По изложените съображения, ВКС намери, че протестът е неоснователен и като такъв следва да бъде оставен без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ОСТАВА в СИЛА решение на Великотърновски апелативен съд № 157 от 23.12.2021 г, по ВНОХД № 127/21. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: