16 Р Е Ш Е Н И Е
№ 499
гр. София, 12 март 2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети декември през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
ГАЛИНА ЗАХАРОВА
при секретар ..……………….…. НАДЯ ЦЕКОВА ……...……… и с участието на прокурор ………………… ПЕТЯ МАРИНОВА ……………………… разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 1777/2014 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалби на подсъдимите Д. Е. М. и Н. Р. Н. срещу решение № 46 от 02.04.2014 г. на Великотърновския апелативен съд (ВТАС), постановено по ВНОХД № 15/2014 г. по описа на същия съд.
В касационната жалба на подсъдимия Д. М., уточнена в дадения срок по чл. 351, ал. 4, т. 1 от НПК с негово саморъчно изложение („жалба” рег. № 5187/06.10.2014 г. на Затвора –гр.Белене), са изтъкнати възражения за явна несправедливост и допуснати нарушения при индивидуализацията на наложеното му наказание. Касаторът счита за дискриминационни мотивите на въззивния съд, с които фактът, че е израснал без родителски грижи, бил възприет като негови лоши характеристични данни. Претендира при условията на чл. 55 от НК да му се наложи наказание пробация, тъй като на досъдебното производство оказал пълно съдействие, направил самопризнания и дал обяснения, кореспондиращи с доказателствения материал. Трябвало да се отчете слабият му социален статус и неизпълнението на задълженията на социалните учреждения и службите за заетост, от които след излизането му от затвора не получил никаква помощ за намиране на работа и осигуряване на средства за препитание. В уточнение на подадената от подсъдимия М. касационна жалба е постъпило и писмено допълнение (озаглавено „касационна жалба”, рег. № 4270/13.10.2014 г. на ВТАС) от неговия служебно назначен защитник адв. М.. Защитникът е посочил всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК и е отправил към ВКС искане на основание чл. 354, ал. 1, т. 4 от НПК да отмени атакуваното въззивно решение и да върне делото за ново разглеждане или, алтернативно, на основание чл. 354, ал. 1, т. 3, вр. ал. 2, т. 1 от НПК да намали наложеното явно несправедливо наказание и да отхвърли предявения граждански иск поради недоказаност на размера му. Адв. М. твърди, че решението на ВТАС било необосновано и неправилно. Поддържа тезата, че подсъдимият М. дал парите на подсъдимия Н. с очакване, че ще му бъдат върнати, без да му заявява, че са били придобити от кражба, а му казал, че ги е спечелил в казиното. Съдът допуснал съществено процесуално нарушение, тъй като при съобщаването на тези данни от страна на подсъдимия М. трябвало да възобнови съдебното следствие на основание чл. 299 от НПК, което не било сторено. По делото е постъпило и допълнение към касационната жалба от жалбоподателя М. рег. № 5388/14.10.2014 г. на Затвора – гр.Белене, в което е описана версията му за случилото се и извършването на кражбата е обяснено с тежкото му материално и социално положение. Към ВКС е отправено искане за изменение на режима на изтърпяване на остатъка от наложеното му наказание лишаване от свобода в общ и преместването му в поправително общежитие от открит тип, за да може да работи и да получава доходи.
С касационната жалба на подсъдимия Н. Р. Н., подадена чрез защитника му адв. Р. са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Жалбоподателят поддържа тезата, че не е знаел, че парите били придобити от другия подсъдим чрез тежко умишлено престъпление. Било допуснато съществено процесуално нарушение, тъй като от обясненията на другия подсъдим, дадени в хипотезата по чл. 297 от НПК, ставало ясно, че казал на касатора Н., че е спечелил парите в казино и му ги дал в заем. Съдът е следвало при условията на чл. 299 от НПК да възобнови съдебното следствие и да направи оценка и анализ на новите обяснения на подсъдимия М.. Деянието на подсъдимия Н. неправилно било квалифицирано по чл. 253, ал. 4, вр. ал. 3, т. 2, вр. ал. 2, пр. 2, 3, 4, 5, вр. ал. 1, пр. 1, 2, 3, 6 от НК. Изпълнителното деяние не можело да се приеме като действие по заличаване или прикриване на престъпния произход на имуществото. Не били доказани съставомерната цел на деянието, субективната му страна, трансформацията на имуществото, обстоятелството дали внесените в банката пари и изразходваните за покупки били именно придобитите от извършеното от подсъдимия М. престъпление. Неправилно били обсъдени доказателствените материали, събрани в подкрепа на тезата на подсъдимия Н. във връзка с действителните му доходи – че е притежавал средства, придобити от заплати и изпращани от баща му от чужбина, и че е упражнявал общественополезен труд. В тази насока съдът незаконосъобразно се е позовал на обясненията на подсъдимия М. от досъдебното производство, прочетени в нарушение на чл. 279, ал. 2, вр. ал. 1, т. 4, пр. 1 от НПК. В резултат на процесуалните нарушения било допуснато нарушение на материалния закон. Предвид изложените съображения защитникът на жалбоподателя Н. отправя към ВКС алтернативни искания да отмени атакуваното решение на ВТАС и да оправдае подсъдимия Н. на основание чл. 24, ал. 1, т. 1, пр. 2 от НПК, да върне делото за ново разглеждане или да намали наложеното му наказание.
В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимият Д. М., редовно призован, не се явява, като писмено е декларирал (с декларации рег. № 6013/20.11.2014 г. и рег. № 6314/08.12.2014 г. на Затвора – гр.Белене), че не желае да участва лично в касационното производство. Представлява се от служебно назначен защитник адв. С., който поддържа залегналите в касационната жалба и допълненията към нея искания.
Жалбоподателят Н. и неговият защитник адв. Р. поддържат касационната си жалба по изложените в нея съображения.
Гражданският ищец Д. В., редовно призован, не се явява в съдебното заседание и не излага становище по жалбите на подсъдимите.
Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила атакуваното решение.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното:
С присъда № 58 от 11.11.2013 г., постановена по НОХД № 341/2013 г., Русенският окръжен съд (РОС) е признал подсъдимия Д. Е. М. за виновен в това, че на 30.07.2012 г. в [населено място], при условията на опасен рецидив, отнел чужди движими вещи – пари на обща стойност 8 267 лева (8 160 лева и 67 щатски долара) – от владението на Д. А. В. без негово съгласие с намерение противозаконно да ги присвои, поради което и на основание чл. 196, ал. 1, вр. чл. 194, ал. 1 и чл. 54 от НК го е осъдил на четири години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване в затворническо заведение от закрит тип. На основание чл. 45 от ЗЗД съдът е осъдил подсъдимия М. да заплати на Д. В. сумата от 6 538.56 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 30.07.2012 г. до окончателното плащане, както и държавна такса върху уважения граждански иск.
Със същата присъда подсъдимият Н. Р. Н. е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 253, ал. 4, вр. ал. 3, т. 2, вр. ал. 2, пр. 2, 3, 4 и 5, вр. ал. 1, пр. 1, 2, 3 и 6 от НК – в това, че за периода 31.07.2012 г. – 05.08.2012 г. в [населено място] и [населено място] получил, държал, използвал и преобразувал имущество – парична сума в общ размер на 5 876.60 лева, за което знаел, че е придобито от подс. М. чрез тежко умишлено престъпление – кражба по чл. 194, ал. 1 от НК, и извършил с това имущество сделки и финансови операции, с които прикрил произхода и действителните права върху имуществото, като деянието с предмет получената и изразходена парична сума е извършено два и повече пъти, като при условията на чл. 54 от НК го е осъдил на четири години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване в затворническо общежитие от закрит тип и глоба в размер на 20 000 лева. На основание чл. 253, ал. 6 от НК съдът е осъдил подсъдимия Н. да заплати в полза на държавата липсващия предмет на престъплението в размер на 701.16 лева. На основание чл. 68, ал. 1 от НК съдът е привел в изпълнение наказанието лишаване от свобода в размер на единадесет месеца лишаване от свобода, наложено на подсъдимия Н. по НОХД № 486/2010 г. по описа на Русенския окръжен съд, което да бъде изтърпяно при първоначален строг режим в затворническо заведение от закрит тип.
В тежест на подсъдимите са били възложени разноските по делото, а на основание чл. 53 от НК съдът отнел описаните в присъдата веществени доказателства.
По жалби на подсъдимите Д. М. и Н. Н. е било образувано въззивно производство по ВНОХД № 15/2014 г. по описа на ВТАС, като с решение № 46 от 02.04.2014 г. присъдата на РОС е била изменена в частта относно наложеното на подсъдимия Н. наказание лишаване от свобода, което при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е било намалено на една година и шест месеца, в частта относно наложената глоба на основание чл. 55, ал. 3 от НК присъдата е била отменена, а в останалите части – потвърдена.
Решението на ВТАС е било съобщено на подсъдимите Д. М. и Н. Р. Н. по реда на чл. 340, ал. 2 от НПК на 08.04.2014 г. (по отношение на М., видно от разписка на л. 57 от ВНОХД № 15/2014г.) и на 14.04.2014 г. (по отношение на подсъдимия Н., видно от разписка на л. 60 от ВНОХД № 15/2014 г.). Саморъчните писмени молби на подсъдимия М. с характер на касационна жалба (рег. № 1973 и рег. № 2022 на Затвора – гр.Белене) са подадени съответно на 15.04.2014 г. и на 17.04.2014 г., видно от положените върху тях щемпели на пенитенциарното заведение (л. 71 и л. 73 от ВНОХД № 15/2014г.), а касационната жалба на подсъдимия Н. е подадена на 29.04.2014 г. С оглед на това ВКС намира, че и двете жалби са процесуално допустими – подадени от легитимирани страни по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 1 от НПК.
І. Разгледана по същество, касационната жалба на подсъдимия Д. М. е неоснователна.
Съдържанието на саморъчно изготвените от касатора М. допълнения и уточнения към касационната му жалба („жалба” рег. № 5187/06.10.2014 г. на Затвора – гр.Белене и „касационна жалба – допълнение” рег. № 5388/14.10.2014 г. на Затвора – гр.Белене) дава основание да се заключи, че неговите възражения срещу атакуваното въззивно решение се ограничават единствено до частта на съдебния акт, касаеща наложеното му наказание. Релевираните оплаквания могат да бъдат обобщени като касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от НПК – нарушение на материалния закон при определянето на наказанието му, съществени процесуални нарушения при изготвянето на въззивното решение в частта за наказанието и явната му несправедливост.
При осъществения съдебен контрол касационната инстанция се солидаризира с изводите на ВТАС по отношение на индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия Д. М.. За извършеното престъпление по чл. 196, ал. 1, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1 от НК първоинстанционният съд е отмерил спрямо него при превес на смекчаващите обстоятелства наказание лишаване от свобода за срок от четири години – под средния размер на предвиденото в санкционната част на цитираната норма. Преценката на ВТОС аргументирано е била споделена от въззивния съдебен състав след внимателна проверка на цялостната установена съвкупност от смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, които са били обективно преценени с оглед техния брой, тежест и значение. При изготвянето на въззивния съдебен акт в тази му част не се констатират съществени процесуални нарушения. Решението на ВТАС е стриктно мотивирано съгласно изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК, като на стр. 12 – стр. 15 от него са дадени изчерпателни отговори на всички доводи на подсъдимия М. и защитника му.
Касаторът неоснователно претендира, че съдът не е дооценил в необходимата степен оказаното от него на досъдебното производство пълно съдействие за разкриването на обективната истина, направените от него самопризнания и дадените обяснения. Инстанциите по фактите не са игнорирали нито едно смекчаващо вината на подсъдимия обстоятелство. На стр. 12 от въззивното решение коректното процесуално поведение на подсъдимия първостепенно е отчетено като факт със сериозна тежест за облекчаването на отговорността му. Значението на това смекчаващо обстоятелство е адекватно оценено от въззивния съд, тъй като то обобщава цялостното добросъвестно процесуално поведение на подсъдимия М. и включва в себе си самопризнанията и обясненията му, които няма основания да бъдат третирани като самостоятелни смекчаващи обстоятелства.
Напълно безпочвени са твърденията за проявено към касатора дискриминационно отношение с оглед неравностойния му социален статус и факта, че е израснал без родителски грижи. Дадената от жалбоподателя интерпретация на съображенията на въззивния съд по отношение на тези обстоятелства е произволна и изопачава действителния смисъл на мотивите. В тях тежкото социално положение на подсъдимия М. и нерадостната му житейска съдба – че е израснал без родителска подкрепа, еднозначно са обсъдени и възприети като смекчаващи отговорността му обстоятелства. Значението на липсата на родителска грижа като фактор, способстващ престъпния начин на живот на подсъдимия, обаче не следва се преекспонира. Към момента на извършване на деянието той е бил тридесетгодишен – на възраст, макар и млада, но с достатъчно житейски опит, самостоятелност и зрялост да се труди и да допринася със собствените си усилия за социалната си адаптация.
При индивидуализацията на наказанието, което жалбоподателят М. следва да понесе, съдилищата законосъобразно не са приложили правилата на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, тъй като в разглеждания случай липсва действителна съвкупност от смекчаващи обстоятелства, нито има такова с изключителна тежест и значение. Наличните отегчаващи обстоятелства пък са пречка да бъде изведен правен извод, че и най-лекото предвидено наказание би се явило прекомерно тежко за него. Личността на дееца и извършеното от него престъпление се характеризират с редица особености, завишаващи обществената им опасност, изброени на стр. 12 и стр. 14 от въззивното решение. Предходните осъждания на касатора, извън обуславящите квалификацията на деянието като опасен рецидив, разкриват престъпна упоритост в поведението на касатора, обективирана и в обстоятелството, че деянието е било осъществено само три месеца след последното му освобождаване от местата за лишаване от свобода. Той е извършил кражбата след предварително обмисляне (с оглед установените факти, че целенасочено е търсел незаключен апартамент в предварително набелязан вход и е извършил проверка, за да се увери, че в жилището няма обитател – позвънил на вратата, а след проникването в дома на пострадалия изключил хладилника в кухнята, тъй като шумът му пречел да се чува добре дали някой влиза); предметът на престъплението е в относително висок размер – пари в български лева и щатски долари с обща левова равностойност 8 267 лева; посегателството е било извършено срещу спестяванията на възрастен човек, инвалид; било е осъществено по безцеремонен начин в светлата част на денонощието около 17-18 ч., когато хората обичайно се прибират вкъщи. Описаното своеобразие на деянието и дееца завишава както персоналната опасност на подсъдимия М., така и специфичната обществена опасност на извършеното от него престъпление, които изискват по-строго санкциониране и изключват приложението на правилата на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. Предвид съществената роля на отразените по-горе несъставомерни елементи, касаторът се очертава като личност, която проявява престъпна упоритост и трайно не се съобразява с установения правопорядък и неприкосновеността на чуждата собственост, а деянието му се характеризира като безскрупулно и дръзко. В тази връзка определеното му наказание лишаване от свобода за срок от четири години ще допринесе за изпълнение на прогласените в чл. 36 от НК цели – ще провокира молителя критично да преосмисли предходното си поведение, ще постигне личното му превъзпитание и ще го насочи към осъзнаване на необходимостта да сложи край на престъпните си прояви, намерение в какъвто смисъл той сам е декларирал в изпратеното на ВКС допълнение към касационната му жалба рег. № 5388/14.10.2014 г. на Затвора – гр.Белене.
Искането на касатора за замяна на наказанието лишаване от свобода с пробация поначало не би могло да бъде удовлетворено, дори и в хипотезата на чл. 55, ал. 1 от НК (каквато в случая не е налице). Лишаването от свобода може да бъде заменено с пробация само при условията на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” от НК – когато предвиденото за съответното престъпление наказание лишаване от свобода няма специален минимум. В санкционната част на разпоредбата на чл. 196, ал. 1, т. 1 от НК, под която се субсумира престъпната дейност на подсъдимия М., е определен най-нисък предел на наказанието – две години лишаване от свобода, поради което в хипотезата на чл. 55, ал. 1 от НК съдът би могъл само да определи наказанието под най-ниския предел. Не може да се уважи и искането му за промяна на затворническото заведение и режима на изтърпяване на остатъка от наложеното му наказание, поради липса на такава компетентност в производствата по инстанционна проверка на присъдата. Възможността за преместване на лишените от свобода за доизтърпяване на наказанието в затворническо общежитие от открит тип и за замяна на първоначално определения режим със следващия по-лек се реализира след влизане на присъдата в сила по друг процесуален ред, уреден в ЗИНЗС (чл. 64 и чл. 66).
Писменото допълнение към касационната жалба на подсъдимия, изготвено от неговия защитник (наименувано „касационна жалба”, рег. № 4270/13.10.2014 г. на ВТАС), не съдържа други мотивирани оплаквания, извън наведените от самия подсъдим, които касационната инстанция да обсъди. В изложението на защитника действително са изтъкнати всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, включително и тези по т. 1 и т. 2, а се оспорва и уважения граждански иск, но това е сторено формално и декларативно, без възраженията да са надлежно конкретизирани и аргументирани съгласно изискванията на чл. 351, ал. 1 от НПК. За разлика от контролираната инстанция „по фактите”, касационният съд не извършва цялостен служебен преглед на обжалвания съдебен акт, а съгласно чл. 347, ал. 1 от НПК се произнася единствено по възведените претенции, които трябва да са уточнени, за да означат ясно рамките на касационната проверка. Ако претендираните процесуални нарушения не са изрично конкретизирани и не е ясно посочено в какво се изразява нарушението на материалния закон, касационната инстанция обективно е лишена от възможност да даде мотивиран отговор на възраженията, защото няма задължения да ги предполага и тълкува. Твърденията на защитника за „необоснованост” и „неправилност” не могат да бъдат разгледани, тъй като фактическата необоснованост на атакувания съдебен акт не съставлява самостоятелно касационно основание.
Не може да бъде споделен единственият конкретен довод на защитника на подсъдимия М. в подкрепа на претендираното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК за нарушение на чл. 299 от НПК. Видно от протокола от проведеното съдебно заседание на 10.03.2014 г. (гърба на л. 40 от ВНОХД № 15/2014 г.), при последната си дума подсъдимият М. е заявил, че „иска по-лека присъда”, като не е изложил никакви нови данни от значение за правилното изясняване на фактическата обстановка. Защитникът очевидно е имал предвид изявлението на жалбоподателя, направено в хода на съдебните прения пред въззивния съд (л. 40 от ВНОХД № 15/2014 г.), че подсъдимият Н. не е знаел, че дадените му пари са от кражба. Това възражение няма връзка с назателноправното положение на касатора М. и не се отразява по никакъв начин върху обема и начина на осъществяване на неговите собствени процесуалните права. Тъй като на практика твърдението за нарушение на чл. 299 от НПК обслужва изключително защитната теза на другия подсъдим Н., то ще бъде подробно обсъдено в контекста на неговата жалба. Следва да се има предвид, че съществуването на правото на обжалване всякога предпоставя накърнен правен интерес. Гражданите – страни в процеса защитават собствените си права, като поначало не разполагат с процесуални средства за защита на чужди права. Защитникът пък може да атакува съдебния акт само доколкото такова право съществува за неговия доверител. Затова претенциите за евентуално нарушение на правата на подсъдимия Н. не съставляват допустим касационен повод по отношение на подсъдимия М..
ІІ. Касационната жалба на подсъдимия Н. Р. Н. е частично основателна.
На първо място, и по отношение на тази касационна жалба също следва да се изтъкне, че в съдържанието й, под претекст на претенции за наличие на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, са залегнали оплаквания за необоснованост и недоказаност на приетите от съдебните инстанции фактически положения. Оспорени са като неверни и неправилни констатациите на въззивния съд по отношение на редица приети за установени факти, обуславящи обективната и субективна съставомерност на деянието на касатора Н., а именно: че е знаел, че дадените му от подсъдимия М. пари са придобити чрез тежко умишлено престъпление – кражба; че изразходваните пари за покупки и внесените в банка били именно придобитите от подсъдимия М. чрез кражбата от пострадалия Д. В.; че подсъдимият не могъл да обясни произхода на парите и др. По същество пред касационната инстанция се поддържа лансираната от подсъдимия Н. версия за деянието му, като с основното си искане касаторът на практика настоява съдът да кредитира неговите обяснения за случилото се.
Всички тези възражения не могат да бъдат обсъдени от касационната инстанция, тъй като сочат на претенции за необоснованост на въззивното решение. ВКС е имал повод многократно да изтъква в актовете си, че фактическата необоснованост на атакувания съдебен акт не съставлява самостоятелно касационно основание. ВКС няма правомощия да контролира вътрешното убеждение на въззивната инстанция относно приетите за установени факти. Касационният съд не разполага с процесуални възможности и за самостоятелна оценка на доказателствените материали вместо въззивния съд, който е последна инстанция по фактите, поради което няма как автономно да преценява достоверността, респ. недостоверността, на обясненията на подсъдимия Н. и на останалите доказателствени източници. Поради това отправеното от касатора искане за оправдаването му е изначално неоснователно, тъй като то предполага извеждане на нови фактически положения, каквито касационната инстанция не може да установява.
Настоящият състав на ВКС може единствено да обсъди възраженията на жалбоподателя Н. и защитника му от гледна точка на процесуалните изисквания за правилно формиране на вътрешното убеждение на съдилищата по фактите. В този аспект изложените в касационната жалба съображения могат да бъдат синтезирани като оплаквания за нарушения на чл. 299, чл. 339, ал. 2, чл. 13, чл. 14, чл. 107, ал. 5, чл. 279, ал. 2, вр. ал. 1, т. 4, пр. 1 от НПК.
Основните моменти от приетата от въззивния съд фактология във връзка с престъпната дейност на подсъдимия Н. са следните: че след извършване на кражбата от дома на св. В., подсъдимият М. посетил различни заведения в [населено място], включително и дискотеката „”, където работел подсъдимият Н.; че подсъдимият М. му казал, че има в себе си много пари, които откраднал от един апартамент; че му оставил част от парите, като го помолил да ги държи в себе си, без да ги харчи; че на другия ден (31.07.2012 г.) двамата отишли до автокъща, за да закупят лек автомобил с парите от кражбата, като с нотариално заверен договор за покупко-продажба на моторно превозно средство на името на подсъдимия Н. като купувач от св. Р. Б. като продавач била прехвърлена собствеността на лек автомобил „” рег. [рег.номер на МПС] за сумата 2 500 лева (в договора била вписана фиктивна продажна цена 300 лева) и била платена нотариална такса в размер на 39.60 лева; същият ден двамата посетили магазин „Т.”, откъдето с откраднатите пари подсъдимият Н. закупил мобилен телефон „С. Г.” на стойност 449 лева, авто СД плейър марка „П.” на стойност 199 лева, монитор за компютър „С.” на стойност 199 лева (в гаранционните карти като купувач бил посочен подсъдимият Н.); от магазин „К.” подсъдимият Н. закупил бас-туба за лекия автомобил на стойност 100 лева; с оставените му пари по-късно подсъдимият Н. предплатил на св. М. Р. тримесечен наем в общ размер 480 лева за ползваната от него квартира; на 01.08.2012 г. подсъдимият Н. внесъл остатъка от оставените му пари (2 390 лева) в разплащателната си сметка в [фирма], от която през следващите дни изтеглил и извършил плащания на обща стойност 784.96 лева, като двукратно дал пари – 200 лева и 40 лева – на подсъдимия М. по негово искане.
При касационната проверка не са констатират процесуални нарушения, които да опорочат така приетите факти. При извеждането им въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото стриктно съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената дейност, които да дадат основания за съмнителност на установената фактология. Процесът по оценка на доказателствената съвкупност е законосъобразно осъществен – доказателствените източници са изследвани в пълнота, без да е игнориран някой от тях, съдържанието им не е изопачено, всички доказателствени материали, на които се е позовал съдът, са проверени по надлежния процесуален ред, вътрешното убеждение на съдебния състав е убедително мотивирано с ясни, пълни и логични мотиви ( стр. 16 – стр. 18 от въззивното решение). Посочените на стр. 2 от касационната жалба на подсъдимия Н. оплаквания по съдържание на практика преповтарят доводите от въззивната му жалба, като е игнориран фактът, че те са получили отговор с атакувания съдебен акт. От залегналите в мотивите на решението съображения е видно, че въззивният съд внимателно е анализирал доводите във връзка с лансираната от касатора Н. защитна версия. Констатацията за вътрешнологическа противоречивост на поддържаната от него защитна позиция е професионално изведена и убедително аргументирана. Не са оставени без внимание заявените от подсъдимия Н. взаимноизключващи се обстоятелства, че той, от една страна, е твърдял, че паричните средства, с които е осъществил описаните покупки, са му били предоставени от баща му, от друга страна – че са били негови собствени трудови доходи, а от трета – че са му били дадени в заем от подсъдимия М., който му казал, че ги спечелил на хазарт в казино. Обясненията на подсъдимия Н. процесуално законосъобразно са категорично отхвърлени като недостоверни при съпоставката им с останалите доказателствени материали – обясненията на подсъдимия М., дадени на досъдебното производство и прочетени в съдебно заседание на 11.11.2013 г. (л. 218 от НОХД № 341/2013 г. на РОС), показанията на свидетелите Г. К., Т. Д., М. Х., Е. Х., И. И., С. П., А. К., М. Р., Р. Б., писмените доказателствени материали – протоколи от 04.08.2012 г. и от 07.08.2012 г. за доброволно предаване на пари и вещи от подсъдимия Н., вносни бележки, банкови извлечения, касови бонове и др., веществените доказателства, заключенията на изготвените съдебноикономическа и графическа експертизи.
При приобщаването към доказателствената съвкупност на обясненията на подсъдимия М. от досъдебното производство не са допуснати процесуални нарушения, както неоснователно се твърди в касационната жалба на подсъдимия Н.. Усилията на защитата му обяснимо са насочени основно към оборване на това доказателствено средство, тъй като по съдържанието си то може да бъде оценено като важен източник на обвинителни доказателства срещу касатора Н.. (Въз основа на обясненията на подсъдимия М., дадени на досъдебното производство, потвърдени пред първоинстанционния съд и подкрепени по косвен път от останалите доказателствени материали, съдебните инстанции са приели за установени фактите във връзка със знанието на подсъдимия Н. за произхода на дадените му от подсъдимия М. пари – че още същата вечер след кражбата подсъдимият М. се е похвалил пред подсъдимия Н., че е „направил удар”, казал му е, че е откраднал парите и му дал част от тях). В съдебно заседание на 11.11.2013 г. (л. 218 от НОХД № 341/2013 г. на РОС) подсъдимият М. е заявил, че не желае да дава обяснения пред съда, поради което на основание чл. 279, ал. 2, вр. ал. 1, т. 4, пр. 1 от НПК съдът законосъобразно е прочел депозираните от него в присъствието на защитник обяснения при разпитите в качеството му обвиняем на досъдебното производство. Следва да се подчертае, че с оглед законоустановения ангажимент за разкриване на обективната истина по чл. 13 от НПК съдът има безусловно задължение да инкорпорира към доказателствената маса обясненията на обвиняемия, дадени пред орган на досъдебното производство, щом констатира наличието на предпоставките за това (в случая, визираните от разпоредбата на чл. 279, ал. 2 от НПК – преди разпита му в качеството на обвиняем в хода на досъдебното производство подсъдимият М. е бил надлежно уведомен за правата си, вкл. и за възможността да откаже да дава обяснения, обясненията му са били дадени в присъствието на защитник; в съдебно заседание той е отказал да даде обяснения). След надлежното им приобщаване, обясненията на подсъдимия от досъдебното производство стават самостоятелен доказателствен източник, оценката на достоверността на който се извършва на базата на комплексната му съпоставка с останалите доказателствени материали. Именно следвайки този законосъобразен подход, въззивният съд с основание е споделил констатациите на първоинстанционния съдебен състав за представното съдържание на подсъдимия Н. при приемането на парите от подсъдимия М. и за последващите разпоредителни действия с паричните средства. В тази насока съдебните актове съдържат съображения в достатъчен обем и с необходимата аналитичност съобразно стандарта на чл. 305, ал. 3 от НПК (досежно първоинстанционната присъда) и на чл. 339, ал. 2 от НПК (досежно въззивното решение).
Касационната инстанция не констатира и наличието на процесуално нарушение на разпоредбата на чл. 299 от НПК. В касационната жалба на подсъдимия Н. некоректно се твърди, че не били обсъдени обясненията на подсъдимия М., „дадени в хипотезата по чл. 297 от НПК”, от които ставало ясно, че той казал на касатора Н., че е спечелил парите в казино и му ги дал в заем. Поначало при последната си дума подсъдимият не дава обяснения и не може да бъде подлаган на разпит, а изразява окончателното си отношение към обвинението (чл. 297, ал. 2 и ал. 3 от НПК). При това, както беше вече посочено, при последната си дума (гърба на л. 40 от ВНОХД № 15/2014 г.) подсъдимият М. е заявил само, че иска от съда по-лека присъда, като не е посочил нови данни от значение за правилното изясняване на делото, в който случай съгласно чл. 299 от НПК съдът би следвало да възобнови съдебното следствие. Ако касаторът Н. е имал предвид изявлението на подсъдимия М., направено в хода на съдебните прения (л. 40 от ВНОХД № 15/2014 г.), то също не би могло да представлява основание за възобновяване на съдебното следствие. Упражнявайки правото си на лично участие в съдебните прения, подсъдимият М. е заявил пред съда буквално следното: „Искам да добавя, че съм дал парите на Н. и си е купил кола. Колата я купи за него. Той не е знаел, че парите са от кражба”. Нито той, нито останалите страни в процеса, включително подсъдимият Н. и защитникът му, са поискали извършването на нови съдебни следствени действия съгласно чл. 294, ал. 1 от НПК, основателността на което искане съдът да обсъди, а оттам – и да прецени необходимостта от възобновяване на съдебното следствие. Въззивният съдебен състав не може да бъде упрекнат в бездействие и с оглед правомощията му за служебна инициатива, тъй като в разглеждания случай с изявлението на подсъдимия М. фактическата основа на защитата не е била реално разширена. По същество със защитната реч на подсъдимия М. не са изнесени нови значими факти, проверката на които да налага възобновяване на съдебното следствие. Фактическите данни дефинитивно представляват обективни конкретни дадености от действителността. Не са факти изводите, които страните правят при защитните си речи, нито оценката им на доказателствените материали, която предлагат на съда, нито техните съждения по включените в предмета на доказване въпроси. В този контекст, фактическите данни, от които би могло да се съди за незнанието на подсъдимия Н. за действителния произход на дадените му пари, са неговите твърдения, че парите са били спечелени от подсъдимия М. от игра на хазарт. Те са били надлежно събрани и проверени в хода на съдебното следствие, тъй като са били съобщени от касатора Н. в обясненията му пред първоинстанционния съд (л. 95 от НОХД № 341/2013 г.). Изявлението на подсъдимия М. няма характеристика на нов, неизвестен факт. По съдържание то е оценъчно съждение, тъй като изразява собственото мнение и оценка на подсъдимия М. по въпроса за субективното отношение на другия подсъдим Н. към деянието, което становище не е подплатено с твърдения за някакви конкретни факти и откровено е насочено към обслужване на защитната версия на подсъдимия Н..
По изложените съображения касационната инстанция не съзира претендираната от касатора Н. процесуална незаконосъобразност в доказателствената дейност на съдилищата при извеждане на приетите фактически констатации. Направените от тях изводи по фактите са подробно мотивирани в съдебните актове в рамките на суверенните правомощия на инстанциите „по фактите”, като липсват основания да бъдат оспорени.
При така приетите за установени факти с правно значение ВКС счита обаче, че изводът за съставомерност на поведението на подсъдимия Н. по чл. 253, ал. 4, вр. ал. 3, т. 2, вр. ал. 2, пр. 2, 3, 4 и 5, вр. ал. 1, пр. 1, 2 , 3 и 6 от НК не е в достатъчна степен мотивиран и доказателствено защитен. Следва да се отбележи, че в касационната жалба на подсъдимия Н. нарушението, относимо към касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, поначало неоснователно е претендирано като последица от твърдяните процесуални нарушения при извеждането на правнозначимата фактология на деянието, каквито не се установиха при проверката на атакуваното въззивно решение на ВТАС. Въпреки това, не може да бъде игнориран аспектът на възражението на касатора, маркиран макар и бегло на последната страница от касационната му жалба, а именно – относно разграничението между вещното укривателство по чл. 215, ал. 1 от НК и прането на пари по чл. 253, ал. 1 от НК. Този съществен за правилното решаване на делото правен въпрос на практика е останал без отговор, тъй като на стр. 19 от въззивното решение съставът на ВТАС се е ограничил единствено да отбележи, че приема изводите на първата инстанция в тази насока, като не намира за необходимо да ги повтаря. Такъв подход съставлява нарушение по чл. 339, ал. 2 от НПК и на практика се приравнява на липса на мотиви. Дори когато изцяло споделя по същество фактическата и/или правната аргументация на първоинстанционния съд, въззивната инстанция не е освободена от задължението си да обоснове собствените си съображения по отношение на правилността на проверявания съдебен акт и дължи на страните отговори на наведените от тях конкретни доводи. Това нарушение би могло да бъде отчетено като несъществено, само ако въззивният съд беше анализирал и мотивирал достатъчно убедително, ясно и коректно становището си, че поведението на касатора се субсумира под състава на престъплението пране на пари. Разглежданият казус обаче не е такъв. На стр. 15 – 16 от решението са изложени общотеоретични постановки за обекта на защитените от нормите на чл. 253, ал. 1 и ал. 2 от НК обществени отношения, елементите на състава на това престъпление от обективна и субективна страна, понятията за „сделка”, „финансова операция”, „трансформация на имущество”, които сами по себе си са верни. На стр. 18 от решението декларативно е посочено, че в периода 31.07. – 05.08.2012 г. подсъдимият Н. е получил, държал, използвал и преобразувал инкриминираното имущество – парична сума в общ размер на 5 876.60 лева, като е извършил с това имущество сделки – закупуване на лек автомобил и др. стоки и финансови операции – внасяне и теглене на парични средства от банковата си сметка, с които е прикрил произхода и действителните права върху имуществото. В същия смисъл са и изложените в първоинстанционния съдебен акт съображения (на стр. 17 – стр. 20), които впрочем почти дословно преповтарят залегналите в обвинителния акт (л. 10 – л. 12 от НОХД № 341/2013 г. на РОС) доводи на прокурора. Изводите на съда за съставомерността на деянието обаче всякога трябва да се основават върху надлежно установени конкретни факти. Процесуален недостатък на съдебните актове на ВТАС и РОС е липсата на разграничение и конкретно посочване на специфичните факти и обстоятелства, които според съдебните състави са обусловили приложимостта на нормата на чл. 253, ал. 4, вр. ал. 3, вр. ал. 2, вр. ал. 1 от НК.
Това е довело до неяснота относно приложимия закон, под който се субсумира престъпната деятелност на подсъдимия Н.. Не е изяснен в достатъчна степен въпросът дали с действията си с получените от подсъдимия М. пари той е прикривал произхода и действителните права върху имуществото, или пък по същината си поведението му е съставлявало укриване и/или придобиване на предмета на престъплението, насочено към набавяне на персонална имотна облага за самия него.
Отговорът на този въпрос се корени в правилното изясняване на представното съдържание на подсъдимия Н. при извършване на деянието. Вината като съвкупност от психични моменти, които изразяват определено субективно отношение на дееца, е реално съществуващ факт, даден в неговата психика, който подлежи на установяване в процеса по линия на фактическите констатации и тяхното доказване. Когато съдът разкрива психическото отношение на дееца към настъпилия резултат, е необходимо да преценява съвкупно всички факти и обстоятелства, които предшествуват, съпровождат и следват настъпването на престъпния резултат, а също така следва да има предвид и каква преценка на тези обстоятелства е дал самият деец. Констатациите на ВТАС относно представното съдържание на подсъдимия Н. при извършване на деянието не са формирани след такава комплексна оценка на установените по делото факти. Нито във въззивното решение, нито в мотивите на първоинстанционната присъда са посочени конкретните факти, които според съдилищата обуславят субективната съставомерност на деянието на подсъдимия Н. тъкмо по чл. 253, ал. 1 и ал. 2 от НК. Това е от особено значение за правилното решаване на делото, тъй като приетите за установени факти за поведението на подсъдимия Н. (приемането на парите от подсъдимия М., закупуването с тях на лек автомобил и други вещи, извършването на различни плащания, внасянето на част от тях по личната разплащателна сметка на касатора и впоследствие тегленето им и използването им за плащания) от обективна страна действително могат да бъдат интерпретирани както като форми на изпълнителното деяние на „изпирането на пари”, но така и на „вещното укривателство”. В случая е следвало да се изясни по ясен и недвусмислен начин защо подсъдимият Н. е взел парите от подсъдимия М. и каква цел е преследвал, осъществявайки с тях покупките и плащанията. Ако с извършените действия касаторът е целял да прикрие престъпния произход на дадените му паричните средства, да ги легализира и „осветли”, то деянието му уврежда нормалното функциониране на финансовата система на държавата. Ако пък поведението му е било мотивирано от намерението за собственото му облагодетелстване, то деянието му е насочено срещу собствеността. В този контекст, съдът е трябвало да формулира изрични констатации дали с поведението си подсъдимият Н. е постигнал прикриване на действителните права върху придобитото от кражбата имущество, което подсъдимият М. реално е ползвал като свое, или е придобил предмета на престъплението в собствена полза – получил го е в своя фактическа власт, сдобивайки се с властта за разпореждане, с намерение да извлече за себе си имотна облага. Крайните изводи по тези въпроси би следвало логически да произтекат от внимателния анализ на всички установени по делото фактически данни – че подсъдимият М. е дал на подсъдимия Н. парите „да ги държи в себе си, без да ги харчи”, че лекият автомобил е бил купен за подсъдимия Н. (видно от прочетените на основание чл. 279, ал. 2, вр. ал. 1, т. 4, пр. 1 от НПК обяснения на обв. М. от досъдебното производство); че подсъдимият М. не е имал свидетелство за управление на моторно превозно средство; че подсъдимият Н. реално е ползвал автомобила, както и закупената техника (авто СД плейър „П.”, монитор за компютър „С.”, бас-туба за лекия автомобил); че с оставените му пари подсъдимият Н. е предплатил на св. М. Р. тримесечен наем за ползваната от него квартира; че след внасянето на остатъка от дадените му пари в разплащателната си сметка в [фирма], подсъдимият Н. е теглил и извършил плащания за собствени нужди и др. Във въззивното решение обаче липсват каквито и да е съображения в тази насока.
В атакувания съдебен акт не са изложени и доводи по констатацията на първоинстанционния съд (стр. 19 от мотивите на присъдата), че в разглеждания случай в съзнанието на подсъдимия Н. не е била формирана специалната користна цел – да набави за себе си или за другиго имотна облага. Този извод на РОС механично преповтаря залегналото в същия смисъл твърдение в обвинителния акт, без да е подплатен с каквито и да е конкретни факти, изключващи наличието на такава цел, и без да е аналитично осмислен в контекста на посочените и от прокурора обстоятелства за възникване на „изключително благоприятно изменение в имущественото състояние на обв. Н.”. На фона на залегналите в самия обвинителен акт твърдения, приети за доказани от съдебните инстанции, за целенасочено осъществената от подсъдимия Н. изключително в негов собствен интерес поредица от разпоредителни действия с дадените му пари от кражбата, съдебните актове задължително е следвало да съдържат мотиви защо се елиминира предварителното му намерение да постигне именно такъв резултат. Известно е, че умисълът на извършителя, включително и специалната цел, от която е воден, се разкриват чрез неговото поведение. Щом с действията си деецът реално е придобил имотна облага, то поначало такова облагодетелстване е било отразено в представното му съдържание и поведението му обективно е преследвало постигането на благоприятно изменение в имущественото му положение. След като съдебните инстанции са счели, че реализирането на имотната облага се е явявало страничен резултат от деянието на подсъдимия Н., без предварително формирано намерение за получаването му, в мотивите на съдебните актове е следвало да се посочат изчерпателно фактите, обуславящи такъв извод.
Констатираният от касационния съд главен порок на проверявания въззивен съдебен акт – липсата на мотиви относно субективната съставомерност на извършеното от подсъдимия Н. деяние – на самостоятелно основание представлява касационно основание по чл. 348, ал. 3, т. 2, вр. ал. 1, т. 2 от НПК, като е достатъчен за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане в частите, касаещи този подсъдим. Това процесуално нарушение препятства касационната инстанция да се произнесе по твърденията на касатора за материална незаконосъобразност на атакувания съдебен акт по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК и да обсъди възможността за изменението му в насока преквалификация на деянието в по-благоприятно за подсъдимия Н. престъпление.
Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2, вр. ал. 1, т. 4 и чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивно решение № 46 от 02.04.2014 г., постановено по ВНОХД № 15/2014 г. по описа на Великотърновския апелативен съд, в частите, касаещи подсъдимия Н. Р. Н. по отношение на обвинението по чл. 253, ал. 4, вр. ал. 3, т. 2, вр. ал. 2, пр. 2, 3, 4 и 5, вр. ал. 1, пр. 1, 2, 3 и 6 от НК, за което е осъден, приложението на чл. 68, ал. 1 и чл. 253, ал. 6, като ВРЪЩА делото на Великотърновския апелативен съд за ново разглеждане в посочените части от друг съдебен състав от стадия на съдебното заседание.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалите му части.
Настоящото решение не подлежи на протестиране и обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.
|