РЕШЕНИЕ № 50 София, 19. март 2019 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в публично заседание на тринадесети февруари две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев Димитър Димитров при участието на секретаря Р. Пенкова като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр.д. № 3438 по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе пред вид следното: Производство по чл. 290 ГПК. Допуснато е касационното обжалване на решение 1905/04.08.2017 на Софийски апелативен съд по гр. д. № 5354/2016, с което е отменено решение № 4458/01.06.2016 на Софийския градски съд по гр. д. № 3127/2015, като са отхвърлени предявените искове по чл. 45 ЗЗД за обезщетение за имуществени вреди със законни лихви по чл. 86 ЗЗД. Обжалването е допуснато поради значението на процесуалноправните въпроси за началото на погасителната давност за вземанията за обезщетение за вреди от извършено престъпление, за спирането и прекъсването на погасителната давност при предявяването на гражданския иск в наказателното производство и за последиците от прекратяването на производството по така предявения граждански иск. По повдигнатия материалноправен въпрос Върховният касационен съд намира, че съгласно чл. 114 ЗЗД вземането за обезщетение на вредите от непозволено увреждане, в т.ч. от престъпление, става изискуемо и давността почва да тече от откриването на дееца. Съгласно чл. 116, б. „б” ЗЗД давността се прекъсва с предявяването на иск за вземането и съгласно чл. 115, б. „ж” ЗЗД не тече докато трае съдебният процес относно вземането. Когато в наказателния процес е позволено предявяването на граждански иск, давността прекъсва и спира да тече с предявяването му независимо от това, в коя фаза се намира наказателното производство – досъдебна или съдебна. Приемането на иска за съвместно разглеждане в наказателното производство, като акт на наказателния съд по движението на делото и последващо отменяване на този акт или постановяването на акт за прекратяване на производството по приетия граждански иск нямат значение за прекъсването и спирането на давността, тъй като тези правни последици вече настъпили с неговото предявяване. Правната последица от тези „прекратителни” актове е отделянето на гражданския иск за разглеждане по реда на ГПК. Ако това не е постановено изрично от наказателния съд, подаването на нова искова молба пред гражданския съд съставлява молба за отделното разглеждане на вече предявения иск по реда на ГПК. Настъпилите с предявяването на гражданския иск прекъсване и спиране на давността могат да отпаднат с обратна сила съгласно чл. 116, б. „б” ЗЗД само ако гражданският съд прекрати производството по иска, като нередовно предявен или недопустим. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК я намира основателна поради следните съображения: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд неправилно е уважил предявеният иск по чл. 45 ЗЗД за сумата в размер на 43.460 лв., представляващи присвоени от ответницата в качеството й на финансов директор на „Бояна ауто“ ЕООД пари, собственост на дружеството. С влязла в сила присъда ответницата е призната за виновна в извършването на престъпление по чл. 202 ал. 2 т. 1 вр.чл. 201 НК, за това, че за периода 27.04. – 05.07.2005 г. е присвоила сумите 25.900 и 17.560 лева, като е причинила имуществени вреди общо в размер на 43.460 лв. Вземането на дружеството е цедирано на ищеца „Кристиян 98“ ЕООД. Предвид задължителната сила на влязлата сила присъда, въззивният съд е приел, че е налице непозволено увреждане по отношение на праводателя на ищеца от страна на ответницата, а доколкото размерът на щетите е елемент от фактическия състав на престъплението по чл. 202 и чл. 201 НК, този размер е задължителен за гражданския съд. В тази връзка като неоснователно и недоказано е прието възражението на ответницата относно евентуално осчетоводяване, или не на процесната сума в счетоводството на увреденото дружество. Между страните е спорно прехвърлено ли е надлежно с договора за цесия вземането на ощетеното дружество на ищеца, като ответницата твърди, че вземането предмет на договора за цесия не може да бъде прехвърлено, т.к. право на обезщетение има само увреденото дружество и че тя като длъжник не е била уведомена надлежно за сключения между двете дружества на 10.02.2015 г. договор за цесия. Въззивният съд е приел, че видно от представеното уведомление, ответницата е била уведомена за извършената цесия с писмено уведомление, връчено на 04.03.2015 г. й чрез нотариус Р. Д. по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК. Макар ответницата да твърди, че чрез връчването по този ред на фактически не е била уведомена за прехвърляне на вземането, това възражение е ирелевантно, доколкото съобщаването на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има значение единствено с оглед противопоставимост на евентуално изпълнение на задължението към цедента от страна на длъжника, който дори и надлежно уведомен не може да се противопостави на прехвърлянето на вземането (а дори да се приеме, че на ответницата не е било съобщено извършеното прехвърляне на вземането, това не води до недействителност на договора или до опорочаване на прехвърлителното действие на договора). Като основателно е прието възражението на ответницата за погасителна давност. Изложени са съображения, че давността при непозволеното увреждане тече от момента на извършване на увреждането, а не от влизане в сила на присъдата, с която се установява престъпния характер на деянието, т.е. в случая давността започва да тече от 27.04.2005 г. за вземането за 25.900 лв. и от 05.07.2005 г. за вземането от 17.560 лв., като исковата молба е подадена на 09.03.2015 г. Ответницата поддържа, че предявеният иск е погасен по давност, докато ищецът твърди, че за периода на разглеждане на гражданския иск във воденото наказателно производство от 01.12.2009 г. до 13.10.2014 г. погасителната давност е спряла да тече. Съобразно доказателствата по делото въззивният съд е приел, че вземането по главния иск е предявено за първи път под формата на граждански иск в наказателния процес в съдебно заседание на 02.12.2009 г. и с предявяване на гражданския иск в досъдебната или в съдебната фаза на наказателния процес погасителната давност се прекъсва и спира да тече по време на процеса, т.к. тече процес относно вземането. В случая, производството по гражданския иск (предявен в съдебно заседание на 02.12.2009 г.) е било прекратено с влязло в сила на 13.10.2014 г. определение от 07.02.2013 г. на Софийския районен съд по нохд № 14099/2013, поради което е прието, че прекратяването на производството обезсилва прекратяването на давността, настъпило с предявяване на гражданския иск и заличава с обратна сила спирането на погасителната давност за времето, през което се е разглеждал гражданския иск в наказателното производство, т.е. за времето от 02.12.2009 г. до 13.10.2014 г. по арг. от чл. 116, ал. 1, б. „б“ предл. посл. ЗЗД. Съдът е посочил, че съобразно установената съдебна практика при приключване на процеса относно вземането с решение, с което искът не се уважава, прекъсването и спирането на течението на погасителната давност се заличават, като този извод се налага и при прекратяване на процеса относно вземането, тъй като прекратяването по своя правен ефект има същия краен резултат - вземането е отречено, дори на още по-силно основание, не като неоснователно и недоказано (при отхвърляне на иска), а като недопустимо. Предвид изложеното е прието, че в случая спирането на течението на погасителната давност е заличено с обратното действие на прекратяването на гражданския иск за периода от предявяване на гражданския иск в наказателното производство - в съдебно заседание на 02.12.2009 г. с молба от гражданския ищец до окончателното приключване на производството по гражданския иск с влизане в сила на разпореждането за връщане на въззивната жалба на гражданския ищец срещу прекратителното определение на 13.10.2014 г. Заличено е и прекъсването на погасителната давност с предявяване на гражданския иск, поради което предявения на 09.03.2015 г. иск е погасен по давност и като такъв следва да бъде изцяло отхвърлен. Предвид неоснователността на главния иск, като неоснователни са отхвърлени и акцесорните искове за лихви, които също са погасени по давност. Правилно въззивният съд е приел, че предявените на 01.12.2009 г. искове са за обезщетение на вредите от престъпление – присвояване на сумите 25.900 и 17.560 лева общо 43.460 лева, довършено на 05.07.2005 г. и за законните лихви, както и че престъплението е установено с в влязла в сила присъда. Също правилно съдът е приел, че предявените граждански искове са приемани за разглеждане от наказателния съд в началото на поредните инстанционни производства, без съдът да се е произнесъл по съществото им с влязъл в сила съдебен акт, както и че производството по тях е прекратено с влязло в сила на 13.10.2014 г. определение от 07.02.2013 г. на Софийския районен съд по нохд № 14099/2013. В нарушение на закона обаче съдът е приел, че с определението от 07.02.2013 г. на Софийския районен съд по нохд № 14099/2013 е прекратено производството по предявените искове. С това определение е отказано само разглеждането им в наказателното производство. Действително наказателният съд не е постановил изрично отделянето на гражданските искове за разглеждане по реда на ГПК, но това не съставлява пречка страната да поиска разглеждането им от гражданския съд. Това страната е направила на 09.03.2015 г. с подаването на новата искова молба пред гражданския съд. С тази искова молба не са предявени нови искове, не са предявени повторно и същите искове – това е недопустимо – повторно предявеният иск подлежи на прекратяване съгласно чл. 299, ал. 2 ГПК. С подадената искова молба всъщност е поискано разглеждането по реда на ГПК на същите, вече предявени в наказателното производство искове. По основателността им съдът дължи произнасяне, тъй като те не са погасени по давност, този са лихви – след 01.12.2006 г. Видно от изложеното обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, поради което следва да бъде отменено, а предявените искове – уважени от касационната инстанция съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК. Видно от изложеното ответницата дължи на ищеца сумата 43.460,00 лева на основание чл. 45 ЗЗД със законната лихва от 01.12.2006 г. на основание чл. 86 ЗЗД, както и сумата 4.104,58 лева разноски за всички инстанции. Предвид изхода на делото в частта за разноските съдът не следва да се произнася отделно по частната жалба срещу определението на въззивния съд по молбата за допълване на решението му в частта за разноските по присъединеното ч.гр.д. № 3437/2018. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение РЕШИ: ОТМЕНЯ решение 1905/04.08.2017 на Софийски апелативен съд по гр. д. № 5354/2016. ОСЪЖДА Ю. Р. М. от С. да заплати на „Кристиан 98“ ЕООД, С. сумата 43.460,00 лева на основание чл. 45 ЗЗД със законната лихва от 01.12.2006 г. на основание чл. 86 ЗЗД, както и сумата 4.104,58 лева разноски за всички инстанции. ОТХВЪРЛЯ предявеният иск за законни лихви на основание чл. 86 ЗЗД за времето от 05.07.2005 до 01.12.2006 г., като погасен по давност. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.