1 Р Е Ш Е Н И Е № 132 гр.София, 26 април 2012 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на пети март две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Евелина Стоянова ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Пламен Петков при секретар Даниела Околийска и в присъствие на прокурора Николай Любенов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова наказателно дело № 335/2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Н. К. С., чрез защитника му адвокат Ч. от САК, срещу постановената от Софийски градски съд, НО, VІІ въззивен състав, нова осъдителна присъда от 30 януари 2012 година по внохд № 6144/2011 година, след отмяна на присъда от 22 юни 2011 година на Софийския районен съд, НО, 115 състав, постановена по нохд № 8854/2011 година по описа на този съд. С жалбата се оспорва осъждането на подсъдимия С. по повдигнатото му обвинение, като се твърди, че инкриминираното деяние не осъществява признаците на престъпния състав, по който е подведено и поради това е и явно несправедливо, което ангажира отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК. Претендира се отмяна на атакувания съдебен акт и оставяне в сила на първоинстанционната оправдателна присъда. В съдебно заседание жалбоподателят-подсъдим Н. С. не участва лично, редовно призован. Представлява се от защитника си адв. Ч., който поддържа касационната жалба при релевираните в нея отменителни основания и отправено до съда искане. Представя подробни писмени бележки с доводи в подкрепа на жалбата. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне в сила на атакувания въззивен съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди становищата и доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С атакуваната нова присъда на въззивния съд е отменена присъдата на първоинстанционния съд, с която подсъдимият Н. К. С. е оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 198, ал. 3 във вр. ал. 1, предл. 1 от НК, поради малозначителност на деянието по смисъла на чл. 9, ал. 2 от НК и е признат за виновен в това, че на 05. 04. 2011 година, в [населено място] е отнел чужди движими вещи – бутилка бира „К. - тъмно”, от два литра, на стойност 2.80 лева, от владението на И. М. П., с намерение противозаконно да присвои, като е употребил заплашване за запазване на владението върху отнетата вещ, поради което и на основание чл. 198, ал. 3 във вр. ал. 1 от НК и при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, е осъден на три месеца лишаване от свобода, при първоначален „строг” режим в затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл. 68, ал. 1 от НК съдът е привел в изпълнение наложеното на подсъдимия С. наказание от три месеца лишаване от свобода по нохд № 14542/2007 година на Софийския районен съд и е постановил отделното му изтърпяване в затворническо общежитие от закрит тип при първоначален „строг” режим. Зачел е предварителното задържане на подсъдимия и е присъдил направените по делото разноски, като ги е възложил в негова тежест. Жалбата на подсъдимия Н. С. срещу новата присъда на въззивния съд е неоснователна. Всъщност, единственото възражение срещу присъдата се свежда до твърдение за неправилно приложение на материалния закон към надлежно установени по делото факти. Заявената явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание е обвързана с тезата за неправилното му осъждане за несъставомерно по текста на закона деяние. Съдебното разглеждане на делото е проведено по реда на Глава ХХVІІ от НПК, при хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК – подсъдимият е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се е съгласил да не се събират доказателства за тези факти. Първостепенният съд е приел, че при тази фактология по делото, извършеното от подсъдимия С. деяние формално осъществява от обективна и субективна страна признаците на нормата на чл. 198, ал. 3 от НК, но поради своята малозначителност не е общественоопасно (л. 2 от мотивите на присъдата). Възприемайки изцяло приетите по делото факти, въззивният съд не се е съгласил с така направения от първоинстанционния съд правен извод за малозначителност на деянието, която отнема престъпния му характер (л. 24-25 от въззивното дело). ВКС споделя като цяло постигнатото в резултат осъждане на подсъдимия С. по повдигнатото му обвинение. Няма пречка, от гледна точка на процесуалните правила, да се приеме, че подсъдимият е осъществил запазване владението си върху отнетата вещ чрез заплашване, а не чрез употреба на сила, както правилно е приел въззивният съд при същите факти, отразени в обстоятелствената част на обвинителния акт и признати от подсъдимия в хода на съкратеното съдебно следствие. Не биха могли да бъдат споделени съображенията на защитата на подсъдимия, изложени жалбата и в писменото становище, за несъставомерност на деянието. Заплахата от страна на подсъдимия е реализирана непосредствено след отнемане на вещта, насочена е срещу свид. П., реална е и е постигнала целта си, а именно – подсъдимият да запази вече установеното владение върху отнетата вещ. Тези факти категорично осъществяват елементите на състава на чл. 198, ал. 3 от НК. Тезата за недовършеност на изпълнителното деяние е несъстоятелна, защото подсъдимият е осъществил трайна фактическа власт върху отнетата вещ, която е възстановена на свид. П. едва след намесата на органите на реда. Що се касае до доводите във връзка с преценката за „малозначителност” на деянието по смисъла на чл. 9, ал. 2 от НК, ВКС намира за необходимо да отбележи следното: Нормата на чл. 9, ал. 2 от НК визира две възможни хипотези, при наличието на които извършеното деяние не е престъпно: деянието въобще не е общественоопасно, или разкрива такава степен на обществена опасност, която е явно незначителна. И в двата случая законът свързва наличието им с определяне на деянието като “малозначително”, поради което не е престъпно. Тази оценка е исторически обусловена и винаги е съобразена с характера на общественоопасните деяния и тяхното отрицателно значение на даден етап от развитието на обществото. Въззивният съд е изложил съображения в тази насока в мотивите на присъдата си (л. 24-25 от делото), които не могат да бъдат споделени изцяло, доколкото в една своя част недопустимо смесват напълно различни правни категории – „маловажен случай” на престъпление по смисъла на чл. 93, т. 9 от НК, когато и доколкото изрично е предвиден в норма на закона и „малозначителност” на деянието по смисъла на чл. 9, ал. 2 от НК, при наличие на която отпада престъпният му характер. Същественото в случая е, че изводите на съда за липса на обективни характеристики на деянието, които да позволяват оценката му като „малозначително” по смисъла на чл. 9, ал. 2 от НК, по същество са правилни. Известно е, че в рамките на преценката за степента на обществената опасност на деянието се вземат предвид редица обстоятелства като обективното отрицателно въздействие на извършеното върху обекта на престъплението, върху обществените отношения въобще и съзнанието на гражданите (конкретния престъпен резултат, други несъставомерни вредни последици, начинът и средствата за въздействие и пр.), но също и субективните му характеристики извън вината (подбуди за извършването, борба на мотиви, цели на дееца и пр.). Така че, съдът винаги дължи оценка на конкретната обществена опасност на деянието, с всички посочени по-горе нейни елементи и параметри. Несъмнено, ниската стойност на предмета на престъплението, интензитетът на упражнената принуда, който не е висок, възстановяването на причинените вреди и пр., обуславят по-ниска степен на обществена опасност на конкретното деяние в сравнение с останалите престъпления от този вид. Всички тези обстоятелства обаче могат да бъдат ценени на плоскостта на индивидуализацията на наказанието, както това е и направено в случая. Съдът е приложил възможно максималната снизходителност, определяйки наказанието на подсъдимия С. в размер на минимално предвиденото в общата част на НК от три месеца лишаване от свобода. Привеждането в изпълнение на наказанието от три месеца лишаване от свобода по нохд № 14542/2007 година на СРС, е законова последица от разпоредбата на чл. 68, ал. 1 от НК и от обстоятелството на извършване на настоящето престъпление на 05. 04. 2011 година, т. е. преди изтичане на изпитателния срок по предходното осъждане, което е щяло да стане на 03. 06. 2011 година. Така че, в рамките на надлежно установените по делото факти от кръга на тези по чл. 102 от НПК, материалният закон е приложен правилно. Искането за оправдаване на подсъдимия по повдигнатото му обвинение в условията на чл. 354, ал. 1, т. 2 от НПК няма как да бъде удовлетворено, тъй като от приетите за установени от въззивния съд факти, не следва извод за несъставомерност на деянието, поради което разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК е неприложима. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА постановената от Софийски градски съд, НО, VІІ въззивен състав, присъда № 30 от 30 януари 2012 година, по внохд № 6144/2011 година по описа на този съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.