- 2 - ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 77 гр. София 10.02.2017 година. Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 21.09.2016 (двадесет и първи септември две хиляди и шестнадесета) година в състав: Председател: Борислав Белазелков Членове: Борис Илиев Димитър Димитров като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, частно гражданско дело № 3503 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното: Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 20 551/05.07.2016 година, подадена от К. К. Т., Т. Д. Е., Д. Т. Е. и Д. К. Е. срещу определение № 1159/27.05.2016 година на Окръжен съд Пловдив, гражданско отделение, VІ състав, постановено по гр. д. № 1207/2016 година. С обжалваното определение съставът на Окръжен съд Пловдив е потвърдил определение № 1967/02.03.2016 година на Районен съд Пловдив, VІ граждански състав, постановено по гр. д. 15 636/2012 година, с което е оставена без уважение молбата на Т. Д. Е., Д. Т. Е. и Д. К. Е., по чл. 248 от ГПК, за изменение на постановеното по делото решение № 194/15.01.2016 година в частта му за разноските. В частната касационна жалба се излагат доводи за това, че определението е неправилно, като е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до необосноваността му. Направено е искане обжалваното определение да бъде отменено и да се постанови друго, с което молбата по чл. 248 от ГПК да бъде уважена. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК твърдят, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на Окръжен съд Пловдив. К. К. Т. е била уведомена за обжалваното определение на 07.06.2016, а Т. Д. Е., Д. Т. Е. и Д. К. Е. на 14.06.2015 година, а подадената от тях срещу същото частна касационна жалба е с вх. № 20 551/05.07.2016 година. Предвид на това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 във връзка с чл. 248, ал. 3 от ГПК и посочен от въззивния съд преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: С решение № 4307/18.12.2015 година на Районен съд Пловдив, VІ гражданско състав, постановено по гр. д. № 15 636/2012 година съдът е разпределил два от допуснатите до делба имоти по реда на чл. 353 от ГПК, като е поставил единия в дял на К. К. Т., а втория в дял на Д. Т. Е. и Д. К. Е. както и е обявил за окончателен проекта за разделителен протокол за два други имота. Със същото решение страните са били осъдени да заплатят по сметка на Районен съд Пловдив държавна такса както следва-К. К. Т. 1164.30 лева, Т. Д. Е. 1542.85 лева, а Д. Т. Е. и Д. К. Е. общо сумата от 339.65 лева. С молба вх. № 899/08.01.20016 година К. К. Т., Т. Д. Е., Д. Т. Е. и Д. К. Е. са поискали посоченото решение да бъде обезсилено на основание чл. 249 от ГПК като производството по извършване на делбата бъде прекратено, тъй като са постигнали извънсъдебна спогодба. Към молбата е бил приложен заверен от страните препис от сключена между тях на 07.01.2016 година в писмена форма спогодба. С решение № 194/15.01.2016 година съставът на Районен съд Пловдив е обезсилил решението по извършване на делбата, с изключение на частта му за разноските представляващи присъдена държавна такса като е приел, че такава се дължи в размер по т. 8 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. С молба вх. № 7768/11.02.2016 година Т. Д. Е., Д. Т. Е. и Д. К. Е. са поискали изменение на решението от 15.01.2016 година по реда на чл. 248 от ГПК с твърдението, че дължимата се държавна такса трябва да се определи по реда на т. 9 от цитираната тарифа, а не по т. 8 от същата. Посочили са, че ако съдът прецени, че това искане е недопустимо молбата трябва да се счита за въззивна жалба срещу решението. Първоинстанционният съд е приел, че молбата е такава по чл. 248 от ГПК и с определение № 1967/18.04.2016 година я е оставил без уважение. Това определение е потвърдено с обжалваното определение на Окръжен съд Пловдив. За да потвърди първоинстанционното определение въззивният състав е изложил съображения за това, че съгласно чл. 8 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК по дело за делба се събира такса в размер на 4 на сто върху стойността на дяловете, а при спогодба преди съставяне на разделителния протокол по 2 на сто върху стойността на всеки дял. Целта на посочената разпоредба предвиждаща заплащане на по-малък размер на държавната такса при спогодба била да стимулира страните към доброволно уреждане на спора преди произнасянето на съда. В конкретния случай страните не били постигнали спогодба преди съставянето на разделителния протокол, а по делото е било постановено решение за извършване на делбата, поради което се дължала държавна такса в размер на 4 % върху стойността на дяловете. Без значение за дължимостта на таксите било обстоятелството, че постановеното решение не е влязло в сила, тъй като същото било обезсилено по искане на страните, които са решили да уредят доброволно отношенията си след постановяването му. Позоваването на чл. 9 от тарифата било неоснователно, тъй като тази хипотеза се отнасяла за случаите извън уредените в чл. 8, т. е., когато производството за делба се прекратява не по спогодба, преди съставяне на разделителния протокол и преди постановяване на съдебното решение. При положение, че се е стигнало до съдебно решение по извършването на делбата размерът на държавната такса трябвало да се определи по чл. 8 от тарифата. Във връзка с тези изводи на въззивния съд в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК частните жалбоподатели поставят въпросите за това как се определя дължимата се държавна такса-по чл. 8 или по чл. 9 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК при прекратяване на производството по делба, вследствие на постигната между страните извънсъдебна спогодба и обезсилване на съдебното решение по извършването на делбата по реда на чл. 249 от ГПК; каква спогодба има предвид чл. 9 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК-съдебна спогодба или въобще всяка такава, включително и извънсъдебната и има ли значение за размера на държавната такса обстоятелството кога е постигната извънсъдебната спогодба-преди или след постановяване на съдебното решение. Тъй като не е установена съдебна практика по тези въпроси обжалваното определение трябва да бъде допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съгласно чл. 8 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК по дело за делба се събира такса 4 на сто върху стойността на дяловете, а при спогодба преди съставяне на разделителния протокол-по 2 на сто върху стойността на всеки дял. Другите хипотези за определяне на държавна такса в производството по делба са разгледани в чл. 9 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК съгласно, който текст при отхвърляне на молба за делба и при прекратяване на дело за делба не по спогодба се събира такса до 100.00 лева, но не по-малко от 25.00 лева. От сравнението между двете разпоредби е видно, че първата от тях е приложима в случаите, когато производството по делба е приключило с извършването на същата и всеки един от съделителите е получил дял в натура. Втората разпоредба е приложима в случаите, когато производството по делбата е приключило било поради отхвърляне на иска, било поради прекратяване на делото. Същата се прилага в случаите, когато производството по делото за делба е било прекратено не по спогодба. Съдът има правомощието да прекрати производството по делото поради сключена спогодба в случаите по чл. 234 от ГПК, т. е., когато спогодбата е постигната пред съда, обективирана е в изготвения в съдебното заседание протокол и е подписана от страните и съда, като е извършена проверка за това дали не противоречи на закона и добрите нрави. Всяка друга спогодба, която не е постигната по този начин не дава основание на съда да прекрати производството по делото. Не съществуват пречки обаче въз основа на постигната между страните в производството извън съдебна спогодба да бъдат предприети действия по оттеглянето на иска (чл. 232 от ГПК) или отказ от същия (чл. 233 от ГПК). В тези случаи съдът ще бъде десезиран от разглеждането на спора и ще трябва да прекрати производството по делото. Основание за това обаче ще бъде предприетото от съответната страна процесуално действие по десезирането, а не постигнатата между страните извънсъдебна спогодба, която е дала повод за извършването му. В този смисъл терминът „спогодба” е използван в чл. 9 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, за да означи спогодба постигната по реда на чл. 234 от ГПК, която е дала повод за прекратяване на делото. Това следва и от обстоятелството, че разпоредбата на чл. 9 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК систематически следва чл. 8 от същата, поради което се прилага, ако производството бъде прекратено на друго основание освен посоченото в чл. 8 от тарифата спогодба. Последваната обаче е такава по чл. 234 от ГПК, тъй като само с такава може да бъде извършена реално делбата, което обстоятелство да послужи като основание за прекратяване на производството. Съгласно чл. 249 от ГПК съдът обезсилва постановеното от него решение, ако преди влизането му в сила страните заявят, че са се спогодили и молят да се прекрати делото. От текста на закона следва, че за да бъде прекратено производството по делото в този случай е необходимо да са налице изявления на страните, които твърдят, че са се спогодили и искат да бъде прекратено производството. Липсва изискване искането да бъде придружено от представяне на доказателства за постигнатата спогодба, нито има задължение за съда да извършва проверка за това дали действително е постигната такава и дали не противоречи на закона и добрите нрави. Затова по съществото си действието по чл. 249 от ГПК има характера на оттегляне на иска със съгласието на ответника и има същите правни последици. Особеното е, че се извършва при наличието на вече постановено решение по спора, което налага преди прекратяването на производството решението да бъде обезсилено, тъй като в противен случай е невъзможно да бъдат заличени последиците от извършените до този момент процесуални действия. Поради тази причина обезсилването на решението по чл. 249 от ГПК не зависи от волята на страните в производството, а е последица от направеното искане за прекратяване на производството. Самото прекратяване на производството не може да придаде на извънсъдебната спогодба, която е станала причина за това действието на одобрената от съда спогодба по чл. 234, ал. 3 от ГПК и да се счита, че производството е приключило с постигането й. Затова такава спогодба не би могла да се счита за спогодба, с която делбата е извършена по смисъла на чл. 8 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК и размерът на дължимата се държавна такса не може да бъде определен по този ред. Доколкото приложението на чл. 9 от Тарифата за държавните такси се изключва в случаите на прекратяване на производството по делбата при постигната спогодба по чл. 234 от ГПК, размерът на дължимата се държавна такса в случаите на прекратяване на производството по делбата на основание чл. 249 от ГПК, следва да се определи по реда на този текст от тарифата. С оглед на изложеното обжалваното определение е неправилно. Размерът на дължимите се от К. К. Т., Т. Д. Е., Д. Т. Е. и Д. К. Е. държавни такси по гр. д. 15 636/2012 година по описа на Районен съд Пловдив трябва да бъдат определени по реда на чл. 9 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Последната не е строго фиксирана, а се определя от съда с оглед особеностите на всеки отделен случай, но не може да бъде по-малко от 25.00 лева и да надвишава 100.00 лева. В конкретния случай дължимата се от всеки един от жалбоподателите държавна такса трябва да бъде определена в максималния й предвиден размер, с оглед на момента на прекратяването на производството. Налице е приключила с влязло в сила решение първа фаза на производството по допускането на делбата и са проведени устните състезания във втората фаза по извършването на делбата. Предвид на това обжалваното определение и потвърденото с него първоинстанционно такова трябва да бъдат отменени като се постанови друго, с което се допусне изменение на решение № 194/15.01.2016 година на Районен съд Пловдив, VІ граждански състав, постановено по гр. д. 15 636/2012 година, в частта му за разноските в смисъл, че се обезсилва решение № 4307/18.12.2015 година на Районен съд Пловдив, VІ гражданско състав, постановено по гр. д. № 15 636/2012 година в частта му, с която жалбоподателите са осъдени да заплатят по сметка на Районен съд Пловдив държавна такса както следва-К. К. Т. 1164.30 лева, Т. Д. Е. 1542.85 лева, а Д. Т. Е. и Д. К. Е. общо сумата от 339.65 лева и същите бъдат осъдени да заплатят по сметка на Районен съд Пловдив държавна такса в размер на 100.00 лева всеки един от тях. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение ОПРЕДЕЛИ: ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1159/27.05.2016 година на Окръжен съд Пловдив, гражданско отделение, VІ състав, постановено по гр. д. № 1207/2016 година. ОТМЕНЯВА определение № 1159/27.05.2016 година на Окръжен съд Пловдив, гражданско отделение, VІ състав, постановено по гр. д. № 1207/2016 година и потвърденото с него определение № 1967/02.03.2016 година на Районен съд Пловдив, VІ граждански състав, постановено по гр. д. 15 636/2012 година, като вместо това ПОСТАНОВЯВА: ИЗМЕНЯВА решение № 194/15.01.2016 година на Районен съд Пловдив, VІ граждански състав, постановено по гр. д. 15 636/2012 година, в частта му за разноските като ОБЕЗСИЛВА решение № 4307/18.12.2015 година на Районен съд Пловдив, VІ гражданско състав, постановено по гр. д. № 15 636/2012 година в частта му, с която К. К. Т. с Е. [ЕГН] със съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адвокат П. Г. Х., Т. Д. Е. с Е. [ЕГН], Д. Т. Е. с Е. [ЕГН] и Д. К. Е. с Е. [ЕГН], тримата със съдебен адрес [населено място], [улица], ет. 2 чрез адвокат Н. С. А. са осъдени да заплатят по сметка на Районен съд Пловдив държавна такса както следва-К. К. Т. 1164.30 лева, Т. Д. Е. 1542.85 лева, а Д. Т. Е. и Д. К. Е. общо сумата от 339.65 лева, като ОСЪЖДА К. К. Т., Т. Д. Е., Д. Т. Е. и Д. К. Е. да заплатят по сметка на Районен съд Пловдив държавна такса в размер на по 100.00 лева всеки един от тях. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване. Председател: Членове: 1. 2.