5 Р Е Ш Е Н И Е N 24 гр. София, 30.03.2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение в съдебно заседание на двадесет и осми януари две хиляди и петнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ при участието на секретаря Анета Иванова като разгледа докладваното от съдията Бранислава Павлова гражданско дело N 5217/2014 г. по описа на Първо гражданско отделение,за да се произнесе съобрази: Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. Д. М. Б. чрез пълномощниците си адв. М.Г. и адв. Д.П. е обжалвала въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 252 от 29.04.2014г. по гр.д.№ 174/2014г. Ответницата Р. Х. С. чрез пълномощника си адв.Ст.Т. изразява становище, че решението на въззивния съд е правилно, а жалбата – неоснователна. Касационната жалба е подадена в срок, отговаря на изискванията за редовност по чл.284 ГПК и е процесуално допустима. Пловдивският апелативен съд е потвърдил решението на Старозагорския окръжен съд № 439 от 22.11.2013г. по гр.д.№ 1186/2012г., с което е уважен предявеният ревандикационен иск като е осъдена Д. М. Б. да предаде на Р. Х. С. владението на недвижим имот - апартамент № 5, находящ се в [населено място], [улица] ет.2 със застроена площ от 70,08 кв. м. и е отхвърлен предявеният от Д. М. Б. насрещен установителен иск за собственост на същия имот. Апелативният съд е приел, че ищцата по първоначалния иск Р. Х. С. се легитимира като собственик на имота на основание завещателно разпореждане от 11.11.2004г. , което не е отменено, тъй като изготвената от Р. Д. М., починала на 30.01.2012 г. молба от 23.12.2012г. не представлява завещателен акт по смисъла на чл.25 ЗН. Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК по правния въпрос как следва да се тълкува волята, изразена ръкописно от завещателя, с означена дата и подпис и дали тя представлява отмяна по смисъла на чл.38 ал.1 ЗН на предходно завещание , без да е извършено завещание в полза на друго лице. По така поставения правен въпрос, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение намира следното: Завещанието представлява едностранен формален акт, с който едно лице се разпорежда със своето имущество за след смъртта си. Поради това, че завещанието не поражда действие в момента на съставянето му, а при откриване на наследството, законът дава свобода на завещателя при промяна на волята, да отмени съставеното завещание и да остави имуществото си на наследниците по закон, или да се разпореди с ново завещание. Отмяната на завещанието може да стане изрично, мълчаливо или чрез преработване на вещта, а специално за частното завещателно разпореждане – при отчуждаване на вещта /чл.38 - чл. 41 ЗН/. Изричната отмяна на завещанието е регламентирана в чл.38 ЗН като е предвидено, че тя следва да се извърши с ново завещание или с нотариален акт, в който завещателят изрично заявява, че отменя изцяло или отчасти предишните си разпореждания. Новото завещание, с което се отменя предходното, трябва също да отговаря на предвидената в чл.25 ЗН форма - да е написано изцяло ръкописно от завещателя, да е означена датата, на която е съставено и да е подписано след завещателните разпореждания. Не е елемент от формата по чл.25 ЗН озаглавяването на текста като завещание, както и употребата на израза „отменям“, достатъчно е от съдържанието му да може да се установи несъмнено и безусловно такава завещателна воля, както и да е ясно кои предходни завещания се отменят /ако са повече от едно/. Изричната отмяна на завещанието може да бъде направена със самостоятелен акт или да бъде включена в акта, с който се прави ново завещание и би била валидна, ако е спазено изискването за форма по чл.25 ЗН – новият завещателен акт да е написан саморъчно , да има означена дата и да е подписан. Ако в новото завещание не се упоменава изрично, че се отменя предходно завещание, следва да се приеме, че е налице мълчалива отмяна по смисъла на чл. 39 ЗН ако новите завещателни разпореждания са несъвместими с направени преди това. Когато в един писмен акт се изразява воля за отмяна на предходно завещание и същевременно се прави ново завещателно разпореждане, валидността на всяко от тях следва да бъде преценявана отделно , така както ако биха били направени с два самостоятелни завещателни акта. По основателността на касационната жалба: От фактическа страна по делото е установено, че Р. Д. М., починала на 30.01.2012г. е съставила през 2004г. саморъчно завещание , което по своята същност представлява завет /чл.16 ал.2 ЗН/ в полза на Р. Х. С.. Една седмица преди да почине, на 23.12.2012г. тя е направила писмено волеизявление при спазване на формата на чл.25 ЗН озаглавено „молба“, в което е записала изрично , че се отказва от завещанието на имотите на Р. Х. С. , защото тя не се е грижила добре за нея. Дотук текстът следва да се окачестви като ново завещание, с което се отменя старото /изрична отмяна по чл.38 ЗН/, защото отговаря на всички условия за валидност – спазена е писмената саморъчна форма, носи дата и подпис на завещателя, а употребеният израз „отказвам се” и посоченият мотив за неполагане на грижи за завещателката от Р. Х. С., разкриват несъмнена воля за обезсилване на предишния завещателен акт. Обратният извод на съда, че съдържанието на волеизявлението не дава основание да се направи категоричен извод, че представлява завещание за отмяна на предходното завещание , е незаконосъобразен. Ето защо на основание чл.281 ал.1 т.3 ГПК обжалваното въззивно решение следва да се отмени и тъй като не се налага извършване на нови съдопроизводствени действия , делото следва да се реши по същество от настоящата инстанция. Основанието за правото на собственост по предявения от Р. Х. С. иск с правно основание чл.108 ЗС, е саморъчното завещание на Р. Д. М. от 11.11.2004г., с което тя завещава на ищцата собственото си жилище, което се намира в [населено място], [улица] гаража в същата сграда. Това завещание е отменено изрично с последващото завещание от 23.01.2012г. , Р. Х. С. не се легитимира като собственик на посоченото в исковата молба основание, следователно липсва първата предпоставка за уважаване на предявения ревандикационен иск и той следва да бъде отхвърлен. В останалата част изводите на въззивния съд са законосъобразни. Законът за наследството не поставя формални изисквания за изразите, с които следва да си служи завещателят при съставянето на едно завещание, но волята трябва да бъде ясна или да може да се разкрие чрез тълкуване, за което на основание чл.44 ЗЗД е приложима общата разпоредба на чл. 20 ЗЗД. При общите завещателни разпореждания облагодетелстваното лице придобива качеството на наследник и наследява имуществото на наследодателя като съвкупност от права и задължения – чл.16 ал.1 ЗН. При частните завещателни разпореждания по чл.16 ал.2 ЗН заветникът придобива конкретно имущество, посочено от завещателя. Според задължителната практика на ВКС – решение № 268 от 29.09.2012 г. на по гр. д. № 410/2011 г. на ВКС I г. о. посочването на имуществото, предмет на частното завещателно разпореждане е съществен елемент от съдържанието на завещанието. Законът не изисква да бъдат посочени точното му местонахождение, съседи, площ и др, но същевременно имотът трябва да бъде описан по такъв начин, че да бъде определяем с оглед конкретните обстоятелства. Имотът би бил определяем ако е посочен например като „къщата на село” или „апартамента, който притежавам”, когато те са единствени. В случая употребеният израз „имота си“ в единствено число не дава основание новото завещание да се определи като универсално, нито чрез тълкуване може да се приеме, че разпореждането се отнася за процесния апартамент, защото липсва какъвто и да е индивидуализиращ признак на завещания имот , а същевременно завещателката е имала и други имоти, които макар да се намират на един и същ адрес, са самостоятелни обекти. Не може да бъде възприета тезата на касаторката Д. М. Б., че волята на завещателката се отнася и за имотите по отмененото завещание, защото по начина, по който е съставено завещанието липсва основание да се направи връзка между отменения и новия завещателен акт от гледна точка на имуществото, което се завещава след като в първата част е употребен израза „имотите”, а във втората – „имота”. Ето защо не са налице поддържаните основания по чл.281 ал.1 т.3 ГПК за отмяна на решението , с което е отхвърлен насрещния установителен иск, предявен от Д. М. Б. и в тази част решението следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора разноските следва да останат в тежест на страните, така както са ги направили. Воден от горното Върховният касационен съд, първо гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 252 от 29.04.2014г. по гр.д.№ 174/2014г. в частта, в която е потвърдено решението на Окръжния съд Стара З. № 439 от 22.11.2013г. по гр.д.№ 1186/2012г. по иска по чл.108 ЗС и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ ИСКА, предявен от Р. Х. С. ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] ет.8 ап.23 против Д. М. Б. ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] ет.3 ап.9 за предаване на владението на апартамент в [населено място] , [улица] със застроена площ от 70.08 кв.м., представляващ самостоятелен обект с идентификатор 68850.516.163.1.5 , намиращ се в сграда №1 в имот с идентификатор 68850.516.163 по КККР на [населено място]. ОСТАВЯ В СИЛА решението на Пловдивския апелативен съд № 252 от 29.04.2014г. по гр.д.№ 174/2014г. в останалата част по насрещния установителен иск за собственост. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: