О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 684 София, 01.12.2015 година ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на дванадесети ноември през две хиляди и петнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 2634/2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното : Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] - [населено място], против въззивно определение № 174 от 28.05.2015 г., постановено по ч. т. д. № 133/2015 г. на Бургаски апелативен съд. С посоченото определение е потвърдено определение № 426 от 27.03.2015 г. по т. д. № 579/2014 г. на Бургаски окръжен съд, с което на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК е спряно производството по делото до приключване с влязъл в сила съдебен акт на образуваното пред Бургаски окръжен съд т. д. № 608/2013 г. Частният жалбоподател прави искане за отмяна на обжалваното определение като неправилно. Излага доводи за незаконосъобразност на извода на въззивния съд, че спорът по т. д. № 608/2013 г. с предмет предявен като частичен положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК има преюдициално значение за изхода на спора по спряното т. д. № 579/2014 г. с предмет отрицателен установителен иск по чл.694, ал.1 ТЗ. Навежда оплакване, че съдът не е взел предвид обстоятелствата, изключващи връзката на обусловеност между двете дела, че искът по чл.694, ал.1 ТЗ е недопустим за частта от вземането, предмет на установяване с иска по чл.422, ал.1 ГПК, и че в предмета на спора по чл.694, ал.1 ТЗ са включени и акцесорни вземания, които не са предмет на установяване по реда на чл.422, ал.1 ГПК. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК като значими за изхода на делото са формулирани следните процесуалноправни въпроси : „1. Какъв е обхватът на въззивния съдебен контрол при атакувано определение за спиране на производството по делото при възприето от първата инстанция наличие на обуславящ и обусловен иск; В този смисъл, за да бъде постановено спиране на делото по реда на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, следва ли обусловеният иск да е допустим и възможно ли е тази преценка за допустимост на обусловения иск да бъде извършена от въззивната инстанция; Какви са правомощията на въззивния съд в производството по контрол на определението за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК и по-точно, ако втората инстанция констатира, че обусловеният иск е недопустим, то следва ли да отмени определението на спиране на производството по делото и да го върне на първоинстанционния съд с оглед преценка на неговата допустимост; 2. При наличие на два частични иска, касаещи части от едно и също вземане, налице ли е хипотеза на преюдициалност между първия иск и последващия такъв; В този смисъл по какъв ред следва да процедира съдът - да спре последващото заведено производство или да обедини двете дела за общо разглеждане в едно производство; 3. При условие, че е налице влязло в сила определение, с което е спряно исковото производство по реда на чл. 637, ал. 1 от Търговския закон срещу дружеството в несъстоятелност и което производство има за предмет частична искова претенция, следва ли съдът да спре и производството за разликата между предявеното пред съда по несъстоятелността вземане и това - предмет на исковия процес; По какъв начин в този случай кредитор с прието вземане би могъл да се удовлетвори при спрени всякакви производства против неговия длъжник (по общия ред и в рамките на производството по несъстоятелност); 4. При направено от длъжника възражение в производство по несъстоятелност по реда на чл. 690, ал.1 от Търговския закон, което касае само част от предявеното от кредитора вземане, то допустима ли е за останалата част (по отношение на която няма подадено възражение) да бъде предявен установителен иск по чл. 694, ал. 1 от Търговския закон.” Допускането на касационно обжалване по първите три въпроса се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с аргумент, че по тях няма съдебна практика и произнасянето на ВКС ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото. За четвъртия въпрос се твърди, че е разрешен от въззвния съд в противоречие с практика на ВКС в решение № 149/08.12.2009 г. по т. д. № 341/2009 г., I т.о., решение № 622/02.11.2005 г. по т. д. № 110/2005 г. на I т. о., решение № 760/12.04.2005 г. по гр. д. № 546/2004 г. на II т. о. и решение от 16.01.2006 г. по гр. д. № 171/2005 г. на II т.о. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК се сочи като евентуално и във връзка с въпроса „допустим ли е отрицателен установителен иск по чл. 694 ТЗ за пълния размер на предявено в процедурата по част IV от ТЗ вземане, след като същото е било оспорено пред синдика само частично, а за останалата част е налице друго висящо производство (това по т.д. № 608/2013 г. на БОС)”. Ответникът по жалбата [фирма] - [населено място], не заявява становище в срока по чл.275, ал.1 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, приема следното : Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно определение по чл.274, ал.3, т.1 ГПК. Производството по т. д. № 579/2014 г. е образувано пред Бургаски окръжен съд по предявен от [фирма] срещу [фирма] отрицателен установителен иск по чл.694, ал.1 ТЗ за несъществуване на вземане с общ размер 2 669 235.42 лв., от които 1 912 107.36 лв., представляващи главница по договор за кредит № 0149/2008 от 19.02.2008 г. и анекси към него, а останалата част - възнаградителни и наказателни лихви по кредита, такси, законни лихви и разноски. В исковата молба е посочено, че вземането е предявено от кредитора [фирма] в откритото с решение по т. д. № 262/2013 г. на Бургаски окръжен съд производство по несъстоятелност на [фирма] и след приемане от синдика е включено в списъка на приетите вземания, като направеното срещу него възражение по чл.690, ал.1 ТЗ на ищеца - длъжник е оставено без уважение с определение на съда по несъстоятелност. С последното обстоятелство е обоснован правния интерес от предявяване на иска по чл.694, ал.1 ТЗ за несъществуване на вземането. В срока по чл.131 ГПК ответникът - кредитор е депозирал отговор на исковата молба, в който наред с възраженията за неоснователност на иска, е направил и възражение за частична недопустимост на иска по отношение на главницата по кредита за разликата над 866 436.59 лв. Възражението за недопустимост е аргументирано с твърдения, че в срока по чл.690, ал.1 ТЗ ищецът - длъжник е оспорил вземането за главница, включено в пълен размер в списъка на приетите вземания, само до размер на сумата 866 436.59 лв., не и за разликата над тази сума до пълния размер от 1 912 107.36 лв. С отговора на исковата молба са представени заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК и изпълнителен лист, издадени в производството по ч. гр. д. № 584/2013 г. на Видински районен съд, с които длъжникът [фирма] е осъден солидарно с поръчители по договора за кредит от 19.02.2008 г. да заплати на [фирма] дължими суми по кредита, в т. ч. и главница в размер на 1 355 394.09 лв. С определение № 426 от 27.03.2015 г. Бургаски окръжен съд е спрял производството по иска по чл.694, ал.1 ТЗ на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК, след като е констатирал, че пред същия съд е висящо т. д. № 608/2013 г., образувано по предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК от [фирма] срещу [фирма] положителен установителен иск за съществуване на вземане в размер на 488 957.50 лв., представляващо част от дължимата главница по договора за кредит от 19.02.2008 г., за която е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК. Първоинстанционният съд е преценил, че е обвързан от направеното пред съда по несъстоятелност възражение на длъжника срещу размера на предявеното и прието вземане и че при наличие на висящо исково производство по чл.422 ГПК липсва яснота относно размера на вземането, по което дължи произнасяне в производството по чл.694 ТЗ. С оглед на тази преценка е постановил спиране на исковото производство по чл.694, ал.1 ТЗ при предпоставките на чл.229, ал.1, т.4 ГПК до приключване с влязъл в сила съдебен акт на производството по чл.422, ал.1 ГПК /спряно по отношение на длъжника [фирма] на основание чл.637, ал.1 ТЗ/. Сезиран с частна жалба от [фирма], Бургаски апелативен съд е потвърдил определението за спиране на делото. Въззивният съд е мотивирал съдебния си акт с извод, че заради идентичността на материалноправното основание, от което произхождат вземанията, предмет на специалния иск по чл.694, ал.1 ТЗ и на иска по чл.422, ал.1 ГПК, и възражението на ответника - частен жалбоподател за частична недопустимост на иска по чл.694, ал.1 ТЗ няма яснота по отношение на допустимостта и на размера на вземането, по което следва да се произнесе съдът, разглеждащ спора по чл.694, ал.1 ТЗ. Становището на настоящия състав на ВКС по допускане на касационното обжалване е следното : В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният жалбоподател е формулирал множество въпроси, от които само въпросът по п.2 и първата част от въпроса по п.3 отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК да са от значение за изхода на делото. Уточнени от касационната инстанция в съответствие с разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпросите се свеждат до един общ въпрос, чието разрешаване от въззивния съд е обусловило постановения с обжалваното определение правен резултат, а именно - въпросът за обусловеността на иска по чл.694, ал.1 ТЗ за установяване на вземане, прието в производството по несъстоятелност, от изхода на спора по предявения по-рано иск по чл.422, ал.1 ГПК за установяване на част от същото вземане. Посоченият въпрос не е предмет на изрична законова уредба и по него няма задължителна практика, с което е осъществена и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, изискваща въпросът да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поради изложеното въззивното определение следва да се допусне до касационно обжалване във връзка с така поставения въпрос на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Останалите въпроси в изложението не са от значение за изхода на делото, тъй като не са били предмет на обсъждане от страна на въззивния съд. Въззивният съд е бил сезиран с частна жалба против определение на първоинстанционния съд за спиране на делото и в зависимост от предмета на дължимата въззивна проверка е ограничил произнасянето си до наличието или отсъствието на предпоставките за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК. Потвърждаването на първоинстанционното определение за спиране на делото не е обусловено от преценка за допустимост на иска по чл.694, ал.1 ТЗ, до която се отнасят въпросите на частния жалбоподател. След като не са обусловили изхода на въззивното производство, въпросите не могат да послужат като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, независимо от поддържаните във връзка с тях допълнителните предпоставки по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Предмет на установяване с иска по чл.422, ал.1 ГПК е вземане, за което е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК или чл.417 ГПК, оспорена от длъжника с възражение в срока по чл.414 ГПК. Откриването на производство по несъстоятелност на длъжника, ответник по предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск, съставлява законово основание по чл.637, ал.1 ТЗ за спиране на исковото производство /с изключение на хипотезата по чл.637, ал.5 ТЗ/. Спирането е предпоставено от изискването на чл.685 ТЗ кредиторът - ищец да предяви вземането си в производството по несъстоятелност на ответника - длъжник. Резултатът от предявяване на вземането е определящ за последващото развитие на спряното производство по чл.422, ал.1 ГПК. Съгласно чл.637, ал.2 ТЗ, производството по чл.422, ал.1 ГПК следва да бъде прекратено, ако вземането бъде прието в производството по несъстоятелност при условията на чл.693 ТЗ - с включване в одобрения от съда списък на приетите вземания по чл.692 ТЗ. Ако вземането не бъде прието от синдика или ако бъде оспорено от длъжника или от друг кредитор на несъстоятелността, след изчерпване на процедурата по чл.692 ТЗ производството по чл.422, ал.1 ГПК следва да бъде възобновено и да продължи с участие на синдика, на длъжника и на кредиторите по чл.637, ал.3, т.1 или т.2 ТЗ. В отклонение от общото правило на чл.694, ал.1 ТЗ висящото производството по чл.422, ал.1 ГПК изключва необходимостта за спорното вземане да бъде предявяван нов установителен иск - положителен или отрицателен. Признаването или отричането на вземането със сила на пресъдено нещо ще бъде постигнато с влизане в сила на решението по иска по чл.422, ал.1 ГПК, което по разпореждане на чл.637, ал.4 ТЗ ще има установително действие в отношенията между длъжника, синдика и всички кредитори на несъстоятелността, каквото е действието и на влязлото в сила решение по иска по чл.694, ал.1 ТЗ. Посоченото разрешение е залегнало и в мотивите към определение № 483/11.07.2012 г. по ч. т. д. № 1827/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., с което е формирана задължителна практика по въпроса за съотношението между иска по чл.422, ал.1 ГПК за съществуване на парично вземане, предявен преди откриване на производство по несъстоятелност на длъжника, и иска по чл.694, ал.1 ТЗ за съществуване на същото това вземане. Задължителната практика е в смисъл, че при наличие на висящо производство по чл.422, ал.1 ГПК предявеният по-късно иск с правно основание чл.694, ал.1 ТЗ е недопустим при условие, че предмет на установяване с двата иска е дължимостта на едно и също вземане. Отнесена към въпроса, по който е допуснато касационно обжалване по настоящото дело, задължителната практика насочва към принципното становище, че искът по чл.694, ал.1 ТЗ за установяване на вземане, предмет на по-рано образувано производство по чл.422, ал.1 ГПК, ще е процесуално недопустим поради припокриване с предмета на по-рано предявения установителен иск и производството по него ще подлежи на прекратяване, а няма да е обусловено от разрешаването на спора по чл.422, ал.1 ГПК и съответно няма да подлежи на спиране на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК до приключване на този спор. Връзка на обусловеност по смисъла на чл.229, ал.1, т.4 ГПК би била налице само тогава, когато предмет на установяване с иска по чл.422, ал.1 ГПК е само част от вземането на кредитора и след предявяване в производството по несъстоятелност на длъжника, наред с остатъка от вземането, тази част бъде приета по смисъла на чл.693 ТЗ. В тази хипотеза искът по чл.694, ал.1 ТЗ ще е процесуално допустим за остатъка от вземането, който не се припокрива с предмета на по-рано предявения иск по чл.422, ал.1 ГПК и за който са осъществени предпоставките по чл.694, ал.1 ТЗ, а производството по чл.422, ал.1 ГПК за другата част от вземането ще продължи развитието си при условията на чл.637, ал.3 ТЗ. Производството по чл.694, ал.1 ТЗ обаче ще подлежи на спиране на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК, тъй като неговият изход ще е обусловен от изхода на спора по чл.422, ал.1 ГПК. Връзката на обусловеност в разглеждания случай произтича от обстоятелството, че отхвърлянето на по-рано предявения иск по чл.422, ал.1 ГПК за част от вземането ще формира сила на пресъдено нещо и по отношение съществуването на остатъка от вземането, предмет на специалния установителен иск по чл.694, ал.1 ТЗ /в този смисъл са разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГТК на ВКС/. Разрешението е приложимо при условие, че двете производства имат за предмет отделни части от едно и също вземане и че са налице процесуалните предпоставки за допустимост на иска по чл.694, ал.1 ТЗ. Съобразявайки изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че въззивното определение е постановено в нарушение на чл.229, ал.1, т.4 ГПК и е неправилно. В мотивите към определението въззивният съд е констатирал, че производството по т. д. № 608/2013 г. на Бургаски окръжен съд е образувано по предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск срещу [фирма] за съществуване на вземане на кредитора „Банка П. България” в размер на сумата 488 975.50 лв., представляваща част от дължима главница по договор за кредит № 0149/19.02.2008 г., за което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК; че след предявяване на иска е открито производство по несъстоятелност на длъжника и производството по чл.422, ал.1 ГПК е спряно на основание чл.637, ал.1 ТЗ; че кредиторът е предявил в производството по несъстоятелност всички свои вземания към длъжника по посочения договор за кредит, включващи цялата непогасена главница в размер на 1 912 107.36 лв., в т. ч. и частта, предмет на установяване с иска по чл.422, ал.1 ГПК, дължими лихви, такси и разноски; че вземанията са приети от синдика в пълния размер, в който са предявени; че с исковата молба по т. д. № 579/2014 г. длъжникът е предявил отрицателен установителен иск по чл.694, ал.1 ТЗ за недължимост на всички вземания по договора за кредит, включени в изготвения от синдика списък на приетите вземания. Въпреки данните за частично припокриване на предмета на двете дела по отношение на частта от главницата в размер на 488 975.50 лв., въззивният съд не е изследвал доколко изходът на спора по иска с правно основание чл.694, ал.1 ТЗ за тази част от вземането е обусловен от изхода на спора по чл.422, ал.1 ГПК, след като наличието на висящо производство по чл.422, ал.1 ГПК е процесуална пречка за предявяване на специалния установителен иск по чл.694, ал.1 ТЗ за същата част от вземането. Не е изследван и факта дали за частта от вземането, предмет на установяване по реда на чл.422, ал.1 ГПК, е подадено възражение от длъжника в срока по чл.690, ал.1 ТЗ. Този факт е от съществено значение за произнасянето по предпоставките за спиране на делото на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК, тъй като ако длъжникът не е подал възражение, вземането за частта от главницата до размер на сумата 488 975.50 лв. ще се счита за прието по смисъла на чл.693 ТЗ и производството по чл.422, ал.1 ГПК за съдебното му установяване ще подлежи на прекратяване на основание чл.637, ал.2 ТЗ. При наличие на основание за прекратяването му производството по чл.422, ал.1 ГПК няма да е обуславящо по смисъла на чл.229, ал.1, т.4 ГПК за произнасянето по отрицателния установителен иск на длъжника с правно основание чл.694, ал.1 ТЗ за недължимост на останалата част от главницата по кредита и на акцесорните вземания за лихви, такси и разноски, които не са предмет на установяване с иска по чл.422, ал.1 ГПК. Макар преценката за наличие на основанието по чл.637, ал.2 ТЗ да е от компетентността на съда, разглеждащ иска по чл.422, ал.1 ГПК, сезираният с иска по чл.694, ал.1 ТЗ съд не е лишен от правомощието да извърши такава преценка, доколкото тя е от значение за развитието на производството по чл.694, ал.1 ТЗ. Вместо да отмени определението на Бургаски окръжен съд за спиране на производството по т. д. № 589/2014 г. като постановено при неизясненост на фактите, релевантни за прилагането на чл.229, ал.1, т.4 ГПК, Бургаски апелативен съд е потвърдил определението. Поради това въззивното определение и потвърденото с него първоинстанционно определение следва да бъдат отменени, а делото бъде върнато на Бургаски окръжен съд за продължаване на съдопроизводствените действия. След връщане на делото първоинстанционният съд следва да извърши нова преценка относно предпоставките по чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране на производството по т. д. № 589/2014 г., като изясни дали и в каква степен това производство е обусловено от изхода на спора по т. д. № 608/2013 г. на Бургаски окръжен съд с оглед предмета на спора по двете дела, съдържанието и размера на вземанията на [фирма] по договор за кредит № 0149/19.02.2008 г., предявени в производството по несъстоятелност на [фирма], обхвата на възражението на длъжника срещу приетите вземания и конкретно - дали в срока по чл.690, ал.1 ТЗ е подадено възражение срещу вземането за частта от главницата по кредита, предмет на установяване в производството по т. д. № 608/2013 г. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, О П Р Е Д Е Л И : ОТМЕНЯ въззивно определение № 174 от 28.05.2015 г., постановено по ч. т. д. № 133/2015 г. на Бургаски апелативен съд, и потвърденото с него определение № 426 от 27.03.2015 г. по т. д. № 579/2014 г. на Бургаски окръжен съд, с което на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК е спряно производството по делото до приключване с влязъл в сила съдебен акт на образуваното пред Бургаски окръжен съд т. д. № 608/2013 г. ВРЪЩА делото на Бургаски окръжен съд за продължаване на съдопроизводствените действия. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :