Р Е Ш Е Н И Е № 196 гр. София, 12 ноември 2018 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание, проведено на двадесет и пети октомври през две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА АНТОАНЕТА ДАНОВА при секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Калин Софиянски изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 914 по описа за 2018 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия К. Х. П. срещу решение на Софийски апелативен съд № 222 от 6.06.2018 г, по ВНОХД № 394/18, с което е потвърдена присъда на Софийски градски съд № 242 от 17.10.2017, по НОХД № 3277/17. С първоинстанционната присъда жалбоподателят е признат за виновен в това, че на 21.04.2016 г в [населено място], при управление на моторно превозно средство, е нарушил чл. 40, ал. 2 ЗДП, и по непредпазливост е причинил смъртта на Д. Р. П., с оглед на което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в” вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 и чл. 54 НК, е осъден на три години „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от пет години, и „лишаване от право да управлява МПС”, за срок от 4 години. С жалбата се релевират всички касационни основания. Изтъкват се следните доводи: неправилно е отхвърлена версията на подсъдимия, изводима от неговите обяснения, в основата на осъждането са поставени показанията на св. Р., която не притежава свидетелска годност, събраните доказателства не са достатъчни за потвърждаване на осъдителната присъда, отказан е повторен разпит на подсъдимия пред въззивната инстанция, първоначалните СМЕ-зи не са установили травми на пострадалия, каквито са отразени в СМЕ, изготвена след смъртта на лицето, неправилен е доказателственият извод, че е налице причинна връзка между поведението на жалбоподателя и настъпилия престъпен резултат, не са уважени доказателствени искания на подсъдимия, които биха способствали за правилното решаване на делото, събрани са доказателства за това, че водачът е оказал помощ на пострадалия, материалният закон е приложен неправилно / деянието следва да бъде преквалифицирано по чл. 343 а НК /, наложеното наказание е явно несправедливо / не е съобразено обстоятелството, че подсъдимият е дългогодишен водач на автобус в „Градския транспорт”, който е спазвал правилата за движение по пътищата, както и това, че деецът разкрива ниска степен на обществена опасност /. С жалбата се прави искане за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане или намаляване на наложеното наказание. В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на жалбата. Подсъдимият счита, че жалбата му следва да бъде уважена. Представителят на ВКП счита, че жалбата е частично основателна. Намира, че липсват нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК, но е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК, поради което наложеното наказание следва да бъде намалено. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Неоснователно се твърди, че е допуснато съществено процесуално нарушение при анализа на доказателствата. Въззивният съд е подложил на съвкупна преценка събраните доказателства, като е отделил място на различието в гласните доказателства, изводими от показанията на св. Р., и обясненията на подсъдимия, давайки кредит на доверие на заявеното от свидетелката. Обясненията на жалбоподателя са оценени в контекста на обективните находки от инцидента и са съпоставени със заключенията на АТЕ и КМАТЕ, при което е достигнато до верния извод, че твърденията на подсъдимия могат да бъдат възприети само частично: в частта, кореспондираща на останалите доказателствени източници, а в другата им част, да бъдат приети като защитна теза. Въззивният съд е съобразил двояката същност на обясненията като доказателствено средство и средство за защита и правилно е оценил като недостоверно твърдението на подсъдимия, че е станал от мястото на водача, погледнал е пред задното стъкло на автобуса, уверил се е, че зад превозното средството няма човек, след което е предприел маневрата движение на заден ход. Правилно е становището на САС, че, ако обясненията бъдат кредитирани цялостно, би се стигнало до логическия абсурд деецът да е възприел намиращия се зад автобуса пешеходец, но въпреки това да е приел риска от пътен инцидент. Установено е, че до удара се е стигнало, тъй като водачът е извършил маневрата движение на заден ход, без да си осигури човек, който да го напътва. По експертен път е изяснено, че при оглед на пътя в двете странични огледала за обратно виждане, пострадалият не е бил видим за водача, което е създало субективната му увереност, че маневрата е безопасна. На следващо място, не би могло да бъде възприето и другото твърдение, съдържащо се в обясненията на жалбоподателя, че е отишъл при пострадалия, преместил го на стъпало на автобуса и му е дал да пие вода. Тези твърдения са опровергани от показанията си св. Р., наблюдавала описаните събития и заявила, че водачът е останал в автобуса, а на пострадалия е била оказана помощ от две неустановени лица. Невярно е и твърдението на подсъдимия, че се е обадил, за да осигури помощ на пешеходеца, тъй като е установено чрез справка от телефон 112, че от негова страна не е имало обаждане. Правилно е становището, че показанията на тази свидетелка са последователни и логични и следва да бъдат кредитирани при извеждане на доказателствените изводи. Свидетелката е заявила липса на спомен само относно времето на инкриминираните събития, в която част показанията й от досъдебната фаза са приобщени. Вярна е констатацията, че заявеното от нея се вписва в механизма на произшествието, изяснен от вещите лица в приетите експертизи. Липсва основание да се поставя под съмнение нейната свидетелска годност, тъй като разказът й за наблюдаваните събития е последователен, логичен и подреден. По делото липсват данни за нарушение на паметовите й способности, които да повлияят на възможността й да възпроизведе случилото се. Защитата ползва изявлението на св. Р. пред първата инстанция, че е претърпяла операция от „аневризма”, но това изявление не следва да се разглежда откъснато от контекста на разпита й, който в пълнота отговаря на процесуалните изисквания за точност и конкретност. От друга страна, липсват данни операцията да е правена преди инкриминираното деяние, в какъвто случай, макар и хипотетично, би могла да е повлияла на възможността й правилно да възприема фактите от значение за делото. Освен това, възражението в тази насока не е правено пред инстанциите по същество, а за пръв път се изтъква пред третата инстанция, която поначало следва да провери верността на изводите, залегнали във въззивния акт, тоест, стои въпросът дали е допустимо такова възражение да се направи за първи път в касационното производство. Доколкото обаче не се е породило съмнение относно годността на св. Р. да дава показания, съществено за изхода на делото е това, че съдебните състави не са намерили процесуална необходимост от изслушване на експертиза с такава задача, което становище е правилно и се споделя от настоящата инстанция. На следващо място, неоснователно се твърди, че в първоначалната СМЕ са описани телесни увреди на пострадалия, които се различават от тези, отразени в КМАТЕ. По делото липсва спор, че на пешеходеца е причинена пътнотранспортна травма: „Тежка закрита черепно-мозъчна травма / ЧМТ /, фрактура на базата на черепа, линейна фрактура на лява темпорална кост и на окципиталната кост в дясно, множество хеморагични контузионни огнища в двете голямомозъчни хемисфери, травматична субарахноидална хеморагия, пневмоцефалия”. Причината за смъртта е тежката ЧМТ и усложненията, настъпили от нея, произтичащи от пътния инцидент и пряко свързани с него. Следователно, в първоначалната експертиза са описани телесните увреди в резултат на произшествието, а в последващата експертиза, изготвена след смъртта на лицето, са посочени и усложненията, настъпили в резултат на ЧМТ, съвкупно обусловили леталния изход. На следващо място, искането на жалбоподателя да депозира допълнителни обяснения пред САС, е залегнало във въззивната жалба, на което е отговорено с отказ в определението за насрочване на делото в открито съдебно заседание. Това искане обаче не е направено отново в съдебното заседание на контролната инстанция, а по въпроса за събиране на доказателства подсъдимият и защитата са заявили, че нямат искания за събиране на доказателства. При това положение, отказът на съдебния състав не би следвало да се разглежда изолирано от процесуалното развитие на делото пред въззивната инстанция, пред която е съществувала възможност за депозиране на допълнителни обяснения в съдебното заседание, но съзнателно е пропусната от жалбоподателя. В този случай не може да се счита, че е възникнало процесуално задължение за съда да му осигури възможност да даде допълнителни обяснения, откъдето следва, че не е допуснато процесуално нарушение, попадащо в обхвата на чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Неоснователно се твърди, че подсъдимият е бил лишен от възможността да ангажира нови доказателства, при положение, че той и неговата защитата са заявили, че няма да ангажират такива. Отделен е въпросът, че за правилното решаване на делото не е възникнала необходимост от приобщаване на други доказателства, извън приложените по делото. С оглед на изложеното, настоящата инстанция намира, че не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, откъдето и не се налага да бъде отменен въззивният акт и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на САС. Не е допуснато нарушение и на материалния закон. При правилно установените факти е приложен законът, който е следвало да бъде приложен. Деянието е съставомерно по чл. 343, ал. 1, б.”в” НК и такава е приетата по делото правна квалификация. Водачът е допуснал нарушение по чл. 40, ал. 2 ЗДП, тъй като не си е осигурил човек, който да го напътва при извършване на маневрата движение на заден ход, което е в пряка причинна връзка с настъпилия престъпен резултат. Липсата на доказателства за оказана помощ на пострадалия са обусловили верния извод, че деянието не може да се преквалифицира по чл. 343 а НК, а искането на жалбоподателя в тази насока не може да бъде удовлетворено. Основателно е оплакването за допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Като отегчаващо обстоятелство е отчетена завишената степен на обществена опасност на деянието, а като смекчаващи такива данните за ниската степен на обществена опасност на дееца, който не е осъждан на наказание „лишаване от свобода” / спрямо него е налице влязла в сила присъда за престъпление по чл. 183, ал. 1 НК, с наложено наказание „пробация” /, трудово е ангажиран, депозирал е обяснения, с които е спомогнал за разкриване на обективната истина. В същото време, извън вниманието на въззивния съд е останало обстоятелството, че подсъдимият е дългогодишен водач на превозно средство / придобил е правоспособност през 1983 г /, който е съобразявал поведението си с установените правила за движение / в този продължителен период е допуснал епизодични нарушения, които не се отличават с висока степен на обществена опасност, не е бил лишаван от правоспособност да управлява МПС, не са му отнемани контролни точки /. С оглед на изложеното, настоящата инстанция намери, че наказанието следва да бъде определено при изключителен превес на смекчаващите обстоятелства, към минимума на санкцията за извършеното престъпление. Ето защо, наложеното наказание „лишаване от свобода” следва да бъде сведено до размер от две години, какъвто е минимумът по чл. 343, ал. 1, б. „в” НК, респективно, до такъв размер следва да бъде сведено и кумулативното наказание по чл. 343 г НК. Основанията, водещи до облекчаване на положението на подсъдимия, имат своето място и при определяне на изпитателния срок по чл. 66 НК, който следва да бъде редуциран до минималния размер, предвиден в закона, а именно: три години. По тези съображения, ВКС намери, че жалбата е частично основателна и като такава следва да бъде частично уважена. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ решение на Софийски апелативен съд № 222 от 6.06.2018 г, по ВНОХД № 394/18, както следва: НАМАЛЯВА срока на наложеното на подсъдимия К. Х. П. наказание „ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА” на ДВЕ ГОДИНИ, НАМАЛЯВА срока на кумулативното наказание „ЛИШАВАНЕ ОТ ПРАВО ДА УПРАВЛЯВА МОТОРНО ПРЕВОЗНО СРЕДСТВО” на ДВЕ ГОДИНИ, НАМАЛЯВА изпитателния срок по чл. 66 НК, на ТРИ ГОДИНИ. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: