9 Р Е Ш Е Н И Е № 125 гр. София, 08 септември 2016 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на шестнадесети май две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Костова ЧЛЕНОВЕ: Евелина Стоянова Спас Иванчев при участието на секретаря Марияна Петрова и на прокурора Тома Комов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова наказателно дело № 486 / 2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по протест на прокурор при Софийската апелативна прокуратура и по жалба на частните обвинители П. Д. В. и А. Е. Р., чрез законния си представител Я. В. Костова, подадена чрез повереника им адвокат К. С. от САК, срещу постановената от Софийския апелативен съд, НО, V състав, нова присъда № 1 от 13. 01. 2016 година, по внохд № 830 / 2015 година, след отмяна на присъда № 163 от 20. 05. 2015 година на Софийския градски съд, НО, 26-ти състав, по нохд № 3565 / 2014 година по описа на този съд. Касационният протест и допълнението към него съдържат позоваване на отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Твърди се, че в резултат на непълен и едностранчив доказателствен анализ въззивният съд е формирал неверни изводи по фактите, довели до неправилни правни изводи за невиновност на подсъдимия А. за причиняване на ПТП и резултата от него – смъртта на пешеходеца Р.. Затова, твърди обвинителната власт, съдът неправилно е оправдал подсъдимия по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в” от НК, като претендира отмяна на постановената нова въззивна присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В жалбата на частните обвинители са релевирани идентични отменителни основания и са изложени аналогични доводи в тяхна подкрепа. Отправено е също искане за отмяна на атакуваната нова присъда и връщане на делото за ново разглеждане в предходен процесуален стадий. В съдебното заседание пред касационната инстанция представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа касационния протест при заявените в него отменителни основания и доводи в тяхна подкрепа, както и при отправеното до ВКС искане. Дава заключение за основателност на жалбата на частните обвинители. В същото съдебно заседание частните обвинители П. В. и А. Р., чрез законния си представител, участват лично и с поверениците си адвокати И. и С., които поддържат жалбата и изразяват становище за основателност на касационния протест. Подсъдимият В. А. също участва лично и със защитника си адвокат Д., който намира касационните протест и жалба за неоснователни, а атакувания съдебен акт за правилен и законосъобразен, поради което следва да бъде оставен в сила. Представя подробни писмени бележки. Идентично е становището на подсъдимия в рамките на упражненото от него право на лична защита. В последната си дума изразява съжаление за настъпилия резултат и виждането си за своята невинност. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка по делото в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С постановената от първоинстанционния съд присъда е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия В. В. А. за това, че на 03. 10. 2013 година, в [населено място], в района на Т- образното кръстовище на [улица]и [улица], при управление на МПС – лек автомобил „марка”, [рег.номер на МПС] , в нарушение на чл. 20, ал. 2 от ЗДП, по непредпазливост е причинил смъртта на пешеходеца Е. О. Р., поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в” във вр. чл. 342, ал. 1, предл. 3 от НК и при условията на чл. 54 от НК, е осъден на две години лишаване от свобода и на две години лишаване от право да управлява МПС. Изтърпяването на наказанието лишаване от свобода е отложено за срок от три години от влизане на присъдата в сила. Оправдан е по обвинението да е извършил престъплението при допуснати нарушения на чл. 20, ал. 1, чл. 21, ал. 1 и чл. 116 от ЗДП. Присъдени са направените по делото разноски, като са възложени в тежест на подсъдимия А.. В производство, инициирано по жалба на защитника на подсъдимия А. и по жалба на повереника на частните обвинители само относно размера на наложените наказания, е извършена въззивна проверка на присъдата и след проведено съдебно следствие е постановена атакуваната сега по касационен ред нова присъда, с която присъдата на първоинстанционния съд е отменена изцяло и подсъдимият А. е оправдан по обвинението за извършено престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в” от НК. Срещу оправдаването на подсъдимия са възразили прокурорът и частните обвинители, като са атакувани новата присъда на въззивния съд. Протестът и жалбата са допустими, защото са подадени от легитимирани за това страни, в предвидения в закона срок и срещу съдебен акт, който подлежи на касационен контрол. Разгледани по същество, протестът и жалбата са основателни. Съдържащите се в тях идентични възражения срещу оправдателната присъда и доводите в тяхна подкрепа позволяват общото им обсъждане. Тези възражения могат да бъдат обобщени така: - съдът е допуснал нарушения на процесуалните правила (чл. 14, чл. 305, ал. 3 от НПК), защото не е извършил обективна, всестранна и пълна оценка на доказателствената съвкупност, за да достигне до обективната истина по делото, като не е изложил в мотивите на съдебния си акт кои доказателства приема и кои не и защо; - игнорирал е категоричното експертно становище относно скоростта на движение на подсъдимия и възможността да възприеме пешеходеца в рамките на осветената от фаровете зона и при наличието на улично осветление; - допуснатото от подсъдимия нарушението на режима на скоростта не е оценено правилно и съобразно останалите доказателства по делото; - затова съдът е достигнал до неправилния правен извод за наличие на хипотезата на чл. 15 от НК и е оправдал подсъдимия по повдигнатото му обвинение. За да оправдае подсъдимия А., въззивният съд е приел, че установената по делото и възприета от съда скорост на движение на подсъдимия от 70 км. / ч., не е в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат – смъртта на пешеходеца Р., защото същият е бил разпознаваем като опасност за движението в момент, когато ударът вече е бил непредотвратим, вкл. и при движение с разрешената скорост от 50 км. / ч., тъй като във всички случаи е попадал в опасната зона за спиране на автомобила. Единствено при движение под 44 км./ч. ударът би бил предотвратим (установено по експертен път), но подобно изискване не би могло да бъде предявявано към водача, защото би довело до обективно ангажиране на отговорността му и само с оглед настъпилия резултат, което е недопустимо (л. 20 - 21 от мотивите на въззивната присъда). ВКС не споделя тези съображения на въззивния съд, защото те не кореспондират със закона, съдебната практика и данните по делото. Внимателният прочит на съдебния акт дава основание за констатацията, че въззивният съд е възприел и утвърдил фактите от предмета на доказване, приети и от първоинстанционния съд относно скоростта на движение на управлявания от подсъдимия лек автомобил, осветеността от фаровете и от уличното осветление, мястото на навлизане на пешеходеца на пътното платно, наличието на дървета край него и тяхната отдалеченост след тротоара, механизма на настъпване на удара, причинените травматични увреждания и обвързаността им с настъпилата смърт. За изясняване на въпроса относно скоростта на движение на лекия автомобил, съдът е допуснал изслушване на тройната допълнителна медикоавтотехническа експертиза (МАТЕ) – експерти Т. и Д., като е заменил третият експерт д-р Х. с д-р М., участвал в първоначалните експертни изследвания. В., за изясняване на обстоятелствата за пътния инцидент, по делото са назначени и изслушани общо пет автотехнически и медико-автотехнически експертизи – комплексна, повторна, допълнителна, тройна и нова тройна комплексна (съответно на л. 54 от ДП, на л. 66 от нох дело, на л. 116 от същото дело, на л. 99 от него и на л. 73 от внох дело). Първите две експертизи (А., Д., А. и М., И., В.) изясняват различен механизъм на ПТП, конкретно относно мястото на настъпване на инициалния удар на автомобила в тялото на пешеходеца. В съдебно заседание пред въззивния съд на 02. 12. 2015 година, експертите (М., Т., Д.) са заявили корекции в предходните четири експертни становища по този въпрос, след запознаване със съдържанието на приложените по делото на магнитен носител (л. 58) цветни снимки от местопроизшествието, направени на ДП. Снимките са изискани от съда по молба на експерта (писмо на л. 37 от внох дело и разпореждане на съдията-докладчик на л. 38 от внох дело). С оглед така направените корекции, съдът е назначил новата МАТЕ (определение на л. 70 от делото), приложена на л. 73 от същото и защитена в съдебно заседание на 13. 01. 2016 година (протокол на л. 97 от внох дело). Това експертно изследване и заключение е прието от съда като ясно и обосновано, без да е оспорено от страните. Негови констатации и изводи са поставени в основата на приетата от съда фактическа обстановка на пътния инцидент (л. 7-9 от мотивите). Както вече бе посочено, тя не се различава съществено от възприетата от първоинстанционния съд относно скоростта на движение на автомобила, лентата на движение на пътното платно, механизма на ПТП, спецификите на удара и мястото на настъпването му на пътното платно, травматичните увреждания на пострадалия и пр. Единственото различие касае вида на инициалния удар (тангенциален с десния ръб на бронята, а не фронтален) и съответните на това изводи дали пострадалият е бил качен на капака на автомобила в резултат на удара и произтичащ от това точен механизъм на причиняване на уврежданията. В пространните си мотиви съдът е обсъдил подробно и по действителното им съдържание събраните по делото доказателства от всички доказателствени източници – показанията на свидетелите М. и П., обясненията на подсъдимия, протокола за оглед, скицата и фотоалбума, медицинската документация и най-вече констатациите и изводите на експертизите – медицинска, химически и посочените пет автотехнически и медико-автотехнически. Не е имал основание да не кредитира за достоверност показанията на свидетелите-очевидци като източници на преки доказателствени факти, както и обясненията на подсъдимия, с изключение на частта им относно заявената от него скорост на движение – 40-45 км./ч., както е и сторил това съдът. Правилно е приел, че така заявеното от подсъдимия обстоятелство се опровергава от експертните заключения по делото (л. 10 от мотивите ). Неясна остава обаче оценката на съда относно съдържанието на АТЕ и МАТЕ по делото и тяхното приемане изцяло или в отделни техни части (л. 12 и сл. от мотивите). Несъмнено, налице са известни противоречия между отделните експертизи, като вече бе споменато основното от тях – с коя част на автомобила е настъпил инициалният удар и какъв точно е механизмът на причиняване на уврежданията на пострадалия. За това обстоятелство съдът правилно е приел изводите на последната МАТЕ, изготвена в хода на въззивното съдебно следствие. Ясно е обосновал и извел и изводите си относно приетата скорост на движение на автомобила от 70 км./ч., опасната зона за спиране, лентата на движение, мястото на настъпване на удара по ширината и дължината на пътното платно, свързано с отстоянието от мястото на падането на тялото, значението и принадлежността на установената на платното следа от кръв и пр. Същевременно, съдът е възпроизвеждал в мотивите на присъдата съдържанието на отделни констатации от различните експертни заключения (л. 13 и сл.), без да ги анализира и да формира някакви изводи, относими към предмета на делото. Подобен подход създава впечатление за избирателност и затова е неприемлив, още повече че не позволява ясно да се проследи формирането на вътрешното убеждение на съда по правнорелевантните факти. Поначало, ВКС неведнъж е имал повод да отбележи, че пресъздаването на съдържанието на отделни доказателствени източници или части от тях, не е онзи доказателствен анализ, който законът вменява като задължение на съда, особено ако се прави без анализ и ясни изводи. Доказателствените средства, както и експертните заключения, се намират по делото и са достъпни за съда и за страните, поради което пресъздаването на тяхното съдържание е ненужно. Следва да е ясно обаче каква оценка им дава съдът и защо, както и какви изводи формира въз основа на тази своя дейност, нещо, което в конкретния случай не е сторено по отношение на изготвените по делото експертни изследвания и заключения. В тази връзка следва да се отрази несъмненото положение, че експертното изследване не е източник на доказателствени факти, не е доказателство или доказателствено средство, не възпроизвежда непосредствено възприети факти, а е основан на специални знания извод за неизвестни факти на базата на известни такива, който само подпомага съответния орган да разкрие обективната истина по делото. Съдържащите се в него оценки се отнасят винаги само до фактически, но не и до правни въпроси и те никога нямат обвързващ характер. Затова не може да бъде споделен подходът на съда при направения извод, че „… причина за настъпване на ПТП е поведението на пострадалия пешеходец.” (л. 16 от мотивите). Той се основава изцяло на част от експертно заключение от т. нар. „допълнителна” експертиза, както е посочил това съдът. Освен че носи характеристиките на избирателност, подобен подход не отчита и обстоятелството, че наличието на допуснати нарушения на правилата за движение от всеки от участниците в пътния инцидент и тяхната причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат е въпрос, който следва да бъде решен от съда, а не от експертите. Констатираните неясноти в част от съдържанието на контролирания съдебен акт, не позволяват извършването на надлежна проверката относно правилното приложение на закона. Въпросите за наличието и формата на вината се решават най-напред в дейност по установяване на фактическите положение, по доказването и след това – по приложение на материалния закон. Тези елементи от състава на престъплението се извличат от поведението на дееца, а не от субективната му преценка за деянието и резултата. Поради това, атакуваният съдебен акт следва да бъде отменен и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд за отстраняване на установените нарушения в съдържанието на съдебния акт и за правилното приложение на закона. Във тази връзка касационната инстанция намира за необходимо да акцентира върху няколко принципни положения относно престъпленията по транспорта: По принцип, правилна е преценката на съда относно съотношението на нормите на чл. 20, ал. 2 от ЗДП и на чл. 21 от ЗДП – те не се поглъщат, а се конкурират, но във всички случаи и при двете разпоредби се касае за еднородно нарушение на правилата за движение относно режима на скоростта. Превишената скорост винаги е несъобразена, доколкото максимално допустимата скорост на движение (разрешената) е житейски и научно обоснована за даден момент и конкретна инфраструктура, докато не бъде законодателно променена. Не така обаче стои въпросът с направените правни изводи относно хипотезата на чл. 15 от НК. При ПТП тя е приложима само в случаите, когато деецът не по своя вина е бил поставен в невъзможност да избегне настъпването на общественоопасните последици. Във всички случаи, когато възникне опасност за движението, която водачът обективно е в състояние да възприеме, той е длъжен да я избегне, като незабавно намали скоростта или спре. Когато пешеходецът се намира в периметъра на кръстовище, в градска зона, в жилищен район, какъвто е настоящият случай, той не може да се преценява като непредвидима и абстрактна опасност за движението, с която водачите да не са длъжни да съобразяват поведението си. Дори и нерегламентираното пресичане на пътното платно от пешеходец не освобождава водача от задължението да вземе мерки за неговата безопасност, като намали скоростта, а при необходимост – да спре, за да избегне сблъсък. Още повече, че по смисъла на § 6, т. 54 от ДР на ЗДП, на кръстовищата „пешеходна пътека” са и „… продълженията на тротоарите и банкетите върху платното за движение.”. В случая, превишената скорост на движение на подсъдимия е и несъобразена (както впрочем е винаги), защото не е позволила спиране в зоната на видимост, при възникване на опасност за движението. А това именно е от значение в хипотези като настоящата. След като деецът сам се постави в положение на управление на МПС в нарушение на законовата разпоредба на чл. 20, ал. 2 от ЗДП, преценката че не е бил длъжен и не е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици, не е правилна и законосъобразна. В изложения смисъл са решения на ВКС № 59/2014 година, І НО, № 45 / 2016 година, ІІ НО, № 77/2012 година, ІІ НО, № 222 / 2012 година, ІІ НО и мн. др. Основният спорен по делото въпрос – за наличие на допуснато от подсъдимия нарушение на правилата за движение, конкретно на режима на скоростта и за неговата пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, следва да бъде решен правилно от съда съобразно закона и съдебната практика, при ясни констатации и изводи относно значимите за правилното му решаване факти и обстоятелства. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 и т. 3 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ постановената от Софийския апелативен съд, НО, V състав, нова присъда № 1 от 13. 01. 2016 година, по внохд № 830 / 2015 година. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, от стадия на съдебното заседание. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.