РЕШЕНИЕ № 294 София, 18. октомври 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в публично заседание на двадесет и пети септември две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов Борис Илиев при участието на секретаря Р. Пенкова като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр.д. № 1276 по описа за 2012 година, за да се произнесе, взе пред вид следното: Производство по чл. 290 ГПК. Допуснато е касационното обжалване на решението на Бургаския окръжен съд от 31.05.2012 г. по гр.д. № 837/2012, с което по реда на чл. 294 ГПК е уважен предявеният по реда на чл. 422 ГПК иск за съществуване на вземането за връщане на даденото без основание по чл. 55, ал. 1 ЗЗД със законни лихви по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Обжалването е допуснато поради значението на процесуалноправните въпроси за необходимостта в заявлението да бъде посочено основанието, от което произтича вземането и неговата правна квалификация и за задължителната сила на указанията на Върховния касационен съд по прилагането и тълкуването на закона. По първия от поставените въпроси Върховният касационен съд намира, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение трябва да удовлетворява част от изискванията за съдържание на исковата молба. Съгласно чл. 410, ал. 2 ГПК формалните изисквания са: посочване на съда и парична оценка на вземането (то винаги е оценяемо), а реалните изисквания са: индивидуализация и адрес на взискателя (заявителя) и длъжника, изложение на обстоятелствата от които произтича вземането (основание), описание на съдържанието на вземането (петитум) и подпис на заявителя. Към заявлението се представя пълномощно, когато заявителят се представлява от пълномощник и документ за внесена такса. В заявлението взискателят, също както ищецът в исковата молба, не е длъжен да сочи правна квалификация на предявеното вземане. Ако в заявлението е посочена някаква правна квалификация, това е без правно значение, тъй като съдът по иска за съществуване на вземането (чл. 422 ГПК) е длъжен сам да определи вярната правна квалификация на предявения иск (вж. решение № 99/05.04.2011, ВКС, ІV ГО по гр.д. № 380/2009, решение № 177/11.07.2012, ВКС, ІV ГО по гр.д. № 193/2011 и решение № 464/03.01.2013, ВКС, ІV ГО по гр.д. № 1157/2011). Когато в заявлението се иска незабавно изпълнение, към него се представя и документът по чл. 417 ГПК. По втория от поставените въпроси Върховният касационен съд намира, че съгласно чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК (чл. 218з, ал. 1, изр. 2 ГПК отм.) указанията на Върховния касационен съд по тълкуването и прилагането на закона са задължителни за съда, на когото е върнал делото за ново разглеждане. Това задължава въззвния съд да приеме по съответния материалноправен въпрос същото, каквото е приела касационната инстанция, но ако този въпрос не бъде поставен при новото разглеждане на делото, въззивният съд няма да се произнесе по него (напр. ако бъде направен отказ или оттегляне на някой от исковете, бъде направено признание на иска или на отделни факти, постигне се спогодба, бъдат събрани нови доказателства и др.). Указанията по прилагането и тълкуването на процесуалния закон посочват на въззивния съд кои процесуални действия (на съда и на страните) са извършени надлежно и кои са извършени ненадлежно, както и кои процесуални действия той е длъжен да извърши или да повтори и кои процесуални действия той не може да извърши. При новото разглеждане на делото въззивният съд е длъжен да зачете процесуалните действия, посочени като надлежно извършени и да не зачете посочените като ненадлежно извършени, както и да извърши предписаните процесуални действия и да не извършва посочените като недопустими. Той преценява по вътрешно убеждение кои факти са доказани и кои не са, но не може да основе вътрешното си убеждение на доказателствено средство, което няма доказателствена сила или е събрано ненадлежно нито може да не обсъди доказателствено средство, което му е предписано да обсъди. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира основателна поради следните съображения: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът е платил и ответникът е получил по две разписки сумите 6.000 и 6.250 евро, без в тях да е посочено основанието за плащане. Ищецът е имал задължение към ответника по два записа на заповед, върху които не е извършено отбелязване за извършени плащания съгласно чл. 492, ал. 3 ТЗ и доколкото друго основание за получаване на сумите не е установено от ответника, следва да се приеме, че даденото е без основание и подлежи на връщане. Правилно въззивният съд е приел, че ищецът е платил и ответникът е получил по две разписки сумите 6.000 и 6.250 евро, без в тях да е посочено основанието за плащане. Също правилно съдът е приел, че ищецът е имал задължения към ответника по два записа на заповед за сумите 50.000 и 54.000 евро. В нарушение на закона обаче съдът е приел, че платеното по разписките е недължимо и подлежи на връщане. От обстоятелството, че в разписките не е посочено основанието за плащане не може да се направи извод, че такова отсъства. Длъжникът посочва в платежния документ основанието, на което плаща, но той има право да избира кое свое задължение да погаси само ако плаща цялото вземане – разноски, лихви и главница. Кредиторът може да приеме частично плащане и да посочи в разписката основанието, на което го приема. Ако кредиторът не е посочел в разписката в погашение на кое задължение приема плащането, то (плащането) погасява най-обременителното задължение, ако задълженията са равно обременителни – най-старото, а ако са възникнали едновременно, те се погасяват съразмерно (чл. 76, ал. 1 ЗЗД). Ако кредиторът не е удостоверил в разписката, кое негово вземане се погасява, по делото трябва да се установи какви вземания има кредиторът, като тежестта да ги докаже е негова. Това няма общо с правилата за доказване на отрицателни факти (не съществува правило, че отрицателен факт не се доказва). По делото е установено по несъмнен начин, че ответникът има две вземания от ищеца по двата записа на заповед. Погасяването на тези задължения може да се установи, чрез отбелязване върху менителничния ефект по чл. 492, ал. 3 ТЗ, но това е само една възможност. Плащането по менителничен ефект маже да се установи с всякакви други писмени доказателства. Не може да се приеме, че извършено плащане е без основание при наличието но действителни задължения (независимо от изискуемостта) на платеца към получателя на плащането. Видно от изложеното решението е постановено в нарушение на материалния закон, поради което следва да бъде отменено, а делото – решено от касационната инстанция съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК. По делото е установено, че на 19. и 23.07.2006 г. ищецът е платил и ответникът е получил по две разписки сумите 6.000 и 6.250 евро, без в тях да е посочено основанието за плащане. Ответникът е имал две вземания от ищеца по два записа на заповед от 23. и 26.04.2006 г. за сумите 50.000 и 54.000 евро. При тези обстоятелства следва да се приеме, че плащанията са извършени в погашение на задължението по първия запис на заповед. Видно от изложеното предявеният иск за установяване на задължението за връщане на недължимо платено е неоснователен и следва да бъде отхвърлен с всички законни последици. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение РЕШИ: ОТМЕНЯ решението на Бургаския окръжен съд от 31.05.2012 г. по гр.д. № 837/2012 в уважителната част. ОТХВЪРЛЯ предявения от Д. Р. Р. от Б. срещу П. В. В. от Б. иск за установяване по реда на чл. 422 ГПК съществуването на вземане на Д. Р. Р. от П. В. В. за сумата 12.250 евро на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД със законната лихва от 24.02.2010 г. на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. ОСЪЖДА Д. Р. Р. от Б. да заплати на П. В. В. от Б. сумата 620,00 лева разноски по делото. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.