Р Е Ш Е Н И Е № 101 гр. София, 17 юни 2022 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми май две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:РУМЕН ПЕТРОВ ЧЛЕНОВЕ:СПАС ИВАНЧЕВ ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и прокурора от ВКП ТОМА КОМОВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 281/2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по повод касационна жалба, подадена от подсъдимия Н. К. Н., чрез защитника му – адвокат Т. Г., срещу въззивно решение № 31/14.02.2022 г., постановено по в.н.о.х.д. № 1161/2021 г., по описа на Софийски апелативен съд. В нея се излагат твърдения за наличието на всички касационни основния по чл. 348, ал.1 от НПК, като се правят алтернативни искания за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия, връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция с указания за допускане на повторна петорна автотехническа експертиза или намаляване размера на наложените наказания. Въззивното решение се обжалва и от частните обвинители М. В. и И. И.. В касационната им жалба се твърди, че на подсъдимия са наложени несправедливи наказания, излагат се подробни доводи в тази насока и се претендира увеличаване размера на санкциите. В съдебно заседание пред ВКС частният обвинител – И. И., поддържа жалбата си по изложените в нея доводи и оспорва подадената от подсъдимия касационна жалба, която намира за неоснователна. Защитникът на подсъдимия поддържа жалбата и прави искане за уважаването й по изложените в нея съображения. Изразява становище, че подсъдимият не е извършил нарушения на правилата за движение, като акцентира върху неправилността на заключенията на АТЕ, кредитирани от въззивния съд. Претендира за оправдаване на дееца, поради това, че е налице случайно деяние по смисъла на чл. 15 от НК. Поддържа и искането за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане, при което да бъдат дадени указания за допускане на повторна петорна АТЕ. Излага и доводи в подкрепа на искането за намаляване на наложените на подсъдимия наказания. Представителят на ВКП намира и двете касационни жалби за неоснователни, поради което пледира за оставяне на въззивния съдебен акт в сила. Частните обвинители М. В., Г. В., Т. В. и Д. В. и техните повереници, редовно призовани, не се явяват пред касационния съд. Подсъдимият Н. поддържа жалбата си, в предоставената му последна дума изразява съжаление за смъртта на пострадалия - негов дългогодишен приятел, като моли да бъде оправдан. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, намери за установено следното: С присъда от 17.05.2021 г., постановена по н.о.х.д. № 211/2019 г., по описа на Окръжен съд - Благоевград, подсъдимият Н. К. Н. е признат за виновен в това, че на 25.05.2016 г., на път ІІ – 19 в района на км 54+900, при управление на МПС – „БМВ 530 Д“ с рег. [рег.номер на МПС] нарушил чл. 20, ал. 2, изр. 2 и чл. 23, ал.1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Г. Т. В., поради което и на основание чл. 343, ал.1, б. „в“, вр. с чл. 342, ал.1, пр. 3, вр. с чл. 54 от НК е осъден на три години лишаване от свобода, изпълнението на които на основание чл. 66, ал.1 от НК е отложено за изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. На основание чл. 343г от НК с присъдата подсъдимият е лишен от право да управлява МПС за срок от три години и шест месеца, считано от влизане на присъдата в сила. Подсъдимият останал недоволен от признаването му за виновен с първоинстанционната присъда и я обжалвал пред Софийски апелативен съд с искане за неговото оправдаване. Частните обвинители М. В. и И. И. също обжалвали присъдата с искане за увеличаване размера на наложените санкции. С въззивно решение № 31/14.02.2022 г., постановено по в.н.о.х.д. № 1161/2021 г., по описа на Софийски апелативен съд, първоинстанционната присъда е потвърдена изцяло. Подадените срещу въззивното решение касационни жалби са допустими, тъй като са депозирани от страни, които имат право на това, в законния срок за обжалване и срещу съдебен акт от категорията на посочените в разпоредбата на чл. 346, т.1 от НПК. Разгледани по същество, жалбите са неоснователни. Приоритетно следва да бъде разгледана жалбата на подс. Н., тъй като с нея се релевират всички касационни основания, докато частното обвинение оспорва единствено размера на наложените наказания. Известно е, че при констатиране на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при постановяване на обжалваното въззивно решение се обезсмисля по-нататъшната проверка относно правилното приложение на материалния закон и справедливостта на наложените санкции. Твърдението на подсъдимия, изложено в касационната му жалба, за допуснато нарушение на процесуалния закон, се аргументира с довода, че контролираният съд неправилно не е уважил искането на защитата за допускане на повторна петорна АТЕ, която да отстрани противоречията между експертното заключение на вещото лице инж. М. и експертизите, изготвени от експертите проф. Ст. К., доц. д-р инж. Х. У. и инж. В. Ш.. Според жалбоподателя, при изследване на поставените им въпроси, експертите от тройните АТЕ не били взели предвид, че автомобилът управляван от подсъдимия по време на произшествието е бил с „АBS“ система /антиблокираща колелата система/, при което неправилно счели, че оставените по платното за движение следи от гуми не са в резултат от задействане на спирачната система на превозното средство. В резултат на това вещите лица достигнали до невярното заключение, че подсъдимият не е направил опит да спре. Останал неизяснен и въпросът относно видимостта на подсъдимия към местопроизшествието, след излизането му от завоя. Не бил съобразен от посочените вещи лица вида на пътната настилка в района на катастрофата, който бил взет предвид от вещото лице М. при изготвяне на единичната експертиза. Така формулираните в касационната жалба на подсъдимия оплаквания, макар и представени като процесуални нарушения, по същество изразяват недоволството на касатора от обосноваността на въззивния съдебен акт. Необосноваността не е сред основанията, визирани в разпоредбата на чл. 348 от НПК, които могат да бъдат предмет на касационен контрол. От компетентността на ВКС е изключена възможността да прави самостоятелен анализ и оценка на доказателствената съвкупност и на тази основа да приема фактически положения, различни от установените от въззивната инстанция. Последната притежава суверенното право да прецени, въз основа на кои от доказателствените източници ще формира своето вътрешно убеждение, за да изгради фактическите и правните си изводи. В правомощията на касационния съд е единствено да провери доколко контролираният съд е изградил вътрешното си убеждение по фактите въз основа на точно и стриктно прилагане на наказателнопроцесуалните норми. В този аспект настоящият съдебен състав не констатира допуснати нарушения на правилата, регламентиращи събирането, проверката и анализа на доказателствените източници, във връзка с изясняване на всички факти включени в предмета на доказване. Контролираният съд в обжалваното въззивно решение е оценил доказателствените материали по делото, съобразно изискванията на чл. 13, чл.14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. Приетите от него за установени факти са изведени в резултат на извършен обективен анализ на наличната по делото доказателствена съвкупност. Следва да се отбележи, че изложените в касационната жалба доводи в подкрепа на заявеното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК са били посочени и във въззивната жалба. Те са намерили своя пълен и обоснован отговор в мотивите на въззивното решение, в съответствие с изискванията на чл. 339, ал.2 от НПК. Въззивният съд е изложил подробна аргументация, изцяло в съответствие с принципите на формалната и правна логика, относно кредитираните като точни, пълни и обосновани заключения на тройните АТЕ. Законосъобразно и правилно контролираният съд е преценил, че следва да кредитира заключенията на тройните АТЕ, не само заради броя на вещите лица, тяхната компетентност и научни титли, но най - вече поради това, че при изготвянето им са били взети предвид всички обстоятелства, от съществено значение за правилното решаване на делото. Тези заключения са базирани на техническите характеристики и специфики на участвалите в произшествието превозни средства, местоположението и състоянието им след удара, оставените от тях следи по платното за движение, даващи възможност за определяне на скоростта им на движение преди и по време на удара, опасните им зони за спиране, маневрите им преди и по време на сблъсъка и предотвратимостта на удара за всеки от водачите. Неоснователно е твърдението на защитата, че при изготвяне на тройните АТЕ вещи лица не били взели предвид наличието на „АBS“ система на автомобила на подсъдимия, че не е определено разстоянието на видимост / 166,2 м/ и че не било съобразено времето, което товарният автомобил е изминал от мястото на започване на маневрата до мястото на удара / 5,16 s / и времето, за което МПС на подсъдимият е изминало опасната зона за спиране /4,8 s/. На тези възражения контролираният съд е отговорил с подробна аргументация, /л. 9 – л. 11 от възз. реш./, основана на обективно установените обстоятелства, отразени в протокола за оглед на местопроизшествието, свидетелските показания и на кредитираните от въззивната инстанция като точни, пълни и обосновани заключения на трасологичната и тройните основна и допълнителни автотехнически експертизи. Доводите на въззивния съд, с които са отхвърлени като неоснователни твърденията на защитата / относно неизяснените и невзетите предвид обстоятелства/ изцяло се възприемат от настоящия съдебен състав и доколкото същите възражения са направени и в касационната жалба, е излишно те да бъдат повтаряни. След като всички обстоятелства, включени в предмета на доказване, са били изяснени чрез събирането, вярната интерпретация и оценка на годни доказателствени източници, не е било необходимо да бъде допусната исканата от защитата петорна повторна АТЕ. Фактът, че кредитираните от въззивния съд експертни заключения не са в унисон със защитната теза на подсъдимия и неговия процесуален защитник не е основание за назначаването на повторна експертиза. Изводите на контролирания съд по фактите са изградени изцяло по правилата на формалната и правна логика, доказателствената съвкупност е интерпретирана правилно, отговорено е изчерпателно на възраженията на защитата, поради което упрекът към доказателствената и аналитичната дейност му дейност, залегнал в основата на претендираното касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, е изцяло неоснователен. Твърдението, посочено в касационната жалба на подсъдимия, за допуснато нарушение на материалния закон при постановяване на въззивното решение, е свързано с възраженията за неправилното кредитиране на тройните АТЕ. То се базира изцяло на позицията на защитата затова, че вярно е единствено заключението на първата единична експертиза, изготвена от вещото лице М., според което подсъдимият не е имал обективна възможност да предотврати произшествието. За разлика от защитата въззивният съд е възприел изцяло заключенията на тройните АТЕ, в които е отразено становището на експертите за това, че обективно подсъдимият е имал възможност да предотврати настъпването на произшествието. Въз основа на заключенията на тройните АТЕ контролираният съд правилно е приел за неоснователно твърдението, че подсъдимият се е опитал да осъществи „спасителна маневра“, за да избегне удара в товарния автомобил, предприел неразрешен ляв завой. В ТР № 106 от 31.10.1983 год. по н.д. № 90/82 год., на ОСНК на ВС са разгледани подробно въпросите, свързани със „спасителната маневра“ и нейното оневиняващо действие. Според същото тълкувателно решение, за да бъде оневинен водача, при предприемане на „спасителна маневра“ опасността за движението трябва да е внезапна, пряка и непосредствена, възникнала в опасната зона за спиране и да не може да се предотврати по начините, предвидени в чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП. Следователно, първото и основно задължение на водача, при възникване на внезапна опасност за движението, е да намали скоростта и ако се наложи да спре превозното средство, за да избегне настъпването на общественоопасните последици. В настоящия случай подсъдимият е имал обективна възможност да възприеме намаляването на скоростта на движещия се пред него товарен автомобил, когато се е намирал на разстояние 89 м от мястото на удара, което е по-голямо от опасната му зона за спиране - при скоростта му от 79 км/ч, тя е била 57 м. Той е бил длъжен да намали скоростта / според експертите – до 58 км/ч/ и да увеличи дистанцията между превозните средства, което би му позволило да реагира своевременно при всяко изменение на посоката на камиона, така че да избегне удара в него. Въпреки възможността да възприеме намаляването на скоростта на товарния камион, подсъдимият не намалил тази на своя автомобил своевременно - когато е бил на 58 м от мястото на удара. Той реагирал едва когато автомобилът му се е намирал на разстояние 37 м от мястото на удара / по - малко от опасната му зона за спиране - 57 м/, а дистанцията между превозните средства е била 25 м. При това вместо да намали скоростта и да спре, подсъдимият първоначално отклонил МПС наляво, за да заобиколи товарното превозно средство, но тъй като същото вече било започнало да завива наляво, той насочил управляваната от него кола надясно, при което тя загубила напречна устойчивост и със скорост от 62 км/ ч се ударила с челната си част в задната лява част на полуремаркето на товарния автомобил. При тези факти контролираният съд е достигнал до законосъобразния извод за това, че подсъдимият е нарушил разпоредбата на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от НПК, като не е намалил скоростта на управляваното от него МПС при възникване на опасността за движение, каквато е представлявало намаляването на скоростта на товарния автомобил, движещ се пред него. Не увеличил и дистанцията между превозните средства, което го е поставило в невъзможност при предприетата от товарния автомобил неправомерна маневра ляв завой, да спре автомобила и така да предотврати настъпването на общественоопасните последици. След като подсъдимият е имал обективна възможност да избегне произшествието, като изпълни предписаните му от ЗДвП задължения, но не е сторил това, той не може да се позовава на оневиняващото действие на „случайното деяние“ по чл. 15 от НК. Изводите на контролирания съд в този смисъл са правилни и изцяло в съответствие с материалния закон и трайно установената съдебната практика по неговото приложение. Проверяваният съд е квалифицирал законосъобразно престъплението по чл. 343, ал.1, б. „в“ от НК, като е приел, че подсъдимият при управление на МПС е нарушил правилата за движение, визирани в чл. 20, ал. 2, изр. 2 и чл. 23, ал. 1 от ЗДвП, което е довело като пряка и непосредствена последица до настъпването на вредоносния резултат – смъртта на пострадалия В.. Изложеното обуславя неоснователността на твърдението за наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т.1 от НК и поради това не се налага намесата на касационната инстанция, чрез реализиране на правомощията по чл. 354, ал. 1 от НПК. На следващо място настоящият съдебен състав не споделя доводите, изложени в жалбите на подсъдимия и частните обвинители, за допуснати нарушения при определяне размера на санкциите за осъществената от подсъдимия престъпна проява. При проверката на санкционната дейност на въззивната инстанция не се откриват пропуски, които да налагат извод за наличие на заявеното касационно основание. Контролираният съд добросъвестно и професионално е направил задълбочен и подробен анализ на всички обстоятелства от значение за определянето на обществената опасност както на деянието, така и на дееца. Отчетен е всеки аспект от професионалната, семейната и социалната ангажираност на подсъдимия, цялостното критично отношение на дееца към осъществената престъпна проява, както и изразеното от него съжаление за настъпилия вредоносен резултат, характеризиращи го като личност с ниска степен на обществена опасност. Преценен е като смекчаващо обстоятелство и значителният период от време, изминал от извършване на деянието до неговото санкциониране, при съобразяване на обективните причини за неговата продължителност, стоящи извън поведението на дееца. Въззивният съд е отчел като отегчаващо отговорността обстоятелство наличието на административни санкции, наложени на подсъдимия за извършени предходни нарушения на правилата за движение по пътищата. Задълбочено е анализирал събраните за това данни, като правилно е счел, че подсъдимият не е бил санкциониран за тежки нарушения на правилата за движение, представляващи непосредствена и реална опасност от произшествия. Взел е предвид и факта, че нарушенията са осъществени в рамките на един сравнително дълъг период от време. Всичко това е дало основание на контролирания съд да формулира правилния извод, че от една страна оцененото като отегчаващо обстоятелство не е с такава интензивност, която да е в състояние да преодолее съществуването на значителния обем от смекчаващи отговорността факти и да предопредели утежняване на санкцията „лишаване от свобода“, но от друга страна изключва възможността да се приложи разпоредбата на чл. 55 от НК, каквото е било искането на подсъдимия. Верният анализ и оценка на смекчаващите и отегчаващите отговорността фактори е дала основание на въззивната инстанция правилно да утвърди определените с първоинстанционната присъда наказания по вид, размер и начин на изпълнение. В касационната жалба на подсъдимия не се сочат смекчаващи отговорността обстоятелства, които да не са били обсъдени и съобразени от въззивния съд при преценката на справедливостта на наложените от първостепенния съд санкции, като посоченият писмен документ реално изцяло преповтаря въззивната жалба. Единственото обстоятелство, което не е било обсъдено от контролирания съд е твърдението, че подсъдимият обичал да играе футбол в свободното си време. Въззивният съд не може да бъде упрекнат, че не е сторил това, тъй като хобитата на подсъдимия, особено тези, които са от интерес за самия него и нямат общественополезен характер, не могат да бъдат отчитани като фактор, водещ до смекчаване на наказателната му отговорност. В касационната жалба на частните обвинители също не се сочат обстоятелства, които въззивният съд да е пропуснал да обсъди при определяне на размера на санкциите и начина на тяхното изпълнение. Настоящият съдебен състав изцяло се солидаризира с аргументите на контролирания съд за това, че близките на починалия трудно могат да бъдат овъзмездени за мъката от неговата загуба. Затова със санкционирането на подсъдимия за извършеното от него престъпление не се цели да се постигне морална удовлетвореност на близките на пострадалия, още повече, че усещането за такава е субективно. Целите, които следва да постигне наказанието, визирани в разпоредбата на чл. 36 от НК, са поправянето, превъзпитаването на дееца и отнемане на възможността да извършва други престъпления, както и оказването на предупредително и възпиращо въздействие спрямо останалите членове на обществото. За да се прецени, какво наказание може да постигне целите на специалната превенция, следва да бъдат съобразени всички обстоятелства, характеризиращи личността на подсъдимия, каквито са отчетените от предходните инстанции смекчаващи фактори. Тяхното значение като такива е трайно установено в съдебната практика и това е съобразено от контролирания съд, поради което упрекът на частното обвинение към него е неоснователен. Въззивната инстанция е осъществила санкционната си дейност в съответствие с изискванията за законоустановеност и справедливост, поради което не се налага корекция на наложените на подсъдимия наказания. В заключение следва да се посочи, че отсъствието на заявените от жалбоподателя касационни основания обуславя оставянето на въззивното решение в сила. С оглед на изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 31/14.02.2022 г., постановено по в.н.о.х.д. № 1161/2021 г., по описа на Софийски апелативен съд. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.