О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 280
София, 22.06.2022 година
Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова
ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдия Емилия Донкова гражданско дело № 5042 от 2021 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, вр. чл.280 ГПК.
Oбразувано е по касационна жалба на Г. А. Т., чрез адв. К. М., срещу въззивно решение № 265543/26.08.2021 по в. гр. д. № 8216/2020 г. по описа на Софийски градски съд, IV-Б въззивен състав, с което е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от касатора срещу К. Д. Л. и Е. К. Л. искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищцата е собственик на основание придобивна давност чрез упражнявано владение, считано от 26.04.2007 г. на следния недвижим имот: апартамент № 55, находящ се на втори етаж в [жилищен адрес] вх. „Г“ в [населено място] - С. „С.“, ул. „202-ра“ № 6, състоящ се от две стаи, кухня, обслужващи помещения с обща застроена площ 65,20 кв. м., заедно с принадлежащото му зимнично помещение № 55 и 5.740 % идеални части от общите части на вх. „Г“ на сградата, построена върху държавна земя.
В изложението към подадената касационна жалба се поддържа основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: 1. „необходимо ли е винаги да се демонстрира намерението за своене пред собственика“; сочи се противоречие с решение № 98/21.03.2011 г. по гр. д. № 342/2011 г. на второ г. о., решение № 144/02.12.2014 г. по гр. д. № 1650/2014 г. на второ г. о., решение № 31/08.02.2016 г. по гр. д. № 4539/2015 г. на първо г. о., решение № 2/11.04.2019 г. по гр. д. № 1117/2018 г. на второ г. о.; 2. „необходимо ли е извършване на действия по отблъскване владението на собственика, ако същият е предоставил владението доброволно“; твърди се противоречие с решение № 7/10.09.2018 г. по гр. д. № 1903/2017 г. на второ г. о.; 3. „декларирането на недвижим имот и заплащането на данъци и такси за него достатъчно ли е да обоснове извод за упражняване на владение върху имота и обратно-незаплащането на данъци и такси може ли да обоснове извод, че не е налице намерение за своене“; сочи се противоречие с решение № 88/27.07.2016 г. по гр. д. № 661/2016 г. на второ г. о., решение № 136/11.05.2009 г. по гр. д. № 280/2008 г. на четвърто г. о. и решение № 639/02.10.2009 г. по гр. д. № 497/2008 г. на трето г. о.; 4. „може ли съдът да обоснове изводите си само въз основа на избрани доказателства, без да обсъди другите събрани по делото такива и без да изложи мотиви защо не ги възприема и кредитира и защо ги игнорира“; поддържа се противоречие с решение № 149/03.07.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на трето г. о.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК ответниците К. Д. Л. и Е. К. Л., са подали отговор на касационната жалба, като поддържат становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата по същество.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:
С исковата молба са предявени установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗС за признаване за установено, че ищцата е собственик на процесния апартамент по силата на давностно владение от 26.04.2007 г. до момента (съгласно уточнение, направено от ищцата пред въззивната инстанция в изпълнение на дадени от въззивния съд указания). Ищцата е изложила твърдения, че нейните баба и дядо – С. Л., починала на 26.04.2007 г. и Д. Л., починал на 12.04.2000 г., са оставили низходящи – дъщеря Л. С. /нейна майка/ и син – К. Л.. С. и Д. Л. са придобили чрез покупко - продажба процесния имот по време на брака си, през 1990 г. са го прехвърлили с договор за издръжка и гледане на К. Л. с нотариален акт № 6342/1990 г., като имотът е придобит в СИО с Е. Л.. Посочила е също така, че от момента на раждането си живее необезпокоявано в процесния апартамент и единствена е полагала грижи за дядо си и баба си до смъртта им, поради което и недвусмислено е заявявала на невладеещите собственици, че приема апартамента за своя лична собственост. Извършвала е ремонти в имота, засягащи и фасадата му - смяна на дограма, ремонт на баня, тоалетна, основен ремонт на стаите, подмяна на ВиК и др., на които невладеещите собственици не са се противопоставили. От 27.04.2007 г. е упражнявала фактическата власт върху имота с намерение за своенето му, демонстрирала е това намерение явно и открито, на което невладеещите собственици не са се противопоставили, поради което е придобила имота с изтичане на 10-годишна придобивна давност.
Ответниците са оспорвали исковете. Възразили са, че са собственици на процесния имот по силата на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане от 1990 г. След смъртта на С. Л. на 26.04.2007 г. са се съгласили ищцата да ползва имота без да плаща наем, като за ползването тя поела задължението да го поддържа и да заплаща консумативните разходи. През 2015 г. е изразила и желание да го закупи.
Видно от нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, н. д. № 6342/30.08.1990 г., със същия С. и Д. Л. са прехвърлили на сина си К. Л. процесния недвижим имот срещу задължението на приобретателя да поеме гледането и издръжката на прехвърлителите до края на живота им, като последните са си запазили правото на ползване.
В първоинстанционното производство са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетелите В., Л., Г. и Й., които установяват следните факти: от разпита на свидетелката В. се установява, че ищцата живее в процесния апартамент сама откакто са починали баба ѝ и дядо ѝ, ремонтирала го и го поддържала. При разговор с баба си, на който присъствал и ответникът, ищцата заявила, че това е нейният дом, а ответникът - че никой няма да я закача. Извършила ремонти в жилището. Свидетелката Л., която има впечатления от 2011 г., възпроизвежда същите факти, както и, че от ищцата знае, че баба ѝ накарала вуйчо ѝ да обещае, че това е нейният дом и тя ще живее в него и той потвърдил, че ще спази тази уговорка. Според свидетеля Г., който познава ответника от 1992 г. - 1993 г., съседи са, последният има апартамент до ТЕЦ София. Ответникът споделял на свидетеля, че иска да прави ремонт в банята на апартамента, като през 2009/2010 г., през зимата, в делничен ден, заедно отишли да го видят. К. Л. отворил, имал ключ, погледнали банята и обсъдили ремонта, който следвало да й бъде направен. Според свидетелката Й., която познава семейство Л. от близо 30 години, живеят в един блок в[жк], ответниците имат и друг апартамент близо до ТЕЦ София, където са живели родителите на ответника. Свидетелката е посочила, че на абитуриентския бал на сина на ответниците през 2008 г. ищцата оставила и малко пакетче на К. с благодарност, че я е оставил да живее в имота без да плаща наем. През 2009 г. - 2010 г. на събирания са присъствали както Г., така и майка ѝ и винаги са изразявали благодарност към ответника, че ползват жилището без да плащат наем.
При тези факти, въззивният съд е приел, че за да е налице владение, годно да произведе правни последици, е необходимо упражняването на фактическа власт да е постоянно и непрекъснато (да няма случаен характер, а да е израз на воля трайно да се държи вещта по начин, препятстващ евентуално владение на други лица за период по - дълъг от шест месеца), да е спокойно (да не е установено с насилие или по скрит начин), да е явно (да се упражнява така, че всеки заинтересован да може да научи за това) и да е несъмнено (да няма съмнение, че владелецът държи вещта, както и за това, че я държи за себе си). Посочено е също така, че в чл. 69 ЗС е установена презумпция, съгласно която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се установи, че я държи за другиго. Съгласно трайната практика на ВКС, в хипотеза, при която фактическата власт върху недвижим имот е придобита на правно основание (сключен договор за заем за послужване по чл. 243 ЗЗД) и липсва уведомяване на собственика за промяна на намерението на държателя и трансформирането му в недобросъвестно владение, презумпцията по чл. 69 ЗС не намира приложение. Презумпцията по чл. 69 ЗС намира приложение само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си. След като веднъж фактическата власт върху имота е установена като държане, колкото и време да продължи и каквото и да е субективното отношение на държателя, тази фактическа власт не може да доведе до придобиване на собственост по давност, и само ако държателят промени намерението си и превърне държането във владение, в негова полза започва да тече придобивна давност. Но за да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо другиго изключително за себе си, да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин. В тази хипотеза в тежест на този, който се позовава на придобивната давност е да установи, че такава е започнала да тече чрез явна промяна на държането във владение. В решение № 145/14.06.2011 г. по гр. д. № 627/2010 г. по описа на ВКС, I г. о. е прието, че общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност (поради неведение) да се брани. Същото разрешение се прилага и когато са налице търпими действия върху имота. Последните са фактически състояния, при които се извършват действия спрямо вещ, без те да произтичат от договор със собственика или владелеца, а се извършват с тяхно съгласие като търпими, тъй като почиват на близки приятелски или други лични отношения. Търпими според правната теория са всички онези действия, които представляват според обстоятелствата незначително безпокойство за собственика или владелеца на един недвижим имот, които се извършват с изричното или предполагаемо съгласие на владелеца и за които може да се допусне, че той би търпял да се извършват само поради това от обикновена любезност, добронамереност, гостоприемство, по силата на лични отношения и поради това да се смятат за извършени с неговото съгласие. Общото между държането и търпимите действия е в обективния им елемент - упражняване на фактическа власт върху вещ. Разликата е в субективния елемент, извеждан от основанието, на което е установена фактическата власт. При държането фактическата власт се установява въз основа на правна сделка, по силата на която и с оглед поето по нея договорно задължение, собственикът или владелеца на вещта предава временно или безсрочно ползването на вещта, съответно държателят придобива противопоставимо на съконтрахента си облигационно право да ползва вещта съобразно условията на сделката, по която се уреждат отношенията между съконтрахентите. Прието е, че между страните не се спори, че след смъртта на С. Л. на 26.04.2007 г. ищцата е останала да живее в процесния апартамент със знанието и съгласието на действителните собственици, и че през процесния период именно тя е упражнявала фактическата власт върху имота, което се установява и от свидетелските показания. Въззивният съд е приел, че изложените от страните фактически обстоятелства, както и събраните по делото доказателства, обуславят извод, че ищцата няма качеството на владелец, в какъвто смисъл са нейните доводи, или на държател на процесния апартамент, а е упражнявала фактическата власт върху същия при условията на търпими действия. Ищцата е била допусната в собствения на ответниците имот с оглед близката им роднинска връзка. Съгласието и на ищцата, и на ответниците, въз основа на което първата е установила фактическата власт, е свързано изцяло с личностните им отношения, поради което не може да се квалифицира като облигационно отношение по заем за послужване (липсват доказателства, въз основа на които да се направи категоричен извод за постигнато съгласие ответниците да предоставят имота за временно ползване, а ищцата да е поела задължение да го върне, каквито са съществените елементи на този договор съгласно чл. 233 ЗЗД). Този начин на установяване на фактическата власт изключва владението, каквото според ищцата - въззивник е налице, считано от 25.04.2007 г. В случая ответниците действително са се съгласили ищцата да продължи да живее в имота, въз основа на близките им роднински взаимоотношения, но не като негов владелец, а при условията на търпими действия.
Съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Първият въпрос е обоснован с демонстриране намерението за своене. Решаващите изводи на въззивния съд са изведени от възприетото, че за да е налице промяна на основанието, на което се упражнява фактическата власт, ищцата следва да докаже по делото осъществяване на факти, водещи до установяване на държане (сключване на договор с ответниците) или владение (чрез отричане правото на собственост на ответниците и демонстриране на това отричане пред тях), съответно за да промени държането във владение държателят трябва да демонстрира промяна в намерението си за своене на имота, която открито да манифестира спрямо собствениците, което се отнася и за търпимите действия - лицето, което ги осъществява, следва да демонстрира по отношение на собственика настъпилата промяна - че започва да осъществява фактическата власт с намерение за своене на имота. Такива факти по делото обаче не са били установени. Не се установява противоречие с цитираната съдебна практика. В решение № 98/21.03.2011 г. по гр. д. № 342/2011 г. на второ г. о., е посочено, че когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание /т.нар. завладяване/ то според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическа власт държи вещта за себе си, т.е. има качеството на владелец. В такъв случай за придобиване на имота по давност не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, а не на държане. Аналогична хипотеза е разгледана и в решение № 144/02.12.2014 г. по гр. д. № 1650/2014 г. на второ г. о. В решение № 2/11.04.2019 г. по гр. д. № 1117/2018 г. на второ г. о. и № 31 от 8.02.2016 год. по гр. д. № 4539/2015 г. на първо г. о., също е прието, че презумпцията по чл. 69 ЗС е приложима когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването й и ползва владелеца дори в отношенията му със собственика. Тези хипотези не разкриват сходство с настоящата, при която жалбоподателката е осъществявала търпими действия.
Вторият въпрос е обоснован с „доброволното предаване на владението“, в резултат на което не е било необходимо да се демонстрира промяна в намерението. При търпимите действия фактическата власт се придобива също със съгласието на собственика или владелеца, като това съгласие може да бъде изрично или предполагаемо, но основано на добрите междуличностни отношения (съседски, предполагаеми или роднински), поради което се търпи едно действие върху имот, действие, за което лицето, което го извършва няма никакво право. Ако волята (изрична или предполагаема) е свързана единствено с междуличностните отношения, то не възниква облигационна връзка, а са налице единствено търпими действия. В тези случаи не може да се стигне до придобиване на имота по давност, освен ако лицето, което осъществява търпимите действия, респективно държането на имота, не демонстрира по отношение на собственика настъпилата промяна - че започва да осъществява фактическа власт с намерение за своене на имота. Цитираното решение № 7/10.09.2018 г. по гр. д. № 1903/2017 г. на второ г. о. е неотносимо към този въпрос, тъй като с него е дадено разрешение, че вписването на нотариалния акт, издаден по реда на чл. 587 ГПК в полза на един от съсобствениците за целия съсобствен имот не е действие на довеждане до знанието на останалите съсобственици на имота на намерението на владелеца съсобственик да свои целия имот.
Третият въпрос е свързан с изложените допълнителни съображения в обжалваното въззивно решение, че приетите по делото приходни квитанции установяват, че като титуляр на партида за имота с оглед данъчните му задължения в общинската администрация е записан именно ответникът Л., за когото има данни, че е заплащал данъците и таксите за битови отпадъци за имота за 2017 г. и 2018 г. и че е записан като собственик на имота при създаване на кадастралната карта и кадастралните регистри и включването на имота в тях, което също е индиция, че ответниците не са предали владението на ищцата. В решение № 88/27.07.2016 г. по гр. д. № 661/2016 г. на второ г. о. е посочено, че действително, в съдебната практика е прието, че декларирането на имота и заплащането на данъци по принцип е годно да удостовери намерение за своене на имота, но при отсъствие на убедителни доказателства за осъществяването на обективния елемент от фактическия състав на владението, само по себе си това обстоятелство не е достатъчно да обоснове извод за придобиване по давност. Същото не е относимо към спора, тъй като в настоящата хипотеза данъците са заплащани от ответника. Придобиването по давност е въведено като придобивно основание от ищцата, която е следвало да докаже осъществяването на фактическия състав на владението.
Четвъртият въпрос е обоснован с извършената от въззивния съд преценка на събраните гласни доказателства. Съдът е ценил показанията на ангажираните от ищцата свидетели като обективни и почиващи на лични възприятия относно обстоятелството, че ищцата е ремонтирала жилището и е правила подобрения в него в края на 2011 г. Именно въз основа на същите е направил решаващ извод, че това са действия по управление на имота, те са свързани с ползването му и с фактическата власт върху него, но това не са действия, които сами по себе си установяват своенето на имота и по какъвто и да било начин отричат правата на ответниците.
В обобщение, не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
С оглед изхода на делото касаторът трябва да заплати на ответниците по жалба направените разноски в настоящото производство, възлизащи на сумата 800 лв. /за адвокатско възнаграждение/.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 265543/26.08.2021, постановено по в. гр. д. № 8216/2020 г. по описа на Софийски градски съд, IV-Б въззивен състав.
Осъжда Г. А. Т. от [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес] да заплати на К. Д. Л. и Е. К. Л. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата 800 лв. – разноски по делото.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: |