Р Е Ш Е Н И Е № 51 Гр. София, 11 март 2016 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение в открито съдебно заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при участието на секретаря КР. ПАВЛОВА и след становище на прокурора от ВКП АТ.ГЕБРЕВ, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 134/2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е по реда на глава ХХІІІ от НПК. Образувано е по касационна жалба от упълномощеният защитник на подсъдимия Е. П., адв. Х. Б., с релевирани оплаквания за допуснато съществено процесуално нарушение при формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд относно оценката на относимите към вината на подсъдимия факти и определяне на явно несправедливо наказание. Оспорва се преценката на съда за отмяна на приложението на чл.66, ал.1 от НК, като сe твърди, че смекчаващите вината обстоятелства са останали недооценени, поради липса на анализ, а на отегчаващите такива е придадена по-голяма от действителната им тежест, което неправилно е резултирало в определяне на ефективно наказание. В жалбата се акцентира върху облекчаващите отговорността на дееца факти – изразеното искрено съжаление и проявено съчувствие към близките на пострадалата, тежкото състояние, в което П. е изпаднал след деянието, което обективно му е попречило да окаже помощ, положителната му личностова характеристика, времето и обстановката, при които е настъпило произшествието, трудовата му заетост и липсата на предходна съдимост. Сочи се, че целите на наказанието спрямо него могат успешно да бъдат постигнати посредством условното му осъждане, с оглед цялостният му социален и психологически облик, определящ го като личност с ниска степен на обществена опасност, за когото извършеното деяние се явява изолирано събитие и който може успешно да бъде поправен и превъзпитан и без принудителното му изолиране от обществото. Изтъква се желанието на подсъдимия да поправи вредите от деянието чрез собствен труд, с оглед актуалното му преназначаване на трудова дейност без необходимост от правоуправление на МПС, като лишаването му от тази възможност се счита, че би възпрепятствало постигането на поправителния и възпитателен ефект от наложената санкция. В заключение се иска да се отмени решението на Апелативен съд- П. в частта относно ефективното изтърпяване на лишаването от свобода, като се приложи разпоредбата на чл.66, ал.1 от НК. Срещу въззивното решение е депозирана касационна жалба и от упълномощеният защитник на подсъдимия, адв. Н. П., с която се атакува въззивното решение като неправилно, незаконосъобразно и явно несправедливо. Релевира се оплакване за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, осъществено чрез отмяната на условното осъждане, при липса на протест и съответна въззивна жалба от частните обвинители, в която да е инкорпорирано такова искане. Наложеното ефективно наказание се оценява като явно несправедливо, при наличните положителни данни за подсъдимия и категорично установеното съпричиняване от пострадалата за настъпването на вредоносния резултат, чрез пресичане на необозначено място. Наложените административни наказания за нарушение на пътното законодателство от подсъдимия се сочи, че са неправилно оценени в насока завишаване на личната му опасност, като не е взета предвид невисоката им тежест. В заключение се иска прилагане на текста на чл.66, ал.1 от НК за отлагане на основното наказание лишаване от свобода. Срещу жалбите на защитата, в срока по чл.351, ал.3 от НПК е постъпило писмено възражение от частният обвинител И. Д., чрез упълномощеният повереник, адв. С., с искане да бъдат отхвърлени като неоснователни. Изтъква се, че писменото допълнение към въззивната жалба съдържа изрично искане за отмяна на условното осъждане на подсъдимия, поради което с отмяната на чл.66, ал.1 от НК не е допуснато процесуално нарушение. Оспорва се тезата на защитата за липса на анализ на смекчаващите вината обстоятелства от въззивната инстанция, като се посочва, че именно в резултат на тяхната оценка е определен размера на наказанието лишаване от свобода. Прилагането на чл.66, ал.1 от НК се сочи, че се обуславя от възможността за поправяне и превъзпитание на дееца, като преценката за неговата отмяна спрямо подсъдимия е направена от въззивният съд чрез цялостно обсъждане на доказателствата по делото, включително и от справката за извършените от подсъдимия немалък брой административни нарушения по ЗДП и техния вид и въз основа на извода, че същите не са се оказали достатъчни за поправянето му към спазване на правилата за движение. Твърди се, че съдът не е дал превес на целите на генералната превенция, а е определил начина на изтърпяване на наказанието при отчитане на негативните данни за подсъдимия като водач на МПС и необходимостта в тази връзка от ефективно изтърпяване на наказанието за постигане на промяна в неговото съзнание, с цел съблюдаване на правилата за движение. В заключение се сочи, че наказанието на подсъдимия е определено при баланс на целите на специалната и генерална превенция, които се намират в единство, поради което прилагането на института на условното осъждане не би било съобразено с цялостната им реализация. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият П. се представлява от упълномощените защитници адв. Б. и адв. Почева, които поддържат касационните жалби с оплакването за незаконосъобразност на въззивния съдебен акт, поради явно несправедливо наказание, изразяващо се в отмяна на условното осъждане на подзащитния им. Защитникът на подсъдимия, адв. Б., изразява становище, че въззивният съд неправилно е отменил приложението на чл.66, ал.1 от НК, при липса на законови основания за това и без прецизен доказателствен анализ, с поставен необоснован акцент върху административните наказания на подсъдимия. Според защитата, ефективното изтърпяване на наказанието не е съобразено с личността на дееца, професионалната му и трудова реализация, социалната му вграденост в обществото, критичната самооценка, направена след деянието и проявеното искрено съжаление за извършеното, както и с липсата на други негативни прояви. Адв. Б. намира, че евентуалният ефект от прекъсване на работа и социални контакти в условията на затвора биха били пагубни за подзащитния и, но не и превъзпитателни, поради което моли да се приложи разпоредбата на чл.66, ал.1 от НК за отлагане на определеното наказание лишаване от свобода. Упълномощеният защитник на подсъдимия, адв. Почева, пред касационната инстанция, моли да се уважи жалбата на подзащитния и като основателна и се измени въззивното решение съобразно направеното в същата искане. Намира становището на апелативния съд за висока степен на обществена опасност на подсъдимия като личност за неправилно, основано единствено върху данните за предходни наложени наказания за нарушения по ЗДП, като определя изводите на съда в този смисъл за необективни и прекомерно критични, несъобразени с факта, че подсъдимият е бил професионален шофьор с дългогодишен стаж. Моли да се съобрази доказаното съпричиняване в голяма степен от пострадалото лице и поведението на подсъдимия, непосредствено след инцидента, по направен опит да позвъни на тел.112 и съдействието, което е потърсил от други шофьори на пътя, както и че е викан екип на спешна медицинска помощ и за него самия. В заключение моли да се измени въззивното решение, в частта с която условното наказание е заменено с ефективно и да се определи наказание при условията на чл.66, ал.1 от НК. Подсъдимият Е. П. в правото си на лична защита заявява, че поддържа изцяло становищата на упълномощените защитници и изразява съжаление за трагичния инцидент, който твърди, че постоянно преживява отново. В последната си дума моли за определяне на условно наказание, като потвърждава искреното си съжаление и разкаяние за постъпката си. Прокурорът от ВКП пред настоящата инстанция изразява становище, че жалбата на подсъдимия е неоснователна и следва да се остави без уважение. Счита, че въззивният съд не е допуснал посочените съществени процесуални нарушения с изменението на условното наказание в ефективно, като е изложил убедителни мотиви в тази връзка. Намира наказанието, определено от АС-Пловдив за справедливо и съобразено с целите на чл.36 НК, поради което моли да се потвърди атакуваното въззивно решение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди наведените в касационните жалби на защитата основания и като съобрази доводите на страните, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното: С присъда № 48, постановена на 14.05.2015 г. по н.о.х.д. № 402/2015 г., по описа на Окръжен съд - Пловдив, Наказателно отделение, подсъдимият Е. С. П. е признат за виновен относно това, че на 15.09.2014 г., в [населено място], на [улица]пред № 48 при управление на МПС – товарен автомобил „....„ с ДК [рег.номер на МПС] в нарушение на правилата за движение по пътищата, чл.21, ал.1 от ЗДП и чл.116 от ЗДП по непредпазливост е причинил смъртта на С. К. Д., поради което и на осн. чл.343, ал.1 б.”в” вр. чл.342, ал.1 от НК и чл.58а, ал.1 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от две години, изтърпяването на което е отложено на осн. чл.66, ал.1 от НК с изпитателен срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила, като е оправдан за допуснатите нарушения по чл.5, ал.1, т.1 и ал.2, т.1 от ЗДП и по чл. 20, ал.2 от ЗДП. На осн. чл.343г от НК подсъдимият П. е лишен от право да управлява МПС за срок от четири години. С присъдата на окръжния съд в тежест на подсъдимия са възложени направените по делото разноски от държавното и частно обвинение и съдът се е разпоредил с веществените доказателства по делото. С решение № 143 от 11.11.2015 г. на Апелативен съд-Пловдив, 1-ви наказателен състав, постановено по в.н.о.х. д. № 255/2015 г., присъдата на окръжния съд № 48 / 14.05.2015 г. е изменена в частта относно наказанието лишаване от свобода, като е отменено приложението на чл.66, ал.1 от НК и е постановено наказанието от две години лишаване от свобода да се изтърпи от подсъдимия П. при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип, на осн. чл.57, ал.1 вр. чл.59, ал.1, пр.2 вр. чл.61, т.3 от ЗИНЗС. Касационните жалби са подадени в законовия срок по чл.350, ал.2 от НПК и от активно легитимирани страни, поради което са допустими, като разгледани по същество се явяват основателни, макар и не по всички изложени в тях съображения. По оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила: Същото е неоснователно и не почива на верен прочит на въззивната жалба на частното обвинение. Присъдата на окръжния съд е атакувана с въззивна жалба от частният обвинител И. Д., чрез упълномощеният повереник адв.С., подадена в законовия срок за обжалване, с искане за увеличаване на размера на основното наказание лишаване от свобода. В същата изрично е посочено, че поради неизготвяне на мотивите към присъдата, след запознаване с тях същата ще бъде допълнена. В срока по чл.320, ал.3 от НПК към жалбата на частния обвинител е депозирано писмено допълнение, с изрично искане за отмяна на приложението на чл.66, ал.1 от НК и за постановяване на ефективно наказание. Съгласно изричната разпоредба на чл.320, ал.3 от НПК до даване ход на делото в съдебно заседание е допустимо страните да допълват доводите, посочени в жалбата или протеста. Респективно, формулираните в този срок доводи за неправилност на присъдата и направените искания за съдържанието на въззивния акт се включват в преценката за съответност на жалбата от гледна точка на правомощията на въззивната инстанция, в конкретния случай по смисъла на чл.337, ал.2 ,т.2 от НПК, поради което и с отмяната на чл.66, ал.1 от НПК въззивният съд не е допуснал нарушение на процесуалните правила, а е изменил присъдата на първата инстанция в съответствие с направеното искане от частния обвинител. Следва да се посочи, че жалбата на частния обвинител, в тази и част е била съобразена и с изискването на чл.318, ал.4, изр.2 от НПК, предвид поддържаното от повереникът на частния обвинител искане пред първия съд за определяне на ефективно наказание. Касационната жалба е основателна относно оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание лишаване от свобода, в частта за ефективното му изтърпяване. Въззивният съд е оценил определеното от първата инстанция условно осъждане като несъответно на целите на наказанието по чл.36 от НК / като е отдал приоритет на целите на генералната превенция / и на високата степен на обществена опасност на подсъдимия като деец, която е извел от данните по делото за наложените административни наказания за нарушения по ЗДП. В същата насока е било оценено и извършеното деяние, което въззивният съд е окачествил като такова със завишена степен на обществена опасност, поради тежестта на нарушението на правилата за движение – двойно по-висока от разрешената скорост за управление на автомобила, при лоши атмосферни условия и в тъмната част на деня. Становището на въззивната инстанция за завишена степен на опасност на подсъдимия като личност търпи корекция, доколкото изводът е основан изолирано на поведението му като водач на МПС и характеристиката на извършените от него нарушения на пътното законодателство. Личната обществена опасност се преценява въз основа на цялостната характеристика на дееца, която включва данни относно предходна съдимост, характеристични данни, трудова заетост, процесуално поведение по време на наказателното производство, проявено отношение към извършеното деяние и др. фактори, като степента и се определя от съвкупната им оценка. Безспорно поведението на подсъдимия като водач на МПС е относимо обстоятелство, но е недопустимо на същото да се придава изключителна тежест, както и да се поставя в основата на личностовата оценка на дееца, при липсата на конкретни факти, които да наложат изключителната му тежест. Установените характеристични и други данни за подсъдимия П., според касационната инстанция, го окачествяват като личност с ниска обществена опасност – същият е неосъждан, с добра характеристика, трудово ангажиран млад човек, с активно за разследването процесуално поведение, изразяващо се в подробни обяснения за настъпването на произшествието / в рамките на правото му на защита / , проявяващ изключителна критичност към извършеното и съжаление за настъпилия вредоносен резултат. Безспорно характеристиката на нарушението по чл.21, ал.1 от ЗДП по управление на товарен автомобил в тъмната част на денонощието, при силен валеж и намалена видимост със скорост два пъти над разрешената за съответния пътен участък, правилно е била възприета от въззивната инстанция като завишаващ обществената опасност на деянието фактор . Едновременно с това е останала недооценена отчетената от окръжният съд като съпричина за настъпване на произшествието със съществен характер - поведението на пострадалата като пешеходец по пресичане на пътното платно на необозначено с пешеходна пътека място, представляващо нарушение по чл.113, ал.1 от ЗДП и в нарушение на забраната по чл.114, т.1 от ЗДП за внезапно навлизане на пътното платно. Пострадалата е навлязла в платното за движение на оживен булевард с три пътни ленти, през нощта, на място, което не е предвидено за движение на пешеходци, като видно от посоката и на движение, от ляво на дясно спрямо направлението на автомобила, преди да навлезе в платното му за движение е преодоляла булеварда в обратната му посока и разделителната ивица между двете платна. Анализът на поведението на пострадалата пешеходка, без по естеството си да представлява оневиняващ дееца фактор, разкрива същественият и принос за настъпване на пътното произшествие и правилно е било отчетено от контролираните инстанции в полза на подсъдимия, като смекчаващо по своя характер обстоятелство. Въззивният съд е възприел мотивите на първата инстанция в частта за категоричен превес на смекчаващите обстоятелства, довел до определяне на наказание от три години, с една година над специалния законов минимум, предвиден в разпоредбата на чл.343, ал.1, б.”в” от НК , намален след редукцията по чл.58а , ал.1 от НК с една трета и фиксиран на две години, предвид развилото се по реда на чл.371,т.2 от НПК съдебно производство, инициирано от страна на подсъдимия с признание на инкриминираните от обвинението факти. Несъгласие е изразил с тезата на окръжния съд, че условното осъждане е годно като институт, приложен спрямо подсъдимия, да изпълни успешно целите на генералната превенция, а в определена степен и тези на специалната превенция, поради което е отменил приложението на чл.66, ал.1 от НК. Тезата на въззивния съд за необходимост от ефективно наказание, с което единствено биха се реализирали целите на наказанието не може да бъде възприета. ВКС намери, че за поправянето и превъзпитанието на подсъдимия П. не се налага принудителното му изолиране от обществото, чрез настаняването му в пенитенциарно заведение и че с прилагането на чл.66, ал.1 от НК, в максимално предвидения по закон размер на изпитателния срок, успешно могат да бъдат изпълнени, както специално превантивната, така и общо превантивната функция на наказанието спрямо него. По този начин се съобразява и закрепеният в разпоредбата на чл.66, ал.1 от НК приоритет на личната превенция и едновременно с това се постига баланс с генералната функция на наказанието, които се намират в диалектическа връзка. Възражението на частното обвинение, че с определянето на условно осъждане няма да се реализира общото предупреждение към обществото като цел на наказанието, поради създаване на усещане за снизходителност, не е съобразено с конкретните факти по делото относно личността на подсъдимия . Гаранция за адекватно постигане на генералната превенция е успешното реализиране на специалния ефект на наказанието по отношение на самия деец. Поведението на подсъдимия от извършване на деянието до реализацията на наказателната му отговорност, разгледано в контекста на цялостната му характеристична оценка и проявено критично отношение, с декларирано намерение за категорично избягване в бъдеще на поведение по създаване на опасност от пътни произшествия, определя прилагането на чл.66, ал.1 от НК като адекватно и справедливо. Не могат да бъдат пренебрегнати и данните по делото / закрепени в показанията на всички свидетели, присъствали на мястото на инцидента/ за конкретни действия по оказване на помощ на пострадалата от подсъдимия, които не са били ефективни по обективни причини. Липсата на тези данни в обвинителния акт при проведената диференцирана процедура не дават основание да бъдат квалифицирани като смекчаващо обстоятелство, но не е налице процесуална пречка, същите да бъдат отчитани при преценката за успешното постигане на целите на наказанието, съобразно начина на неговото изтърпяване. Допълнителното наказание, лишаване от права, отмерено за срок от четири години, е съответно на тежестта на деянието и съобразено с предходните административни наказания на подсъдимия за нарушения по ЗДП, поради което не са налице основания за редуцирането му размер. В заключение, жалбата на защитата при наличието на касационното основание по чл.348, ал.5, т.2 от НПК е основателна и следва да се уважи, като се измени решението на Апелативен съд-П. с прилагане на чл.66, ал.1 от НК по отношение на основното наказание лишаване от свобода, в максималния размер от пет години. Водим от горното и на основание чл.354, ал.2, т. 3 вр. ал.1, т.3 от НПК и чл.348, ал.5, т.2 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА въззивно решение № 143 от 11.11.2015 г. на Апелативен съд-П., 1-ви наказателен състав, постановено по в.н.о.х. д. № 255/2015 г., с което е изменена присъда № 48/ 14.05.2015 г. по н.о.х.д. № 402/2015 г., по описа на Окръжен съд – Пловдив, като на осн. чл.66, ал.1 от НК отлага изпълнението на наложеното на подсъдимия Е. С. П. наказание от две години лишаване от свобода с изпитателен срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.