9 Р Е Ш Е Н И Е №381 гр. София, 2 ноември 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение в съдебно заседание на четиринадесети октомври двехиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА РУМЕН ПЕТРОВ със секретар Марияна Петрова при участието на прокурора ПЕТЪР ДОЛАПЧИЕВ след като изслуша докладваното съдия РУМЕН ПЕТРОВ наказателно дело № 1103 по описа за 2015 г. и за да се произнесе взе предвид: Производството е по реда на чл.346 т.1 и сл. от НПК. Образувано е по касационни жалби на подсъдимия М. Й., на защитника му адв.К. Д., на подсъдимата М. Й., чрез защитника й адв.Й. Д. и на подсъдимия С. Д. чрез защитника му адв.Н. М. и назначения му служебен защитник адв.М. М. против въззивно решение № 62/11.05.2015 г. постановено по внохд № 479/2015 г. по описа на Апелативен съд -Пловдив. В жалбите на подсъдимия М. Й. и на подсъдимия С. Д., чрез защитниците му адв.М. и адв.М. се поддържа наличието единствено на явна несправедливост на наложеното им наказание, като се моли същите да бъдат намалени до минималния предвиден в закона размер, с приложението на чл.55 от НК. Жалбата на подсъдимата М. Й., чрез защитника й адв.Й. Д. и жалбата на адв.К. Д. са идентични, като са наведени всички касационни основания по чл.348 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от НПК. Според двамата защитници в нарушение на разпоредбата на чл.372 ал.4 от НПК пръвоинстанционният съд, въпреки направеното самопризнание от страна на подсъдимите, вместо да откаже провеждането на съкратеното съдебно следствие, тъй като фактите не се подкрепят от събраните на досъдебното производство доказателства, е разгледал и решил делото в производство по чл.371 т.2 от НПК. Въззивният съд вместо да отмени присъдата и да върне делото за ново разглеждане от друг състав, като е потвърдил първоинстанционния съдебен акт е ограничил правота на защита на подсъдимите. Направени са възражения за нарушение на местната подсъдност, тъй като с оглед осъщественото последно по ред претърсване и изземване на наркотичните вещества от квартирата на семейство Й. в [населено място] деянието било довършено в столицата, т.е. компетентен да разгледа делото съгласно правилата на чл.36 ал.2 от НПК бил Софийски градски съд. Застъпена е тезата, че по делото няма никакви доказателства М. Й. да се е занимавала с разпространение на високорискови наркотични вещества, с които тя и съпругът й да са се снабдявали от неустановени по делото лица, да са разпределяли получения хероин в найлонови торби, двамата да са го занесли и укрили в автомобила, с който са пътували до [населено място]. Изложени са съображения, че протоколът за оглед на местопроизшествието е негоден, тъй като в него не е посочен номер на наказателното производство, т.е не е ясно по кое производство е изготвен, като в същия се наблюдават поправки и зачерквания на часа на започване и на завършване на отразеното процесуално следствено действие. Според защитата предходните съдебни инстанции са допуснали нарушение на материалния закон при индивидуализацията на наказанията на подсъдимите, като са игнорирали изцяло смекчаващите отговорността обстоятелства и са отчели единствено отегчаващите такива. Претендира се да бъде отменено въззивното решение и делото да бъде върнато за ново разглеждане от компетентния за това съд, съобразно правилата за местната подсъдност или алтернативно да бъдат намалени значително наложените наказания. В съдебно заседание подсъдимите и защитниците им поддържат депозираните жалби и молят същите да бъдат уважени по изложените в тях съображения. Представителят на Върховна касационна прокуратура счита, че не са налице сочените в касационните жалби основания за отмяна на атакувания съдебен акт, като апелативният съд не е допуснал претендираните процесуални нарушения и правилно е приложил закона, а наложените наказания са съобразени обществената опасност на деянието и на дееца, както и с целите на наказанието. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: С присъда № 61/26.08.2014 г. по нохд № 692/2014 г. на Пловдивския окръжен съд подсъдимите М. Й. и М. Й. са признати за виновни в това, че на 06.11.2013 г. в [населено място], в съучастие като съизвършители, без надлежно разрешение, са държали с цел разпространение високорискови наркотични вещества в особено големи размери – хероин с общо тегло 3 427,34 гр. на обща стойност 489 841,90 лв. и на същата дата, на публично място – МОЛ „Галерия” в [населено място] са държали с цел разпространение от горното количество в особено големи размери - 489,09 гр. хероин на стойност 78 254,40 лв. и са го разпространили на С. Д., като престъплението е извършено от М. Й. при условията на опасен рецидив, след като той е бил осъждан на лишаване от свобода не по-малко от една година, изпълнението на което не е отложено по чл.66 от НК, поради което и на основание: чл.354 ал.2 изр.2 предл.2-5, т.4 вр. с ал.1 вр. с чл.29 ал.1 б. „А” вр. с чл.20 ал.2 вр. с ал.1 от НК и вр. с чл.373 ал.2 от НПК вр. с чл.58а ал.1 вр. с чл.54 от НК М. Й. е осъден на десет години лишаване от свобода и глоба в размер на 100 000 лв.. чл.354 ал.2 изр.2 предл.2-4 вр. с чл.20 ал.2 вр. с ал.1 от НК и вр. с чл.373 ал.2 от НПК вр. с чл.58а ал.1 вр. с чл.54 от НК М. Й. е осъдена на седем години и четири месеца лишаване от свобода и глоба в размер на 70 000 лв.. С присъдата М. Й. е признат за виновен в това, че на същата дата и място в [населено място] е държал българско свидетелство за управление на МПС на името на М. И., за което е знаел, че е послужило за преправяне на истински официален документ - свидетелство за управление на МПС, издадено от СДВР на името на Т. А. К., поради което и на основание чл.308 ал.7 вр. ал.2 от НК вр. с чл.373 ал.2 от НПК вр. с чл.58а ал.1 във вр. с чл.54 от НК е осъден на три години и четири месеца лишаване от свобода. На основание чл. 23 ал. 1 от НК на М. Й. е наложено едно общо най-тежко наказание от десет години лишаване от свобода, към което е присъединено изцяло и наказанието глоба в размер на 100 000 лв. Така определеното общо най-най тежко наказание лишаване от свобода при условията на чл.24 от НК е увеличено с шест месеца. На основание чл.70 ал.7 от НК е постановено подсъдимият М. Й. да изтърпи и неизтърпяната част от наказанието, наложено му по нохд № 433/2005 г. по описа на Окръжен съд- Хасково от две години осем месеца и двадесет дни лишаване от свобода. С присъдата подсъдимият С. Д. Д. е признат за виновен в това, че на горепосочената дата и на публично място в [населено място], без надлежно разрешително е придобил с цел разпространение от М. и М. Й. и е държал със същата цел, високорискови наркотични вещества в особено големи размери - хероин с общо тегло 489,09 гр., на стойност 78 254,40 лв., поради което и на основание чл.354а, ал.2, изр.2 предл. 1, 2 и 4 вр. ал.1 от НК вр. с чл. 373 ал. 2 от НПК вр. с чл. 58а ал.1 във вр. с чл.54 от НК е осъден на осем години лишаване от свобода и глоба в размер на 70 000 лв.. На основание чл.68 ал.1 от НК е постановено подсъдимият Д. да изтърпи и отложеното му наказание от една година лишаване от свобода, наложено му по нохд № 7626/2012 г. по описа на РС – Пловдив. С присъдата е постановено така определените и приведени в изпълнение наказания лишаване от свобода да бъдат изтърпени от всеки един от подсъдимите при условията на чл.61 т.2 вр. с чл.60 ал.1 от ЗИНЗС при първоначален „строг” режим в затвор или затворническо общежитие от „закрит” тип, като на основание чл.59 от НК е приспаднат периода на предварителното задържане по отношение на всеки един от тях. Съдът се е разпоредил с веществените доказателства по делото, като в тежест на подсъдимите са възложени и направените по делото разноски. По жалби на подсъдимите е образувано внохд № 479/2014 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив. С решението, предмет на настоящата касационна проверка, изцяло е потвърдена първоинстанционната присъда. Съдържанието на жалбите на защитниците на подсъдимите М. и М. Й. разкрива наличието на идентични оплаквания, които са подкрепени със сходни доводи. Същевременно с това евентуалната основателност на направените възражения за допуснати съществени процесуални нарушения касае и подсъдимия Д. с оглед отмяната на обжалвания съдебен акт, което позволява жалбите да бъдат разгледани едновременно. Настоящият касационнен състав счита, че в случая не е налице нарушение на правилата по чл.36 от НПК за определяне на местната подсъдност на делото, която се извежда от фактическите обстоятелства, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. В конкретния казус хронологията на намирането на наркотичното вещество следствие на извършените процесуално следствени действия – оглед на местопроизшествието и обиск на всеки един тримата подсъдими при задържането им в [населено място], последвани от претърсване и изземване в квартирата на семейство Й. в [населено място] не сочи, че престъплението е довършено в столицата. Същевременно с това следва де се има предвид, че досъдебното производство е образувано и завършено в ОП – Пловдив, като разрешенията за прилагане на СРС, преди задържането на подсъдимите, са издадени от Председателя на ОС - Пловдив или от оправомощен негов заместник. Ето защо и съобразно изложената в обвинителния акт последователност на извършените от подсъдимите престъпни деяния законосъобразно е прието, че компетентен да разгледа делото е именно ОС – Пловдив. Наред с гореизложеното, както правилно е отбелязал и въззивният състав, дори да има нарушение на правилата на местната подсъдност, то не е от категорията на съществените и не води до отмяна само на това основание на въззивното решение и на потвърдената с него присъда. С оглед направените възражения в жалбите за допуснати процесуални нарушения следва да се посочи, че първоинстанционното съдебно производство е проведено по реда на съкратеното съдебно следствие по смисъла на чл.371 т.2 и сл. от НПК, като и тримата подсъдими в присъствието на техните защитници са признали изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и са изразили съгласие да не се събират доказателства за тези факти. Видно от протокола на проведеното на 26.08.2014 г. съдебно заседание съставът на пловдивския окръжен съд е изпълнил задължението си да разясни на подсъдимите същността и последиците от провеждането на съкратено съдебно следствие при постановяване на присъдата и прякото ползване на доказателствата, събрани на досъдебното производство. Протоколът съгласно разпоредбата на чл.131 от НПК съставлява писмено доказателствено средство и има доказателствена сила по отношение на извършването на съответните действия и за реда, по който те са осъществени. В този смисъл отразеното в него от страна на всеки един от тримата подсъдими сочи на валидно направено изявление за признаване на фактите по обвинителния акт, при изричната и пълноценна информираност за характера и последиците от това. По делото липсват каквито и да било данни, въз основа на които да може се направи извод за неправомерно въздействие върху волята на подсъдимата М. Й.. Напротив тя съзнателно и ясно е декларирала направеното от нея самопризнание. Нещо повече – тя е заявила, че не само признава фактите изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, но и че се признава за виновна по така повдигнатото й обвинение, като моли единствено за снизхождение. Същевременно с това обвинителният акт, с който е бил сезиран съда, отговаря на изискванията на чл.246 от НПК и с основните положения посочени в ТР № 2/2002 г. на ОСНК на ВКС. Изложената в акта фактология обхваща всички обстоятелства от значение за съставомерността на вменените във вина и на тримата подсъдими престъпления. Доказателствата са събрани по предвидения за това в НПК ред, като те не съдържат противоречиви факти и са достатъчни, заедно със самопризнанието на подсъдимите да опровергаят изразеното в последствие несъгласие от страна на М. Й. и на защитника й относно приетите за установени фактически положения на инкриминираното деяние. Ето защо първоинстанционният съд, след като е извършил дължимата преценка, че направеното от подсъдимите самопризнание се подкрепя от събраните на досъдебното производство доказателства, не е допуснал твърдяното в жалбите нарушение на задълженията му по чл.372 ал.4 от НПК. От своя страна, въззивният съд, при липсата на процесуална възможност да реши делото на основата на фактическа обстановка, различна от очертаната в обвинителния акт и да приеме фактически положения несъвместими с признатите факти, в решението си е обективирал преценка за правилност на изводите на първоинстанционния състав относно доказателствена подкрепеност на самопризнанието, направено от всеки един от тримата подсъдими. В случая доказателствените факти, включени в предмета на доказване съобразно чл.102 от НПК, изведени от част от обясненията на самите подсъдими и показанията на свидетелите, приложените по делото писмени и веществени доказателства и доказателствени средства относно приложените СРС убедително потвърждават направените самопризнания. Същевременно с това гореизложеното напълно опровергава оплакването в жалбата на подсъдимата М. Й. чрез защитника й, че в нарушение на процесуалните правила, присъдата почива единствено на самопризнанията й, като не се установявало авторството на деянието. В тази връзка наред с посоченото от въззивния съд, красноречиви се явяват показанията на св.Г. относно заявеното от самата подсъдимата при срещата й със съпруга й, след като са им били повдигнати обвиненията - „Не съм им казала аз за квартирата!”, което изцяло опровергава твърденията на защитника относно липсата на каквото и да било участие в престъпната дейност на М. Й.. В съответствие на разпоредбите на чл.155 – 156 от НПК и чл.164 от НПК са съставени съответно протоколът за оглед на местропроизшествието и протоколът за обиск на М. Й. от 06.11.2013 г. На посочената дата и в присъствието на поемни лица, по надлежния начин е приобщен обвитото в черно тиксо кафяво прахообразно вещество, което е от значение за наказателното разследване, както и намерените в чантата на подсъдимата връзка с четири секретни ключа. За извършените процесуално-следствени действия са съставени протоколи, /към протокола за оглед е изготвен и приложен фотоалбум/, които съдържат всички изискуеми от закона реквизити относно времето и мястото, имената, личните данни и подписите на участващите, както и описание на намерените и иззети предмети. В случая следва да се има предвид, че възражението на защитника на подсъдимата М. Й. относно процесуалната негодност на протоколите не е било възведено пред въззивната инстанция, и се прави за първи път в настоящото производство, поради което в мотивите си апелативният съд не взел изрично становище, но за това не бе могъл да бъде упрекнат. Ето защо ВКС не констатира да е налице касационното основание на чл.348 ал.1 т.2 от НПК, поради което искането за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане е неоснователно. Изложените в жалбата от адв. Й. Д. възражения за допуснати нарушения на материалния закон са подкрепени с доводи за допуснати процесуални нарушения и то от първоинстанционният съд или касаят необоснованост на присъдата, а от там и на въззивното решение, докато според адв.К. Д. нарушението на материалния закон е допуснато при определяне и индивидуализация на наказанието на подсъдимия М. Й.. Оплакванията за допуснати процесуални нарушения бяха обсъдени по-горе, докато относно твърденията на единия от защитниците, че фактическата обстановка не се подкрепяла от доказателствата по делото е необходимо да се посочи, че от една страна, предвид реда по който е протекло първоинстанционното съдебно производство неотменима последица от решението на подсъдимата е лишаването й от процесуалната възможност да релевира обстоятелства, оспорващи фактическото обвинение и да претендира установяването им, като отправя нови доказателствени искания. Последица от реда по който е протекло производството е и невъзможността подсъдимата да оспорва фактите по обстоятелствената част на обвинителния акт, включително и чрез различна интерпретация и оспорване на доказателствените източници, без да е задължително тези факти да са абсолютно еднопосочни, като напълно и изцяло да съответстват на приетите за установени /т.4 на ТР № 1/2009 г. ОСНК на ВКС/. В този смисъл възраженията за недоказаност няма как да бъдат обсъждани. От друга страна, необосноваността не е самостоятелно касационно основание, поради което възраженията следва да се обсъдят само във връзка с въпроса дали са спазени процесуалните правила при оценката на доказателствата. Единствено нарушението на тези правила може да доведе до дискредитиране на фактическите изводи на инстанциите по същество. Първоинстанционният съд е проверил събраните на досъдебното производство доказателства обективно, всестранно и пълно, като не може да се каже, че немотивирано е изключил от доказателствената съвкупност показанията на свидетеля Д. Е. С.. Заявеното от този свидетел в частта относно времето на появата на червената найлонова торбичка /в която се е намирало наркотичното вещество/ „на стола до жената” противоречи на заявеното от самите подсъдими М. и М. Й., че процесната торба при първата им среща с подсъдимия Д., на която е присъствал и св.С. в МОЛ „Галерия”, е била в автомобила и се е появила едва при втората среща между четиримата на същото място. В този смисъл некредитирането на част от показанията на св.С. по никакъв начин не се отразява на претендираната от защитника липса на доказателства, че М. Й. е извършила вмененото й с обвинителния акт престъпно деяние. Следва да се отбележи, че свидетелски показания не само на св.С., но и на останалите свидетели, правилно са били използвани в частите им, в които всеки един от тях дава информация за непосредствено възприети от него обстоятелства, относими към предмета на доказване. Съображенията на първоинстанционния съд изцяло са възприети и от въззивния състав, тъй като напълно верен е изводът, че направените фактически констатации имат достатъчна доказателствена обезпеченост съобразно реда, по който е протекло пръвоинстанциононто съдебно производство и те законосъобразно са вложени при очертаване наличието на обективните и субективни признаци на престъплението по чл.354а ал.2 от НК и по чл.308 ал.7 от НК. Ето защо ВКС намира, че в случая законът е приложен правилно и няма основание за корекция на атакуваното въззивно решение в претендираната от защитата насока. По отношение на алтернативните искания в жалбите за намаляване на наложените наказания следва да се посочи, че те са били отправени и към въззивната инстанция, която е направила прецизна преценка на съотношението между отегчаващите и смекчаващите отговорността обстоятелства за всеки един от подсъдимите поотделно. Изложените доводи в подкрепа на определените наказания при изключителен превес на отегчаващите отговорността обстоятелствата за подсъдимия М. Й. и при превес на отегчаващите за подсъдимия С. Д. се споделят изцяло и от настоящия съдебен състав. Относно М. Й. липсват каквито и да било смекчаващи отговорността обстоятелства, още по-малко същите да не са били взети предвид от въззивния съд при определяне на наказанията за извършените от него две престъпления. По отношение на подсъдимия Д. в достатъчна степен са отчетени трудовата му ангажираност и здравословните проблеми на детето му. В случая направеното от двамата на досъдебното производство самопризнание е твърде декларативно и не би могло да се приеме, че представлява някаква форма на съдействие при установяване на обективната истина по делото. То не е спомогнало своевременно, а още по-малко съществено за разкриване на престъпното посегателство, което се дължи най-вече и преди всичко на дейността на органите на полицията и на досъдебното производство. Не би могло да се сподели застъпеното в жалбите становище, че по делото не са събрани доказателства свързани с обкръжението, средата и условията при, които са живели подсъдимите. Същевременно с това обаче изведените в този смисъл факти не биха могли да бъдат отчетени като смекчаващи отговорността обстоятелства или тяхното значение да е съществено подценено. По отношение на двамата подсъдими правилно са ценени и отегчаващите вината обстоятелства. Съдебното им минало ги характеризира не само като личности с трайни и упорито проявени престъпни навици, а подсъдимият Й. и с подчертана склонност към държането с цел разпространение и самото разпространение на високорискови наркотични вещества при това в големи размери, т.е. очевидна е невъзможността целите на наказанието да бъдат постигнати със символични по размер наказания, поради което ВКС напълно споделя извода на въззивната инстанция, че последващо намаляване на размера на определените им наказания ще бъде несъответно на тежестта на извършеното и няма да съдейства за постигане на предупредителната, превъзпитателната и възпираща функции на наказанието, както за личната, така и за генералната превенция. Настоящият състав счита, че при определяне размера на наказанието лишаване от свобода на подсъдимата М. Й. предходните съдилища в недостатъчна степен са отчели чистото й съдебно минало, както характера и степента й на участие в съвместната престъпна дейност, в която водеща роля е имал съпругът й. Това налага съответно смекчаване на отговорността й, /още повече, че в хода на касационното производство почина майката на подсъдимата/, като наказанието следва да бъде определено при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, поради което касационната инстанция намира, че наложеното наказание на подсъдимата следва да бъде намалено на седем години и половина лишаване от свобода, а съобразно редукцията на чл.58а ал.1 от НК следва да бъде определено на пет години лишаване от свобода. Така намаленият размер на наказанието лишаване от свобода не води до промяна на законосъобразно определения първоначален режим на изтърпяването му в пенитенциарно заведение. С оглед на гореизложеното и на основание чл.354 ал.2 т.1 вр. с ал.1 т.3 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ въззивно решение № 62/11.05.2015 г., постановено по внохд № 479/2015 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, като НАМАЛЯВА размера на наложеното подсъдимата М. К. Й. наказание лишаване от свобода на ПЕТ ГОДИНИ. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: