Р Е Ш Е Н И Е
№ 45
гр. София, 20 март 2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на петнадесети февруари през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ
при секретар Мира Недева, при становището на прокурора Искра Чобанова, изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 103 по описа за 2017г.г.
Производството по реда на чл.346 ал.1 и сл. от НПК е образувано по касационна жалба на осъден подсъдим срещу въззивно решение № 251/26.10.2016г. по ВНОХД № 405/2016г. по описа на Пловдивски апелативен съд.В жалбата се релевира касационно основание по смисъла на чл.348, ал.1, т.2 от НПК – като се твърди, че са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, ограничили правото на защита на подсъдимия.
В допълнение към жалбата се твърди, че повдигнатото обвинение, включително и обвинителния акт, са непълно и неясно формулирани, като не са били посочени с необходимата конкретизация парцелите по БЗС номер и точна площ, които според обвинението не са обработени.
Също така се твърди, че обвинението е било неясно и противоречиво. Деянието според обвинението било извършено на една дата, в три населени места, пред три различни държавни органа, което имало белезите на три отделни деяния и на продължавано престъпление.Не е конкретизирано дали е повдигнато обвинение за продължено или продължавано престъпление. В обстоятелствената част на обвинителния акт и в диспозитива му били посочени обстоятелства в разрез със събраните по делото доказателства- посочени 74 бр. парцела с обща площ 754.14 ха, докато в общото заявление безспорно били посочени 949.10 ха. В акта прокурорът твърди,че през 2010г. нито една от заявените земи не е обработвана и че деецът не е имал работници и техника в тези райони. Това противоречи според защитата на събраните по делото доказателства и изготвянето по този начин на обвинителния акт води до съдържание със съществени непълноти относно фактическата обстановка, при която са извършени деянията на подсъдимия и не позволява правилна преценка.
В жалбата се навежда довод, че инстанциите по същество не са отчели обстоятелството, че парцелите са 72 на брой, а не 74, със съответно по-малка площ – 745.83, вместо 754.14 ха. Това е довело до признаване на подсъдимия за виновен за даване на неверни сведения за по-голяма площ необработвани парцели, отколкото на практика са установени. В тази връзка защитата съзира и липса на мотиви, като се иска отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане.
Прокурорът от ВКП в съдебното заседание моли да се остави жалбата без уважение, тъй като въззивната инстанция е изложила изключително подробни съображения по всички оплаквания. Моли да се потвърди решението на апелативната инстанция.
Подсъдимият, редовно призован, не се явява и не се представлява.
Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното:
С присъда № 52/01.06.2016г. по НОХД № 1972/20165. по описа на Пловдивски окръжен съд, н.о., подс.Я. И. И. е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл.248а, ал.2 вр.ал.1 от НК, като по реда на чл.55, ал.1, т.2 , б.“б“ , пр.1-во и ал.3 от НК е осъден на пробация със задължителна регистрация по настоящ адрес с периодичност два пъти седмично, както и задължителни срещи с пробационен служител за срок от по 6 месеца.
Деецът е осъден да заплати и направените разноски по делото.
С цитираното въззивно решение (второ поред въззивно произнасяне след възобновяване по к.д. № 2072/13г. – за допуснато процесуално нарушение от въззивната инстанция за лично участие в процеса) тази присъда е потвърдена изцяло.
Касационната инстанция намери, че жалбата е подадена в срок и е процесуално допустима.
Преценена по същество, жалбата се явява неоснователна.
Въззивната инстанция по време на процеса е възприела установената от първостепенния съд фактическа обстановка, като е изложила свои доводи в тази връзка. Те са пространни, убедителни и не будят съмнения. На всички възражения е даден пространен отговор, който напълно се споделя от въззивната инстанция.
Доводите за нарушено право на защита относно качеството на обвинението в досъдебната фаза не могат да бъдат възприети в съществената им част. Обвинението е достатъчно точно и ясно формулирано, като то, естествено, се позовава на документ, който изхожда от самия подсъдим – посоченото общо заявление. В този смисъл не може да се възприеме довод, че подсъдимият не е бил наясно с обвинението и в него има каквато и да била неяснота. Даденият отговор от въззивната инстанция в този аспект е изключително подробен и обстоятелствен, за да е необходимо да се излага отново. Деецът обаче не може да бъде изненадан, тъй като обвинението се основава на собствените му действия, черпи доводи от това и ползва подписано от него общо заявление.
Вярно е, че в обстоятелствената част на обвинителния акт има пропуск- относно липсата на един парцел в землището на [населено място] (код на населеното място - [код] с [номер] с площ от 3.82 ха) и един в землището на [населено място] (код на населеното място – [код], с номер [номер] с площ от 4.49 ха) , стр.5 и 6 от обвинителния акт. В този смисъл възражението на защитата е по начало вярно и основателно.
Въпреки това нарушението не е съществено и не ограничава правото на защита на подсъдимия по такъв начин, че той да не може да я организира. Достатъчно е да бъде посочен броя на декларираните за обработка парцели, конкретизацията по БЗС номера не е необходима, за да бъде деецът наясно в какво се обвинява, тъй като тези технически данни съпътстват неговото собствено заявление. Тези обстоятелства са посочени на два пъти, един път в обстоятелствената част на обвинителния акт, втори път в диспозитива, и ненужно - трети път, при конкретното описание по БЗС- номера, отново в обстоятелствената част на обвинителния акт, където вече е реализиран цитирания пропуск.
Деянието в нито един момент не е можело да бъде квалифицирано като продължавано престъпление, тъй като не са налице условията за приложение на този институт на наказателното право. В обвинението са посочени три различни населени места, но в действителност деянието е само едно - с попълването на едно общо заявление са декларирани неверните сведения. А те са такива (неверни, т.е. неотговарящи на действителното положение), защото, както впрочем много подробно е изяснено от въззивната инстанция, деецът при всички условности не е подържал имотите в състояние на угар (изрично отбелязано на стр.18 от мотивите на въззивната инстанция, в началото), тъй като не е извършвал дълбока оран, съобразно цитираните подзаконови нормативни актове - Наредба №5/2010г. и Инструкция за представяне и обработване на заявленията за регистрация за 2009г. Такива възражения всъщност не са и правени пред инстанциите по същество, за извършвана такава оран, не се правят и пред касационната.
Липсва съществен елемент от продължаваното престъпление, а именно отделни, непродължителни периоди от време между извършване на отделните деяния, системата от телодвижения е била единна и непрекъсната и не е била разделена във времето, следователно и в пространството.
С оглед на това материалния закон не е бил нарушен, а хипотетично дори и да беше, не е в интерес на подсъдимия да се възприеме приложението на този институт, както прецизно е изяснила и този въпрос въззивната инстанция.
Деянието е осъществено от обективна и субективна страна, то е на просто извършване и съобразно предявеното обвинение не се изисква настъпването на вредоносен реален резултат, както е например по ал.5 на състава, а такъв предвид количеството (надхвърлящо допустимите норми) заявени площи, не е настъпил, тъй като предвиденото плащане (субсидиране) не е било одобрено. Няма какво да се добави повече от въззивната инстанция, в този смисъл не се и спори.
Акцента е наложен върху допуснати съществени нарушения на процесуални правила, довели до ограничаване на правото на защита на дееца, а такова ограничаване касационният състав не откри. Във всеки един момент деецът е бил наясно със задълженията си по деклариране, имал е достатъчно възможности да коригира това заявление и е обвинен именно за деклариране на заявени от него земеделски площи като обработвани, без това да е била в действителност извършвано, поне по отношение на инкриминираните 74 парцела. Възражението относно обвинителното твърдение на прокурора, че деецът изобщо не е обработвал декларираните от него в цялост земеделски площи, надхвърлящи тези 74 парцела, не може да бъде възприето. Достатъчно за съставомерността на деянието е именно декларирането по отношение на процесните 74 парцела, съдът е бил задължен да се произнесе именно за тях и това е сторил. Поведението на дееца извън рамките на тези имоти и обработването или не на други парцели няма никакво значение за отговорността на дееца, тоест е извън предмета на доказване.
Като цяло доказателствата по делото са анализирани от въззивната инстанция последователно, със спазване на правилата на логическото мислене, след отделната им оценка е пристъпено с необходимата прецизност и към съвкупността.Изводите са логични, липсват подценени или необсъдени доказателства, поради което с положителност може да се заключи, че този мисловен процес на въззивната инстанция не страда от никакви недостатъци.
Формулирането на обвинението е достатъчно ясно, то не страда от пороците, които му се придават, напълно във възможностите на защитата, а и на самия подсъдим, е да разберат в какво се обвинява последния и да организират процесуалните си действия. Пак следва да се отбележи, че важното обстоятелство е, че обвинението се основава на точно определен брой декларирани от самия подсъдим като обработваеми земеделски площи, деклариране, което е извършено с пълното съзнание за последиците, ако то е невярно. Събраните по делото доказателство недвусмислено показват, че подсъдимият не е извършвал декларираната дейност и с положителност заявеното от него представлява неверни сведения.
Поради това касационният състав приема че доводите за допуснати процесуални нарушения закон изцяло за неоснователни. С оглед на изложеното и материалния закон е приложен правилно, като основателни доводи в тази връзка, както се отбеляза, не се навеждат.
По отношение на наложеното наказание също не се правят възражения относно явна негова несправедливост, но иманентно във възраженията се долавя и такава претенция. Съставът на ВКС счита, че наложеното наказание е справедливо определено, след като приложението на чл.78а от НК не е възможно предвид предишно приложение на този институт и неизтичането на две години от платената административна глоба. Наложеното наказание пробация с двете задължителни мерки по смисъла на чл.42а, ал.4 вр.ал.2, т.1 и 2 от НК, е справедливо отмерване, по-нататъшна снизходителност не е възможна. В заключение следва да се посочи, че наложеното наказание не е явно несправедливо, липсва очевидно несъответствие на обществената опасност на дееца и на деянието.
По отношение на останалата част от присъдата и решението – относно разноските, съставът на ВКС не намери основание да се произнесе, изводите на съдилищата са правилни и законосъобразни в тази връзка, поради което тя следва да бъде потвърдена, като се остави в сила въззивното решение.
С оглед на това и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ в сила въззивно решение № 251/26.10.2016г. по ВНОХД № 405/2016г. по описа на Пловдивски апелативен съд
Решението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: |