3 Р Е Ш Е Н И Е №213 гр. София, 06 декември 2019 година Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на тридесети октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурор Г., изслуша докладваното от съдията Рушанова дело № 979/2019 година и съобрази следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба на защитника на подсъдимия Н. М. А. срещу решение на Софийски апелативен съд № 312/17.07.2019г., постановено по внохд № 978/2018г. по описа на същия съд. В жалбата се релевират всички касационни основания. Фактическите изводи за механизма на деянието били основани на противоречиви факти, на базата на безкритичното възприемане показанията на пострадалия и неговите близки, при игнориране на съдържащите се неясноти и противоречия със заключенията на съдебно-медицинските експертизи, при липса на яснота относно свидетелската годност на пострадалия св. М., при данните за загуба на съзнание и липса на спомен. Били нарушени правилата за формиране на вътрешното убеждение, а съдът не направил самостоятелен анализ на доказателствените материали, като не дал отговор на съществени възражения на защитата - относно допуснати на досъдебната и на съдебната фаза съществени процесуални нарушения и в частност извършването на процесуални действия на досъдебната фаза извън императивно предвидените от НПК срокове и конституирането на страна в разрез с процесуалните изисквания. Оспорва се правната квалификация на деянието с довода, че съдът не е обсъдил експертното становище, че смърт от причинените увреждания не е било възможно да настъпи, поради което изводът на съда за неизбежността на смъртта бил основан на предположения. Твърди се, че съдилищата са подминали факта, че подсъдимият сам, по собствена подбуда се е отказал от последващи действия, като не са мотивирали как този факт кореспондира със заключението им, че подсъдимият е действал с пряк умисъл за умъртвяването на жертвата. Претендира се несправедливост на наложеното наказание, тъй като било несъответно на извършеното престъпление и на многобройните изключително смекчаващи отговорността на дееца обстоятелства. Изразява се недоволство и от размера на присъденото обезщетение по предявения граждански иск за причинени от деянието неимуществени вреди. При условията на алтернативност се иска отмяна на решението и оправдаване на подсъдимия; отмяна на решението и връщане на делото за новото му разглеждане поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила; намаляване на наказанието с приложение на чл.55 и чл.66 от НК, както и намаляване размера на присъденото обезщетение за причинените от деянието неимуществени вреди. В съдебно заседание на касационната инстанция защитникът на подсъдимия поддържа жалбата по изтъкнатите в нея доводи. Повереникът на частния обвинител застъпва позиция за неоснователност на касационната жалба. Прокурорът намира въззивното решение за правилно и законосъобразно, а жалбата на подсъдимия- за неоснователна. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: Жалбата е основателна, макар и не по всички изтъкнати в нея съображения. С атакуваното решение Софийският апелативен съд е потвърдил изцяло първоинстанционна присъда № 1696/04.04.2018г., постановена по нохд № 406/17г. от Благоевградски окръжен съд. С нея подсъдимият Н. М. А. е признат за виновен в това, че на 14.02.2015г., е направил опит умишлено да умъртви И. Д. М., чрез нанасяне на удари с брадва в областта на главата, с което на М. е причинена закрита черепно-мозъчна травма, довела до разстройство на здравето, временно опасно за живота, поради което на осн. чл.115 във връзка с чл.18, ал.1 и чл.58, б.”а” във връзка с чл.55, ал.1, т.1 от НК е осъден на 8(осем) години лишаване от свобода при първоначален общ режим на изтърпяване на наказанието. Подсъдимият А. е осъден да заплати на гражданския ищец И. Д. М. сумата от 80 000(осемдесет хиляди) лева - обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди в резултат на деянието, считано от 14.02.2015г. до окончателното изплащане на сумата, като до пълния предявен размер гражданският иск е отхвърлен като неоснователен. На първо място, с оглед посочените в касационната жалба основания за незаконосъобразност на съдебния акт, ВКС намира за необходимо да се произнесе по наличието на касационните основания по чл. 348, ал.1, т. 2 и т.1 от НПК, доколкото въпросът за правилното приложение на процесуалния и материалния закон предпоставя разрешаването на въпросите и за справедливостта на наложеното на подсъдимия наказание. І. По оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. В касационната жалба се претендира липса на мотиви, поради липса на отговор на възражението на защитата за допуснато съществено нарушение на досъдебното производство, изразило се в извършване на процесуално – следствени действия извън законния срок за разследване. От материалите по досъдебното производство се установява, че то е проведено по общия ред по гл.ХVІІ от НПК, като разследването е започнало с първото действие по разследването на 14.02.2015г. с огледа на местопроизшествието. Именно от този момент е започнал да тече срокът по чл.234, ал.1 от НПК, който е двумесечен. С писмо на административния ръководител-районния прокурор срокът на разследването е удължен с два месеца, считано от 15.04.2015г. на осн. чл. 234, ал.3, изр.1 от НПК. Последвали последователни удължавания сроковете на разследване с по два месеца, считано от 16.06.2015 година, считано от 18.08.2015г., както и с 4 месеца, считано от 19.10.2015 година. Впоследствие, на осн. чл.234, ал.3 от НПК апелативен прокурор продължил последователно срока на разследването с по 4 месеца, считано от 20.02.2016г., от 21.06.2016г., от 22.10.2016г., от 23.02.2017 година. Исканията за удължаване на срока за разследване са правени своевременно, като разследването е приключило и делото е изпратено на прокурора с мнение за предаване на обвиняемия на съд на 08. 06.2017 година. Така, проследявайки хронологията на разследването в контекста на сроковете по чл.234 от НПК, е видно, че не е допуснато нарушение на цитираната норма. Действително, въззивният съд не е взел отношение по това възражение, но доколкото правилата на удължаване на сроковете на разследване не са нарушени, пропускът в мотивите е несъществен, поради което не е налице претендираното от защитата процесуално нарушение по чл.348, ал.3, т.2 от НПК, изразяващо се в „липса на мотиви”. На следващо място, не е вярно, че съдът не е дал отговор и на друго възражение на защитата - относно неправилното конституиране на пострадалия М. в качеството му на граждански ищец и частен обвинител. В мотивите си съдът ясно е посочил, че конституирането на пострадалия като страна, респ. приемането за съвместно разглеждане на предявения граждански иск, е в съответствие с изискванията на процесуалния закон. Конституирането на частен обвинител и граждански ищец производство е обвързано с изискванията на чл. 75 и чл. 76 от НПК (относно процесуалната легитимация на пострадалите от престъплението лица), както и с чл.271, ал.6 от НПК(отм. ДВ бр.63/2017г., в сила от 05.11.2017г.), а понастоящем с действащия регламент по чл. 248, ал.2 от НПК. Във всеки случай законът не поставя ограничение в кой момент (преди или след даване ход на делото) съдът следва да се произнесе по своевременно направено искане за конституиране на частен обвинител и/или граждански ищец, стига това да е станало преди хода на съдебното следствие(по отменения регламент на чл. 271, ал. 6 от НПК) или в разпоредителното заседание по чл.248 от НПК, което се явява и последният възможен процесуален момент за конституиране на страна в наказателното производство. Основното възражение на защитника на подс. А. се отнася до аналитичната дейност на решаващия съд във връзка с обосноваването на фактическите изводи за авторството и механизма на деянието, като се твърди, че те са основани на противоречиви, неясни и тенденциозни доказателствени източници, при игнориране възраженията на защитата и при неотчитане на действителното съдържание на част от депозираните свидетелски показания. Възраженията не могат да се споделят, тъй като в аналитичната дейност на съда не се наблюдават съществени пороци, които да обусловят съществено процесуално нарушение, обуславящо отмяна на атакувания съдебен акт. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, поради което не възниква съмнение в осъдителните изводи на съда. Приетите за установени от Софийски апелативен съд фактически положения са изведени в резултат на задълбочен анализ и са мотивирани с обективно наличната по делото доказателствена съвкупност. В мотивите към проверяваното решение са изтъкнати подробни аргументи защо съдът се е отнесъл с доверие към показанията на пострадалия М., приети правилно като последователни, логични, цялостни и кореспондиращи с останалия доказателствен материал. Вярно е, че съдът основно е изграждал фактическите си изводи на основата на показанията на св. М., но същевременно е подложил тези показания на детайлна и внимателна преценка за достоверност, именно съобразявайки, че те са единствения пряк източник на доказателства за конкретно осъщественото от подсъдимия поведение, изразило се в нанасянето на три удара с брадва в областта на главата му. Въззивният съд е положил и допълнителни усилия за проверка достоверността показанията на пострадалия, като е пристъпил към неговия допълнителен разпит и е назначил повторна съдебно-медицинска експертиза за детайлно изясняване на механизма на деянието. Като последица, съдът е съпоставил показанията на св. М. не само от гледна точка на тяхната хронологическа последователност (проследявайки казаното от него на досъдебната и на съдебната фаза на процеса), но и в контекста на корелацията им с показанията на св. Д. М. и В. П., заключението на повторната съдебномедицинската експертиза и категоричността му във всеки един момент от наказателното производство, че именно подс. А. е лицето, нанесло му ударите с брадва. Липсата на други очевидци извън пострадалия за нанасянето на ударите с брадва не променя извода за достоверност на показанията на св. М., убедително защитен от въззивния съд. Принципно липсата на други свидетели очевидци на престъплението извън пострадалия, не е основание да се счете, че фактическите изводи по авторството и механизма са основани на предположения, щом съдът е изпълнил задължението си да подложи на сериозна и критична проверка показанията на единствения очевидец, пострадал от престъплението, отчитайки както качеството на пострадал, така и корелацията на обсъжданите показания с останалия доказателствен материал. Точно така е постъпил въззивният съд, като към оценъчната му дейност не може да се отправи упрек, поради което възражението на защитата в тази насока е неоснователно. Известно е, че за доказаността на обвинението е важно не количеството на доказателствата и доказателствените средства, а тяхното съдържание. При положение, че показанията на свидетеля не са схематични, колебливи, неясни, непоследователни или нелогични и се отнасят до факти, които той лично е възприел, няма процесуална пречка те да бъдат поставени в основата на осъдителна присъда. Това принципно положение е било съобразено от контролираната инстанция при анализа на заявеното от свид. М. относно действията на подсъдимия, изразили се в неколкократното нанасяне на удари с брадва в областта на главата му. При наличието на категоричните твърдения на пострадалия, че е възприел хронологията на инцидента, както и своя нападател, който е познавал от преди, съответно не е имал колебание относно самоличността му, съдът не би могъл да отхвърли показанията му единствено с аргумента, че липсват други свидетели очевидци, тъй като това би означавало да изопачи по недопустим начин съдържанието на обсъжданите показания. На следващо място, апелативният съд не е имал основание да назначи съдебно психолого-психиатрична експертиза за уточняване свидетелската годност на пострадалия, така както се претендира в касационната жалба с позоваване на данни за загуба на съзнание и липса на спомен у свидетеля. В приетата от инстанциите по същество първоначална съдебно-медицинска експертиза, изготвена след запознаване с материалите по делото и след личен преглед на пострадалия, е изяснено обстоятелството за качественото засягане паметта на свидетеля, като е установено, че липсват данни той да е изпаднал в пълно безсъзнателно състояние по време и след инцидента и при него най-вероятно се касае за степенно разстройство на съзнанието от типа на зашеметяване. В., в подобна насока са и разясненията на експертите в съдебното заседание на въззивния съд- че липсват данни след първия удар по главата, пострадалият да е изпаднал в безсъзнание. Неоснователно се претендират пороци в процесуалната дейност на въззивния съд при анализа и оценката на заключението на повторната съдебно-медицинска експертиза, назначена в хода на въззивното съдебно следствие и възприета от решаващия съд като кореспондираща с показанията на пострадалия. Към въззивния съд не може да се отправи упрек за формален подход при оценката на съдържащите се в делото експертни изводи. В мотивите на въззивното решение са анализирани всички експертни заключения - от ДП, първоинстанционното и второинстанционно съдебни производства. В хода на проведеното въззивно съдебно следствие е допусната повторна съдебно-медицинска експертиза, като изготвилите я вещи лица са защитили убедително и обосновано експертните си заключения. Несъгласието на защитата, декларативно посочено и неподкрепено с конкретни доводи за пороци в осъществената експертна дейност, не обуславя извод за негодност на експертното становище за обосноваване на определени фактически изводи. Касационният съд не констатира каквото и да е обективирано в протоколите по делото или в съдържанието на заключението основание за неговото невъзприемане. Като специфичен способ на доказване експертизата не обвързва съда, който е свободен в съдийската си преценка кое от експертни заключения да кредитира, за да обоснове фактическите си и правни изводи по делото, но след като изложи мотиви за това. По делото това изискване на чл. 154 от НПК е спазено, поради което процесуален упрек към дейността по събиране, проверка и оценка на доказателствата и експертните заключения, дадени въз основа на тях, не може да бъде отправен. Изводимо от оплакването за пороци в процесуалната дейност на съда по оценката и анализа на съдебно-медицинските заключения, е и наведеното възражение за неотчетени съществени противоречия в доказателствения материал относно механизма на деянието. Според защитата посоченият от въззивния съд механизъм не кореспондира нито с описаното изпълнение на деянието в обвинителния акт, нито със заявеното от свидетеля М.. Възражението не може да се сподели, тъй като се касае до несъществени елементи на начина, чрез който е осъществено деянието, поради което те не се отразяват сериозно нито на преценката за достоверността на показанията на пострадалия, нито на правото на защита на подсъдимия, в контекста на въпроса за изменението на обстоятелствената част на обвинението срещу него. Вярно е, че в обвинителния акт е посочено, че първият удар с брадвата ”шумарка” е с посока отгоре-надолу, отзад - напред и отляво - надясно с острата част на брадвата; вторият удар е нанесен на пострадалия, докато той бил паднал по гръб и е с посока отляво-надясно, отгоре-надолу и леко косо отзад-напред с острата част на брадвата,а за третия удар прокурорът не е посочил с каква посока спрямо тялото на пострадалия е бил. Въззивният съд е приел, че деянието на подсъдимия се е изразило в нанасянето на три удара с острата част на брадвата в лявата част на главата на пострадалия, като не е конкретизирал насочеността на отделните удари и се е позовал на заключението на допълнителната съдебно-медицинска експертиза, че установената морфология на нараняванията сочи, че е имало контакт с различни повърхности на оръжието, а нараняванията могат да се получат при нанасяне на отделни удари с брадвата в областта на главата на пострадалия при променящо се положение на тялото и главата му. Следователно- експертното становище правилно е прието като такова, подкрепящо казаното от пострадалия, и същевременно- чрез него убедително е отхвърлена като несъстоятелна защитната позиция на подсъдимия, че нараняванията на пострадалия са причинени от падането му върху намиращи се в близост отсечени дънери на дървета. Друг е въпроса, че насочеността на ударите и обстоятелството, с коя част (тъпата или режещата) на брадвата са нанесени ударите несъмнено са факти, които касаят механизма на деянието, подлежат на изясняване в наказателния процес, включително и чрез допускането на нови, повторни съдебно-медицински експертизи и съответно могат да бъдат детайлизирани или променени. Следователно въпросът, на който трябва да се даде отговор, е дали се касае до различни обстоятелства, които съществено изменят обстоятелствената част на обвинението и то по такъв начин, че да се счете, че подсъдимия не се е защитавал по него. Касационният съд, намира, че отговора на този въпрос е отрицателен - подсъдимият се е защитавал и е бил осъден за опит за убийство, изразил се в нанасянето на три удара с брадва в областта на главата на пострадалия М.. Посочените фактически обстоятелства са напълно достатъчни, за да осъществи пълноценно подсъдимият правото си на защита, а осъждането му е в рамките на предявеното с обвинителния акт обвинение, поради което претендираните от защитата процесуални нарушения не са налице. В заключение, във въззивното решение е възпроизведена приетата от първоинстанционния съд фактология, кореспондираща с доказателствените източници и тяхната вярна оценка. Липсата на сериозни непълноти в мотивировката на въззивния съдебен акт дава възможност на касационния съд безпрепятствено да установи действителната воля на въззивния съд и да проконтролира правилността на вътрешното му убеждение, като гарантира и правото на страните да разберат ясно и недвусмислено съображенията на въззивната инстанция, въз основа на които е утвърдена възприетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка. Ето защо твърденията в касационната жалба за наличие на необсъдени противоречия в доказателствените източници, неправилното им обсъждане и игнориране в мотивите, са неоснователни. С оглед изтъкнатото, ВКС не констатира да са били допуснати съществени процесуални нарушения, включително и такива от категорията на абсолютните, поради което не намери да е налице основанието по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК. ІІ. По доводите за нарушение на материалния закон - касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. В рамките на вярно установената фактология на деянието, правилно въззивният съд е счел, че от обективна и субективна страна подсъдимият А. е осъществил престъпният състав на чл.115 във връзка с чл.18, ал.1 от НК. В касационната жалба правилното приложение на закона се оспорва с довода, че подсъдимият не е действал с пряк умисъл за умъртвяване на жертвата, изводим от две фактически съображения - че смъртта не е била неизбежна и сигурна последица на причинените наранявания и че щом деецът не е продължил с нанасянето на допълнителни удари, той не е искал и целял умъртвяването на пострадалия. Възраженията не могат да се споделят. Известно е, че поради известно съвпадение в обективната страна на телесните повреди и убийствата, в някои случаи се пораждат трудности в установяването на субективната им страна и в частност по отношение изясняването на въпроса за конкретното психическо отношение на дееца към настъпилия резултат. Допустимо е деецът да действа при неопределеност (алтернативност) на представите си относно резултата, като е възможно да предвижда най-общо обществената опасност на два или повече възможни резултата и иска (или допуска) настъпването на който и да е от тях. В подобни случаи разграничаването на вида умисъл (пряк или евентуален) е от съществено значение за правилното приложение на закона. Когато деецът действа с евентуален неопределен умисъл, той ще отговаря за реално настъпилия, а не за по-тежкия резултат, който е предвиждал, тъй като не е възможен опит с евентуален умисъл. Но когато виновният действа с пряк неопределен алтернативен умисъл и поради независещи от него фактори причинява по-лекия от резултатите, отговаря за опит към по-тежкия престъпен резултат. (Решение № 32 от 11.III.1991 г. по н. д. № 868/90 г., I н. о.; Решение № 298 от 21.07.2010 г. на ВКС по н. д. № 192/2010 г., II н. о.). В настоящия случай е установено, че подсъдимият е нанесъл три удара с острието и с тъпата част на брадвата върху главата на пострадалия, като обективно му е причинил увреждания, най-тежките от които са тъпа травма на главата без счупване на костите на черепа, довела до разстройство на здравето, временно опасно за живота и увреждане на лява ушна мида с липса на горната й трета част, довело до обезобразяване. Вярно е, че от тъпата травма на главата с еднаква вероятност е могла да настъпи или да не настъпи смъртен изход, без да се взема предвид проведеното лечение. Посоченото обстоятелство не променя извода, че подсъдимият е действал с пряк неопределен умисъл за умъртвяването на жертвата. Както е известно умисълът на дееца се извлича от обективно реализираното от него поведение, насочено към телесния интегритет на жертвата, избраното от него оръжие, броя на ударите, тяхната сила и насоченост. В разглеждания случай, от обективна страна подсъдимият е направил всичко, което обикновено е необходимо, за да се причини смъртен резултат и действал с пряк умисъл, като по причини, намиращи се извън неговото поведение, смъртта на пострадалия не е настъпила. Обстоятелството, че подсъдимият не е продължил с нанасянето на удари на пострадалия, също не би могло да се интерпретира в претендираната от защитата насока. Касае се за престъпление, при което деецът е довършил изпълнителното деяние, но в конкретния случай то не е успяло да породи целения престъпен резултат, поради което правилно съдът е посочил че то представлява довършен опит. Всичко изтъкнато позволява извода, че поведението на подсъдимия правилно е квалифицирано като опит към убийство, а не като довършено престъпление средна телесна повреда по чл.129, ал.2 във връзка с ал.1 от НК. ІІІ. По доводите за явна несправедливост на наложеното наказание. При извършената касационна проверка, ВКС констатира, че оплакването е основателно. Въззивният съд е утвърдил крайният извод на първата инстанция, че справедливо е наказание „лишаване от свобода” в размер на 8/осем/ години, определено при условията на чл. 58,б.”а” във връзка с чл. 55, ал.1, т.1 от НК. Подробно се е спрял на отделни обстоятелства, предмет на оценка в процеса по индивидуализация на наказанието, като не се е съгласил с част от изводите на окръжния съд кои от обстоятелствата са отегчаващи и кои- смекчаващи, като е изтъкнал и аргументацията си за това. Разширил е кръга на обстоятелствата по чл. 54 от НК, приемайки като отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства – упоритостта, с която подсъдимият е продължил да нанася удари след падането на пострадалия още от първия удар; фактът, че е използвал не само тъпата, но и острата част на брадвата, като не се е задоволил да нанася удари с нея, но и с ритници, при липса на съпротива от страна на пострадалия; оттеглянето му от местопрестъплението, без проявата на каквато и да е заинтересованост към съдбата на М.; явното му физическо превъзходство, предвид разликата във възрастта и физиката на двамата. ВКС не може да се съгласи с направената от апелативния съд оценка на посочените обстоятелства. Те не водят до качествено различие с типичните прояви на подобните престъпни посегателства, съответно – не обуславят извода за по-висока степен на обществена опасност на деянието и дееца, предпоставящ налагането на по-тежко наказание на дееца. Друг е въпроса, че контролираните инстанции не са извършили задълбочена преценка на обстоятелствата, съдържащи се в нормата на чл. 58, б.”а” във връзка с чл.18, ал. 2 от НК, съгласно която при опит в извършване на умишлено престъпление деецът се наказва с наказанието, предвидено за довършено престъпление като се взима предвид степента на осъществяване намерението и причините, поради които престъплението е останало недовършено. В случая за индивидуализацията на наказанието на подсъдимия е следвало да се отчете степента на уврежданията, факта, че те с еднаква вероятност са могли да доведат или не доведат до смъртен изход, последвалото лечение на пострадалия, при което не се е наложила сериозна хирургична намеса, липсата на данни за мотивацията на подсъдимия. Подценено е значението на възрастта на подсъдимия и липсата на данни за предходни негови противообществени прояви, характеризиращи го като личност с висока степен на обществена опасност. Извън вниманието на решаващия съд е останало и обстоятелството за изтеклия срок на наказателното производство- над 4 години и 6 месеца, който в контекста на фактическата и правна сложност на конкретния казус, не може да бъде дефиниран като разумен. Тези обстоятелства, разгледани комплексно с останалите смекчаващи отговорността обстоятелства и безспорния факт, че деянието е изолирана проява в житейския му път, очертават наказанието от 8 години лишаване от свобода за неоправдано продължително и тежко. Затова ВКС намира, че то по необходимост следва да бъде редуцирано до размера от 5 години. Основателни са и възраженията подсъдимия и относно уважения размер на присъдено в полза на гражданския ищец И. М. обезщетение за неимуществени вреди от 80 000 лева, който ВКС намира за несправедлив и завишен. Известно е, че гражданският иск за неимуществени вреди цели да обезщети пострадалия за претърпените от него болки и страдания, виновно причинени от подсъдимия, поради което при определяне на размера, който следва да бъде уважен, съдът се ръководи от действителния обем на тези болки, периодът от време, в който те са преживяни, тяхното отражение върху физическото и психическото състояние на пострадалия за в бъдеще. В настоящия случай, макар и правилно решаващият съд да е съобразил вида и съдържанието на претърпените от ищеца морални страдания, той е надценил тяхното значение, поради което за да отговаря на критериите за справедливост обезщетението следва да се намали на 50 000 лева. В този размер обезщетението в най-пълна степен отговаря на характера на престъплението, от което са произтекли вредите за пострадалия По изложените съображения и на осн. чл. 354, ал.1, т.4 и ал.2, т.1, т.5 от НПК, ВКС, І н.о. Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА решение № 312/17.07.2019г., постановено по внохд № 978/2018г. на Апелативен съд - София, като: НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия Н. М. А. наказание на 5/пет/ години лишаване от свобода. НАМАЛЯВА размера на присъденото на основание чл.45 от ЗЗД обезщетение на гражданския ищец И. Д. М. на 50 000 лева. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: