Ключови фрази


Р Е Ш Е Н И Е

№ 71

София, 08.07.2021 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в съдебно заседание на двадесети май две хиляди двадесет и първа година в състав:

Председател:Маргарита Соколова
Членове: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева

При секретаря Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдията С. гр. д. № 3189/2020 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 290 ГПК.
С решение № 1823/08.05.2020 г. по в. гр. д. № 505/2019 г. на Благоевградския окръжен съд е потвърдено решение № 1600/01.04.2019 г. по гр. д. № 1257/2017 г. на Районния съд - Р., с което е признато за установено по отношение на Община - Б., че Д. А. В., С. К. Ш., А. К. В. и К. К. В., като наследници на К. К. В., починал на 20.09.1987 г., са собственици по наследство и давностно владение на ПИ с идентификатор ..... по кадастралната карта на [населено място], община - Б., с площ от 1 136 кв. м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване: ниско застрояване /до 10 метра/, при посочени граници /съседи/.
Касационното обжалване е допуснато по жалба, подадена от ответника Община - Б., в която са изложени оплаквания за недопустимост и неправилност на обжалваното решение - основания за касационно обжалване по чл. 281, т.т. 2 и 3 ГПК.
Ответниците по касация - ищци по делото, считат, че касационната жалба е неоснователна.
Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното:
Ищците са наследници по закон - съпруга и деца, на К. К. В., починал на 20.09.1987 г.
Имотът, предмет на положителния установителен иск за собственост, представлява поземлен имот в урбанизирана територия на землището на [населено място]. Обособен е като самостоятелен имот за първи път с кадастралната карта на населеното място през 2011 г. Не е включван в предходните регулационни планове от 1961 и 1987 г. Бил е извън строителните граници на селото и според вещото лице инж. В. е включвал части от дере, пасище до улична регулация и земеделска земя. Не е включен в картата на възстановената собственост на селото. Съседен на спорния имот от юг е ПИ с идентификатор ....., записан на К. В., като между двата имота няма поставена ограда, ползват се заедно. Според вещото лице инж. К. между ПИ с идентификатор ..... и УПИ ..... от кв. ..... има частична идентичност /обратното се твърди от вещото лице инж. В./. Установено е, че върху УПИ ..... от кв. ....., съставляващ държавна земя съгласно акт № ..... от месец април 1983 г., на К. В. е отстъпено право на строеж.
Въззивният съд се позовал на показанията на свидетелите А. Ш. и А. Ш., които знаят процесния имот от 1970 г., когато се установили в селото, живеят наблизо и описват точно местоположението, границите и съседите на имота. Сочат, че имотът, който е с площ един-два декара, граничи с къщата на К. и друг имот, собственост на наследодателя на ищците, в който същият е построил къща, където семейството му живее и досега. От другите страни граничи с улица, дере и гора. Имотът бил заграден с тополи, част от които по-късно били отсечени. От край време имотът се владеел и ползвал от К. В. и съпругата му Д. В., като владението им датира от 1970 г., продължило е явно, спокойно и безспорно и до настоящия момент. Всички в селото знаели, че имотът е на семейство В., които го ползвали за земеделски нужди - засаждане на зеленчуци, а една част е овощна градина, засадена от наследодателя на ищците. В имота имало селскостопанска постройка, в която отглеждали овце. Наличието на стопанска постройка се установява и от заключението на вещото лице инж. К., според което сградата е с площ от 26.52 кв. м., двуетажна, с дървена конструкция, изградена върху бетонова основа, с покрив от керемиди, която има статут на друг вид сграда по смисъла на ЗУТ. Процесният имот бил ползван заедно със съседния имот, собственост на К. В., в който била построена къщата - единствена на наследодателя на ищците, в която и след смъртта му останали да живеят съпругата му и синът им К. В.. Двата имота бил оградени заедно - първоначално оградата била от дървени капаци, а по-късно била изградена ограда от метална мрежа, опъната на железни колове, прикрепени към земята с циментова отливка. Никой в селото не е спорил за правото на собственост на В. . Дори изворът, който се намира над имота, се наричал „К. вода“, защото водата била открита от наследодателя на ищците К. и това бил стар на семейството наследствен имот.
Въззивният съд приел, че предявеният иск, който правилно е квалифициран от първоинстанционния съд като установителен по чл. 124, ал. 1 ГПК, е приет за разглеждане при наличието на редовна искова молба. Ищците не черпят основание на предявения иск от позитивно решение на поземлената комисия за възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ, а основават претенциите си за право на собственост по наследство от своя наследодател и придобивна давност с твърдение, че имотът е бил владян като дворно място от 1960 г. и досега, не е бил включван в ТКЗС и те не са губили владението си върху него, в урбанизираната територия е и няма характер на земеделска земя.
Обратната теза - че имотът е бил със земеделски характер и коопериран, като върху него не е могла да тече придобивна давност, се застъпва от ответната страна, която твърди, че наследниците на К. В. не са могли да придобият собствеността, тъй като имотът не е бил заявен за възстановяване и не е възстановен по реда на ЗСПЗЗ. С акт № ...../12.06.2017 г., съставен на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОбС и чл. 59, ал. 1 ЗОбС, е актуван като частна общинска собственост.
Въззивният съд приел, че процесният имот има характер на земеделска земя, но е с особен статут, тъй като не е внасян в ТКЗС, а е владян и ползван като дворно място /макар да не е включен в регулационния план на селището/, обработван е за земеделски нужди и не подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ. Ето защо е бил заснет в кадастралната карта като имот в урбанизирана територия. Като се позовал на решения на състави на ВКС, въззивният съд посочил, че не всички земеделски земи подлежат на възстановяване, а само тези, които са били отнети фактически или юридически от собствениците им. Затова и включването на такива земи във фонда по чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ и придобиването им в собственост от общината не намира опора в закона. Дали е налице отнемане на даден имот, а оттам - и основание за включването му в режима на възстановяване по ЗСПЗЗ, е въпрос на фактическо установяване във всеки конкретен случай. В настоящия случай процесният имот не е бил включван в блоковете на ТКЗС, владян е непрекъснато, безспорно и явно от К. В. и семейството му от 1970 г. и досега, няма данни да е бил отнеман, отчуждаван или включван в стопански двор на селището, не е бил част от горските територии и не е отчуждаван по реда на специалните закони, не е бил отдаван за частно ползване за земеделски нужди на К. В. или на трети лица. Разпоредбите на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, пар. 1 от ЗДЗС, чл. 19 ЗСПЗЗ и чл. 86 ЗС са неприложими, поради което доводите на ответната община за наличие на законови забрани процесният имот да бъде придобиван по давност, са приети от въззивния съд за неоснователни.
За неоснователно е прието и оплакването във въззивната жалба, че след като имотът не е отразен в предходните планове на населеното място и в картата на землището, няма как да бъде придобит по давност. Като се позовал на ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд посочил, че независимо от липсата на отразяване в плановете на землището като самостоятелен обект - част от земната повърхност, имотът е ясно индивидуализиран по местоположение и граници и със съществуващите на място трайни материализирани граници, поради което и представлява годен обект на правото на собственост и като такъв - годен да бъде придобиван по давност.
Въззивният съд намерил за неоснователни и оплакванията във въззивната жалба за допуснати от първоинстанционния съд нарушения при доклада по делото. Посочил, че при предявен иск за установяване принадлежността на правото на собственост върху недвижим имот ищцовата страна дължи установяване при условията на пълно и главно доказване на основанията, заявени в исковата молба и поддържани в хода на делото - в случая наследство и придобивна давност. Страната, която оспорва правата на предявилото иска лице, позовавайки се на свои собствени права или навеждайки доводи за наличие на пречка за осъществяване на твърдяното от ищеца придобивно основание, носи по правилата на чл. 154 ГПК тежестта да докаже осъществяването на основанието, на което твърди, че е придобила спорното право, респ. наличието на пречки за осъществяване придобивното основание на ищеца. В случая ответната страна е оспорила, че К. В. и наследниците му са могли да придобият собствеността по давност и дължи доказването на правнорелевантните факти, на които възраженията се основават; дължи пълно и главно доказване и на основанието, на което се легитимира като собственик, посочено в акта за частна общинска собственост. Указанията на първоинстанционния съд, дадени както с доклада по чл. 140 ГПК, така и с доклада по чл. 146 ГПК, са приети за ясни и точни, поради което въззивният съд не е намерил основание те да бъдат допълвани или конкретизирани чрез даване на задължителни указания на страните.
След анализ на събраните доказателства въззивният съд намерил за безспорно доказано, че от 1970 г. процесният имот е владян от наследодателя на ищците, а след смъртта му - от неговата съпруга и останалите наследници. Владението е било явно, спокойно, необезпокоявано и непрекъснато, с намерение за своене, при липса на пречки за придобиване по давност, като имотът е бил придобит от наследодателя към момента на неговата смърт. Обстоятелството, че К. Връгов е починал преди да се позове на това придобивно основание, е преценено съобразно разрешението, дадено в ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, и е посочено, че правните последици при позоваването от наследниците му се зачитат от момента на изтичане на законово определения срок. Дори да не е бил придобит от наследодателя, имотът е придобит от неговите наследници на същото основание, като владението им е започнало през 1987 г. след като са приели наследството, а правото им следва да се счита за оспорено едва със съставянето на акта за частна общинска собственост през 2017 г., към който момент те вече са били собственици.
Въззивният съд посочил, при позоваване на ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, че на основание чл. 179, ал. 1 ГПК актът за държавна или общинска собственост се ползва с обвързваща материална доказателствена сила само за отразените в него факти, а за собствеността на държавата /общината/ следва да му се признае легитимиращо действие, по силата на което актуваният имот се счита държавна /общинска/ собственост до доказване на противното. Позовал се и на практика на ВКС, според която актът има констативно, а не конститутивно действие и при оспорването му в тежест на държавата /общината/ е да докаже наличието на посоченото в акта правно основание за придобиване на собствеността, тъй като оспорването представлява твърдение за отрицателен факт, доказването на който става чрез доказване на изключващите го положителни факти. В случая доколкото процесният имот е актуван като частна общинска собственост, а като основание са посочени разпоредбите на чл. 2, ал. 1, т. 2 и чл. 59, ал. 1 ЗОбС, въззивният съд приел, че начинът, по който първоинстанционният съд е разпределил доказателствената тежест между страните, съответства на съдебната практика, тъй като с доклада по чл. 146 ГПК на ответната община е възложено доказването на правнорелевантните факти, свързани със заявените в акта правни основания за придобиване правото на собственост. Посочил, че общината не носи тежестта да доказва основанието, на което е съставен актът, само в случаите, когато е посочено конкретно уредено в закона фактическо основание, по силата на което собствеността е придобита от държавата /общината/. Когато е посочена само правната норма, послужила като основание за актуването, какъвто е конкретният случай, актът няма легитимиращо действие досежно правото на собственост, тъй като собствеността не се придобива изобщо, а само по конкретен, определен в закона начин /чл. 77 ЗС/. Само по изключение, когато по силата на нормативен акт определен вид имоти могат да бъдат притежавани само от общината, респ. от държавата, като публични субекти, е достатъчно в акта да се посочи съответната разпоредба, тъй като същата удостоверява наличието на годно основание за придобиване на правото на собственост от общината или държавата. Подобна хипотеза в настоящия случай не е налице.
Въззивният съд посочил, че с оглед разпределението на доказателствената тежест от първоинстанционния съд в тежест на ответната община е да установи твърдяното от нея придобивно основание. Приел, че въз основа на събраните писмени и гласни доказателства, подкрепени от приетите заключения на технически експертизи, общината не е доказала собствеността си на заявеното основание - чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗС вр. пар. 42 от ПЗР на ЗИДЗОбС. Освен това по делото няма данни процесният имот да е представлявал земеделска земя, за която се прилага разпоредбата на чл. 19 ЗСПЗЗ, а щом тя е неприложима, то неприложима е и разпоредбата на чл. 25 ЗСПЗЗ, с която законът свързва придобиването на собствеността от общината на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗС вр. пар. 42 от ПЗР на ЗИДЗОбС /разпоредбата на чл. 59 ЗОбС касае процедурата при съставянето на актове за общинска собственост/. Съставяйки акта, общината не е валидирала своите права, най-вече защото не е изпълнена процедурата по чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОбС и е неясно на какво основание общинските власти претендират за собствеността. Тъй като не е доказано основанието за придобиването на правото на собственост, а недоказани са останали и възраженията, погасяващи правото на собственост на наследниците на К. Връгов, то исковата претенция се явява основателна.
Касационното обжалване е допуснато с определение № 64/22.02.2021 г. на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК за проверка допустимостта на въззивното решение във връзка със задължението на въззивния съд да следи за редовността на исковата молба, както и за правомощията на въззивната инстанция при констатиране на нередовност.
Касаторът твърди, че в исковата молба не е конкретизиран период на давностно владение и липсва конкретика относно това кой е владял имота- наследодателят или самите ищци, и респ. за кои периоди от време; отразено е единствено, че началото на давността е от 1960 г., но не става ясно дали владението за ищците е заявено като самостоятелен придобивен способ за тях самите и ако да - за кой период се твърди същото, или се касае за давност на наследодателя и съпругата му, а оттам - и за придобиване единствено по наследство. Не става ясно и преди приемане на кадастралната карта, обособяваща имот с идентификатор ..... като самостоятелен за първи път, ищците и/или наследодателят им кой имот са владели, с какво предназначение, при какви граници и т. н. Като последица от нередовността на исковата молба въззивният съд е направил разсъждения за различни периоди от време, във връзка с които не е сезиран с исковата молба. С това на практика е налице излизане извън предмета на спора, като са обсъждани и обстоятелства, които не са навеждани от ищците: съдът е изложил мотиви за собственост на имота от преди 1960 г., каквато ищците не твърдят; обсъждани са обстоятелства за поземлени имоти №№ ..... и ..... /безспорно общинска собственост/, които не са предмет на делото, а са съседни на спорния имот и не са коментирани в исковата молба, нито пък със същите се извеждат някакви права и върху спорния имот. С оглед на това мотивите на решението не намирали опора в твърденията и възраженията на страните, а крайните изводи по спора били неправилни. Касаторът твърди, че въззивният съд не е изпълнил задължението си, произтичащо от чл. 269, ал. 1 ГПК, да извърши проверка за допустимостта на първоинстанционното решение, поради което е процедирал в нарушение на т. 4 от ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 5 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 190/17.10.2016 г. по гр. д. № 995/2016 г. на ВКС, І-во г. о., по въпроса за задължението на въззивния съд да следи за редовността на исковата молба, както и за правомощията на въззивната инстанция при констатиране на нередовност.
По въпроса за допустимостта на въззивното решение настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира следното:
Съгласно чл. 77 ЗС правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона. По исковете за защита на правото на собственост позоваването на конкретен придобивен способ е изискване за редовност на исковата молба, защото изясняването на придобивното основание е от значение за изясняване на предмета на делото, както и за възможността ответникът да изложи своите насрещни твърдения и възражения /решение № 51/27.04.2016 г. по гр. д. № 4968/2015 г. на ВКС, І-во г. о./.
В разглеждания случай въведеният от ищците придобивен способ - придобивна давност, е конкретизиран с начален период на упражнявано владение от 1960 г., когато същото е започнало от наследодателя им и съпругата му - ищцата Д. В., продължено е след смъртта на К. В. от наследниците му и продължава и към момента на предявяване на иска. От изложеното става ясно, че ищците са се позовали и на наследствено правоприемство от К. В., в чието наследство към момента на смъртта му се е включвало и владението като фактическо състояние, а не са въвели придобивната давност като самостоятелен придобивен способ. Така въведените обстоятелства, на които се основава искът /чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК/, са били конкретни в достатъчна степен както за определяне правното основание на претендираното право на собственост, така и за организиране защитата на ответника.
Мотивите към въззивното решение, че ако придобивното основание не е осъществено в полза на наследодателя, то тогава е осъществено от неговите наследници по закон, е в рамките на заявените фактически твърдения, поради което не може да се приеме тезата на касатора, че е налице излизане извън предмета на спора, тъй като са обсъждани ненаведени от ищците обстоятелства.
Обсъждането на обстоятелства относно ПИ №№ ..... и ..... също не води до излизане извън предмета на спора.
Не води до нередовност на исковата молба и фактът, че преди приемане на кадастралната карта през 2011 г. имотът, предмет на исковата претенция, не е бил обособен като самостоятелен обект - част от земната повърхност, тъй като не е бил предмет на кадастрален или регулационен план или околовръстен полигон. Липсата на техническо отразяване на един имот в действащия план или в кадастралната карта не прави имота негоден обект на правото на собственост, нито лишава иска за защита на собствеността от предмет, щом границите на имота могат да бъдат определени и съществуват на място, което в случая е установено за процесния имот. Становището в тази насока на въззивния съд, който се е позовал на ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, е правилно. А понастоящем с нанасянето му в кадастралната карта имотът вече е и технически обособен като самостоятелен обект на правото на собственост.
Допустимостта на въззивното решение обаче следва да се прецени и във връзка с твърденията и възраженията в отговора на исковата молба, въведени от ответника по иска /сега касатор/, който сочи, че спорният имот представлява земеделска земя, по отношение на която не е проведена процедура по възстановяване, поради което и не може да се придобие по давност. Освен това, като се е позовал на чл. 6, предл. 2-ро ЗС /първоначална редакция съгласно публикацията в Изв., бр. 92/1951 г./, според който държавна собственост стават имотите, които нямат друг собственик, ответникът е твърдял, че при липса на твърдения ищците да са своили имота спрямо физически лица, следва, че са своили спрямо държавата, респ. общината, а разпоредбата на чл. 86 ЗС предвижда забрана за придобиване по давност на държавна, респ. общинска собственост. Ответникът се е позовал и на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, която въвежда ограничения за придобиване по давност на земи, подлежащи на възстановяване по ЗСПЗЗ, и на наложения с пар. 1 от ЗДЗС /ДВ, бр. 46/2006 г. с последващи изменения и допълнения/ мораториум върху давността за придобиване на имоти частна държавна или общинска собственост. Посочил е, че с влизане в сила на ЗМСМА през 1991 г. процесният имот е станал общинска собственост съгласно пар. 7, ал. 1, т.т. 3, 4 и 7 от ПЗР на закона като незастроен парцел или имот в селищна територия, предназначен за жилищно строителство, обществени, благоустройствени мероприятия, придобит чрез отчуждаване и неподлежащ на връщане на бившия собственик. Частта от имота, попадаща върху пасище, е станала общинска собственост по силата на пар. 7, ал. 1, т.т. 4 и 7 от ПЗР на ЗМСМА като зелена площ или като съоръжение на инженерно-защитната система, а частта, представляваща дере, попадаща върху улица по силата на ПУП-ПР от 2011 г., общината е придобила по силата на пар. 7, ал. 1, т. 4 от ПЗР на ЗМСМА; при условията на евентуалност общината е придобила собствеността върху процесния имот на основание пар. 42 от ПЗР на ЗИДЗОбС, като във всички случаи правоприемството от държавата е настъпило по силата на закона.
Тези твърдения и доводи са относими към редовността на исковата молба и касаят въпроса какви са били дължимите от съда процесуални действия във връзка с определяне предмета на делото - дали той не е определен въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала. За да разгледа и се произнесе по тях, съдът е следвало да изиска от ищците да въведат твърдения върху чий имот е била установена фактическата власт, защото ако е завладян безстопанствен имот, който по силата на чл. 6, предл. 2 ЗС /Изв., бр. 92/1951 г./ е станал държавна собственост, това ще изключи приложното поле на придобивната давност поради забраната на чл. 86 ЗС /Изв., бр. 92/1951 г./ да се придобива по давност вещ, която е социалистическа собственост, съответно - държавна или общинска собственост /ДВ, бр. 31/1990 г./, а с изменението на нормата съгласно публикацията в ДВ, бр. 33/1996 г. - публична държавна или общинска собственост. Единствено владението на имот, принадлежащ на физическо лице, може да изключи приложението на императивната правна норма на чл. 86 ЗС. Това изисква въвеждане и на твърдения на какво основание /или при липса на основание/ е установена фактическата власт и моментът /времето/, в което същата е установена. В случай, че наследодателят на ищците и съпругата му са завладели имот, който произхожда от физическо лице, ищците е следвало да въведат твърдения и относно статута на имота в периода преди 1960 г. и по-конкретно - към момента на обобществяването на земеделските земи в населеното място. Това е необходимо, защото следва да се установи дали не са били налице нормативни основания за изгубване правото на собственост върху имота в неговите реални граници, доколкото според заключението на вещото лице инж. В. една част от него съставлява земеделска земя; извод, че се касае за земеделска земя, се налага и от залючението на вещото лице инж. К. /независимо от различията в двете заключения по някои от поставените от съда задачи/, според което имотът е бил извън регулационния план на селото от 1961 г. /както и според плана от 1987 г./ и при липса на въведено от ищците твърдение за основание, на което собствеността върху имота да е била запазена в неговите реални граници. Фактът, че имотът не е включен в картата на възстановената собственост, а представлява поземлен имот в урбанизирана територия, на което настояват ищците, не е достатъчен сам по себе си да наложи извод, че не се касае за земеделска земя. Такива нормативни основания биха били установяването на право на кооперативно земеползване по силата на членствено правоотношение в ТКЗС или отнемане на имота по някоя от другите хипотези на чл. 10 ЗСПЗЗ. Тогава имотът ще подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ в полза на лицето, което е било негов собственик към момента на обобществяването. В., твърдение за наличие на решение за възстановяване на процесния имот /решение № 239Р/29.01.1999 г./ е въведено от ответника в отговора на исковата молба /л. 41 от първоинстанционното дело/; за реституционно решение в полза на праводателите на ищците говори и въззивният съд /л. 31 от обжалваното решение/, без обаче такова да е било представено по делото. Изводът на въззивния съд, че имотът не е внасян в ТКЗС, а е владян и ползван като дворно място, обработван е за земеделски нужди, е формиран въз основа показанията на свидетелите, които обаче установяват обстоятелства за времето от 1970-1972 г. насетне, но не и към момента на обобществяването на земеделските земи, който не е посочен и установен по делото. Съждението в мотивите към обжалваното решение, че спорният имот е стар на семейството наследствен имот, не отговаря на установеното от свидетелите, а и ищците не са въвели такова твърдение; не твърдят наследодателят им да е бил собственик към момента на обобществяването и да си е запазил владението върху имота - обстоятелствата, на които се основава искът, са за установено владение през 1960 г.
Проверката на редовността на исковата молба е приложима и когато нередовността се забележи по време на производството /чл. 129, ал. 4 ГПК/. Настоящият случай е точно такъв, защото, за да се произнесе по възраженията на ответника относно произхода и статута на спорния имот, е било необходимо първоинстанционният съд да даде указания на ищците да въведат твърдения в тази насока, което той не е сторил. Въззивният съд от своя страна не е извършил дължимите процесуални действия, като не е изпълнил задължението си, произтичащо от чл. 269, изр. 1, предл. 2-ро ГПК, да извърши проверка за допустимостта на първоинстанционното решение. Този начин на процедиране е в нарушение на съдебната практика, обективирана в решение № 190/17.10.2016 г. по гр. д. № 995/2016 г. на ВКС, I-во г. о., в което, при позоваване на т. 4 на ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС /която не е загубила действието си и след приемане на новия ГПК, в какъвто смисъл е приетото в т. 5 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/, е посочено, че въззивният съд и при условията на ограничен въззив продължава да е инстанция по същество, чиято дейност има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор и следователно дължи даване на указания за поправяне на нередовностите на исковата молба, за да обезпечи постановяване на /допустимо/ решение по спора. Процедирането в разглеждания случай по указания в съдебната практика начин е било необходимо и с цел изпълнение на задължението на съда да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна - чл. 7, ал. 1, изр. 2-ро, чл. 143, ал. 1 ГПК, за което е следвало да напъти ищците да пояснят и допълнят исковата молба, както и да посочат и представят доказателства във връзка с направените оспорвания от ответника /чл. 143, ал. 2 ГПК/. В. това и самите страни са били длъжни да сторят - съобразно предвиденото в чл. 143, ал. 3 ГПК те е следвало да направят и обосноват всичките си искания и възражения и да вземат становище по твърдените от насрещната страна обстоятелства.
Макар да не е извършил дължимите процесуални действия за отстраняване на посочените нередовности, въззивният съд се е произнесъл по положението на имота от преди 1960 г., за което време ищците не са изложили твърдения в исковата молба и в хода на производството, и е приел, че се касае за земеделска земя, която не е обобществена, и наследодателят им, а впоследствие и ищците, не са загубили владението си върху нея.
Тези обстоятелства не са обхванати и от доклада на първоинстанционния съд, който не е дал указания за събиране на доказателства за фактите, касаещи имота в различните периоди от време, а именно за произхода и статута на имота до 1960 г. - чия собственост е бил той към момента на установяване на фактическата власт от наследодателя на ищците и съпругата му през 1960 г., на какво основание /или при липса на основание/ е установена фактическата власт, дали имотът е внесен в ТКЗС, дали е обобществен по някой от другите начини, посочени в чл. 10 ЗСПЗЗ и загубено ли е владението върху него след обобществяването, респ. от кого е било упражнявано то до и след този момент. Не отговаря на изискванията на чл. 146 ГПК извършеното от първоинстанционния съд възпроизвеждане на твърденията на страните и указанията, че в тежест на ищците е да докажат съществуването в тяхна полза на правото на собственост върху процесния недвижим имот в твърдения обем, придобито въз основа на посочения придобивен способ - давностно владение, упражнявано в продължение на повече от 10 години, а в тежест на ответника е да докаже съществуването на право на собственост върху процесния недвижим имот в неговия патримониум, придобито въз основа на посочения придобивен способ - акт за общинска собственост /определение № 718/05.02.2018 г., постановено по реда на чл. 140 ГПК – л.л. 60-61 от първоинстнанционното дело; протоколно определение от 02.04.2018 г. по чл. 146 ГПК - л.л. 107-109 от същото дело/. Съдебната практика приема, че възпроизвеждането от първата инстанция на твърденията на страните и на съдържанието на приложимата материалноправна норма не отговаря на изискванията на чл. 146, ал. 1 ГПК; указанията на първата инстанция, че всяка от страните следва да докаже своите твърдения, не отговаря на изискванията на чл. 146, ал. 2 ГПК /решение № 73/02.06.2017 г. по гр. д. № 3791/2016 г. на ВКС, I-во г. о./. В съдебната практика е прието също, че чл. 146 ГПК задължава първоинстанционния съд да изготви доклад по делото, като даде правната квалификация на правата, претендирани от ищеца, както и на насрещните права и възраженията на ответника, да отдели спорното от безспорното между страните и да им укаже как се разпределя доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти; доклад, в който е посочено, че ищецът трябва да докаже собствеността си върху поземления имот, е непълен, защото не отчита конкретиката на разглежданото дело и спорните между страните въпроси; законосъобразното водене на процеса изисква съдът на основание чл. 146, /ал. 1,/ т. 5 ГПК да даде ясни и точни указания на страните, като изброи фактите, които следва да докаже всяка от тях, както и да посочи за кои твърдени факти от значение за делото страните не са посочили доказателства /решение № 62/17.07.2016 г. по гр. д. № 3149/2016 г. на ВКС, I-во г. о./. Освен това в доклада районният съд не е конкретизирал периода на въведеното от ищците владение и е посочил като единствено твърдение на ответника по иска собственост на основание акт за общинска собственост, което не кореспондира с твърденията и възраженията в отговора на исковата молба.
Въззивната жалба, подадена от ответника по иска /сега касатор/, съдържа оплакване, че производството пред районния съд се е развило при непълнота на доклада, която е последица и от нередовността на исковата молба, налагаща даване на съответни указания от страна на въззивната инстанция, въз основа на които да се извърши преценка и за необходимостта от събиране на допълнителни доказателства, както и за поправяне на исковата молба.
С определение № 3807/22.08.2019 г., постановено в проведено по реда на чл. 267 вр. чл. 262 ГПК закрито заседание, въззивният съд посочил, че не намира основания за допълване на доклада на първоинстанционния съд, извършен по реда на чл. 146 ГПК /л.л. 19-21 отвъззивното дело/.
Този начин на процедиране не съответства на указанията, дадени в т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Ако в разглеждания случай въззивният съд бе изпълнил тези задължения и бе дал указания на страните подлежащите на доказване факти, които не са обхванати от доклада на първоинстанционния съд, но са относими към спора, делото нямаше да остане неизяснено относно характера и предназначението на имота в относимите периоди от време.
В случай на отстраняване на посочените в настоящото решение нередовности на исковата молба и ако не се представят доказателства, които да опровергаят извода, че се касае за земеделска земя, въззивният съд следва да извърши преценка и за наличие на законови забрани за придобиването на спорния имот по давност. При принципно правилното становище на въззивния съд, подкрепено с практика на Върховния касационен съд, че не всички земеделски земи подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, а само тези, които са били отнети фактически или юридически от собствениците им, съдът е формирал извод за липса на нормативни пречки за придобиване на спорния имот по давност, преди ищците да са въвели твърдения и преди да са събрани доказателства за произхода и статута на спорния имот в различните относими периоди от време. Не е подложен на преценка и довода, че забраната за придобиване по давност е относима и за частите от имота, съставляващи дере и пасище.
В обобщение - като не е извършил дължимите процесуални действия по отстраняване на нередовностите на исковата молба, въззивният съд е постановил недопустимо решение - основание по чл. 281, т. 2 ГПК за касиране на същото. Съгласно т. 5 на ТР № 1/19.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивното решение подлежи на обезсилване, като делото следва да се върне на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА въззивното решение № 1823/08.05.2020 г. по в. гр. д. № 505/2019 г. на Благоевградския окръжен съд.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Благоевградския окръжен съд.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: