Р  Е   Ш  Е  Н  И  Е   №473 гр.София 01.06.2010г.   в   името      на     народа     Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети май през две хиляди и десета година в състав:                         ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА  ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА     АЛБЕНА БОНЕВА                                                     при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева  гр.дело № 1537/2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Д. С. К. против решение № 235/30.06.2009 г. на Великотърновския окръжен съд, постановено по въззивно гр.д. № 258/2009 г. С него въззивната инстанция е обезсилила това на първостепенния Павликенски районен съд в частта, с която се е произнесъл по иск на Д. С. К. против В. И. Б. в качеството му на едноличен търговец с фирмено наименование „В”, гр. П. за заплащане на 1 800 лв. обезщетение за ползването на недвижим имот, предмет на договор за наем, за времето след прекратяването му от 10.05.2006 г. до 30.07.2007 г., както и лихва за забава от 03.08.2007 г. и е прекратила производството по тази претенция. Със същото решение е потвърден съдебния акт на първата инстанция, с който са отхвърлени исковете на Д. К. против едноличния търговец за 1800 лв. дължима наемна цена за периода май 2006 – юли 2007 г. и лихва за забава. За да постанови решението, съдът е установил, че по договор за наем от 26.01.2001 г. и три анекса към него, между насрещните страни е възникнало наемно правоотношение относно недвижим имот, ползван като ресторант от наемателя – едноличен търговец. Договорът е бил със срок, периодично удължаван, но при уговорка общия период да не е по-дълъг от 31.12.2004 г. След тази дата наемателят е продължил ползването на вещта без противопоставяне на наемодателя К. , поради което и съдът е приел, че облигационното правоотношение се е трансформирало в безсрочно.становено е съща така, че договорът е прекратен след един месец и седем дни поради настъпване на условията по т. 7 от наемния договор. При така приетото, съдът е стигнал до заключението, че през исковия период от време май 2005 г. – юли 2007 г., страните не са били в наемни правоотношения, поради което и наемодателят не може да търси наем, поради което е отхвърлил иска по чл. 233 ЗЗД, както и акцесорната претенция за натрупана лихва. Посочено е, че след прекратяване на наемното правоотношение, наемателят дължи обезщетение по чл. 236 ЗЗД, ако продължава да ползва вещта, но в случая такъв иск не е предявяван с исковата молба, а по реда на чл. 116 ГПК /отм./, което било недопустимо. Поради това, съдът е обезсилил първоинстанционното решение, постановено на това основание и е прекратил производството по делото по иска. С определение № 125/28.01.2010 г. касационното обжалване е допуснато по процесуалноправния въпрос навеждането на ново основание в евентуалност с първоначалното, допустимо ли е по реда на чл. 116, ал. 1 ГПК /отм./. Предметът на иска се индивидуализира чрез страни, правопораждащи юридически факти и петитум. С промяната в някой от посочените елементи, се изменя и иска и това може да стане чрез замяна на страна, основание, петитум или прибавяне на страна, основание, петитум наред с първоначалните. При замяната или прибавянето на основание, не трябва да се променя първоначалния петитум, а при замяна или прибавяне на петитум, се запазва първоначалното основание. В случаите на замяна на страна, основание или петитум се стига до предявяване на нов иск, като по стария съдът се десезира, но при запазване на извършените процесуални действия. Тези хипотези се съчетават с правилата на чл. 119 ГПК /отм./ според това дали ищецът, предприемайки съответното изменение, оттегля или се отказва от иска срещу първоначалния ответник, от иска при първоначалното основание или от иска с първоначалния петитум. Когато наред с първоначалната страна, основание или петитум се прибавят нова страна, основание или петитум, на практика се стига до субективно или обективно съединяване на искове, при което се съблюдават правилата на чл. 103, ал. 2 ГПК /отм./. Съединяването е кумулативно или евентуално според начина, по който са прибавени новата страна, новото основание или новия петитум. Следователно, прибавянето на нови правопораждащи юридически факти, наред с тези по исковата молба или в евентуалност, е допустимо изменение на иска. За това е нужно още да не се променя първоначалния петитум, а също така съдът да прецени, че с оглед защитата на ответника, това е уместно. В разглеждания случай, ищецът е претендирал една сума на договорно основание и е прибавил в евентуалност ново основание – дължимост на същата сума, но поради неоснователно обогатяване. Правилно въззивният съд е приел, че има предявен нов иск, наред с първоначалния, но в нарушение на чл. 116, ал. 1 ГПК /отм./ е заключил, че това е недопустимо изменение, след като петитумът е останал същия и първоинстанционният съд е счел, че по този начин няма да бъде затруднена защитата на ответника. По касационните оплаквания: Касаторът и в касационната жалба прави смешение между задължението за плащане на наемна цена при действащ наемен договор и задължението за обезщетение, дължимо от наемодателя за ползване на наетата вещ и след срока на договора, въпреки противопоставянето на наемателя. Поддържа, че главният иск, а той е за наемна цена по чл. 232, ал. 1 ЗЗД е основателен, тъй като е осъществена хипотезата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД. Последното е от значение за основателността на предявения в евентуалност иск и по съществото си е довод за неоснователност на главния. Други касационни оплаквания срещу правилността на въззивното решение, постановено по иска с правно основание чл. 232, ал. 1 ЗЗД няма. Касационният съд в рамките на служебната проверка не откри пороци, налагащи прогласяване нищожност на въззивното решение, неговото обезсилване или отмяна. В заключение, жалбата в тази й част се явява неоснователна и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. По евентуалната претенция, заявена по реда на чл. 214 ГПК: Въззивният съд не се е произнесъл по същество на материалноправния спор. По изложените по-горе съображения, изводът му, че първоинстанционното решение по чл. 236 ЗЗД е недопустимо, се явява неправилно, поради което в тази част въззивното решение следва да бъде касирано и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение   Р Е Ш И:   ОСТАВЯ В СИЛА решение № 235/30.06.2009 г. на Великотърновския окръжен съд, постановено по въззивно гр.д. № 258/2009 г. в частта, с която са отхвърлени исковете по чл. 232, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД на Д. С. К. против В. И. Б. в качеството му на едноличен търговец с фирмено наименование „В”, гр. П.. ОТМЕНЯ същото решение в частта, с която е обезсилено това на първостепенния Павликенски районен съд по гр.д. № 210/2007 г. по иска на Д. С. К. против В. И. Б. в качеството му на едноличен търговец с фирмено наименование „В”, гр. П. за заплащане на 1 800 лв. обезщетение за ползването на недвижим имот, предмет на договор за наем, за времето след прекратяването му от 10.05.2006 г. до 30.07.2007 г., както и лихва за забава от 03.08.2007 г. и е прекратила производството по тази претенция, както и в частта по чл. 64, ал. 2 ГПК. ВРЪЩА делото в тази част за ново разглеждане от друг състав на същия съд.   ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: