1 Р Е Ш Е Н И Е № 72 гр. София, 07.08.2023 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, …...Второ наказателно отделение, в публично заседание на осемнадесети април .......две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ТОНЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ПЕТЯ КОЛЕВА при секретаря Илияна Рангелова, ………….в присъствието на прокурора Н. Любенов изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 278 по описа за 2022 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на адв. Ц. И., защитник на подсъдимия В. Е. Е., и по жалба на адв. К. Н. - повереник на частните обвинители Г. Г. Г., П. Й. Г., Г. П. Г., както и на Й. Т. Я., А. Т. Я. и П. Т. Я., действащи чрез техния баща и законен представител Т. Т. Я., против решение № 371/29.11.2021 г. на Софийския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 762/2021 г., с което е била потвърдена присъда от 14.09.2020 г. на Окръжен съд - Монтана по НОХД № 202/2019 г. С тази присъда първоинстанционният съд признал подсъдимия В. Е. Е. за виновен в това, че на 15.10.2014 г. в гр. Видин, в операционна зала на А. при МБАЛ „С. П.“ – В. при планово „Секцио цезереа“, като оператор – ръководител на операционен екип „лекар – ординатор акушер гинеколог“ в А., причинил смъртта на родилката Д. П. Й. поради немарливо изпълнение на правно-регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност – упражняване на медицинска професия - „лекар“, като нарушил медицински стандарт „Акушерство и гинекология“, дял V, глава XV „Специални изисквания за качество на медицинската помощ при акушерска спешност“ – т.1. „Акушерска спешност“; т. 1.2. – остра загуба, усложнена или не от коагулопатия, утвърден с Наредба № 12/21.07.2014 г., съгласно чл. 6, ал. 1 от Закона за лечебните заведения (ЗЛЗ) – при извършване на трето по ред цезарово сечение на родилката, при неяснота на оперативния риск и настъпили усложнения – при обилно кървене вследствие на затруднение при отстраняване на предлежаща плацента, прирастнала в мускулатурата на стената на матката („т. нар. плацента превия акрета“), последвал кюретаж и маточна атония, със затваряне на оперативния разрез с липса на сигнални дренове в коремната кухина, довело до късно диагностициране на настъпилия кръвоизлив, който е бил двойно по-голям от отразените 700 мл., не интерпретирал навреме променената кръвна картина, не предприел навреме решението за повторна операция за отстраняване на матката (тотална хистеректомия), развива се ДИК-синдром (дисеминирано интравазално кръвосъсирване) и последвал хеморагичен шок; нарушил раздел II „Организация на диагностичната и лечебна дейност и на грижата за пациентите“ от Правилник за устройството, дейността и вътрешния ред на отделение по акушерство и гинекология при МБАЛ „С. П.“ АД – гр. В., т. 9 „Следоперативен период“ и т. 10 „Родилна помощ“ – не извършил лично наблюдение на следоперативния период на родилката, реанимацията не била адекватна и своевременна, липсвала интерпретация на рязкото спадане на хемоглобина от 123 на 76 g/l само 20 минути след операцията, тя развила ДИК-синдром и хеморагичен шок, който в 11:45 ч. станал декомпенсиран, с което родилката загубила шансове за спасяване, с което нарушил чл. 80 и чл. 81, ал. 2, т. 1 от Закона за здравето (ЗЗ), като след деянието направил всичко, зависещо от него за спасяването на родилката, поради което и на основание чл. 123, ал. 4, вр. ал. 1 от НК, вр. с т. 1, Дял V, Глава XV от медицински стандарт „Акушерство и гинекология“, утвърден с Наредба № 12/21.07.2014 г. вр. т. 9 и т. 10 от раздел II от Правилник за устройството, дейността и вътрешния ред на отделение по акушерство и гинекология при МБАЛ „С. П.“ АД – гр. В., вр. чл. 80 и чл. 81, ал. 2, т. 1 от ЗЗ и чл. 54 от НК е осъден на 1 /една/ година лишаване от свобода, като е признат за невиновен и оправдан по обвинението по чл. 123, ал. 1 от НК. Съдът отложил изпълнението на наказанието на основание чл. 66, ал. 1 от НК за срок от 3 години от влизане на присъдата в сила. В тежест на подсъдимия е било присъдено заплащане на разноските по делото. В касационната жалба на частните обвинители, поддържана в с.з. пред ВКС от техния повереник, се изтъкват доводи за допуснати нарушения на материалния закон и явна несправедливост на наказанието. Претендира се признаване на подсъдимия за виновен по първоначално повдигнатото му обвинение по чл. 123, ал. 1 от НК, вместо по привилегирования състав по чл. 123, ал. 4 от НК, както и увеличаване срока на наказанието лишаване от свобода и налагане на наказание лишаване от право да се упражнява медицинска професия. В с. з. пред ВКС частните обвинители, редовно призовани, не се явяват. В касационната жалба, поддържана в с. з. пред ВКС лично от подсъдимия и неговия защитник, се изтъкват доводи за присъствие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, като се иска отмяна на въззивното решение и прекратяване на наказателното производство срещу подсъдимия. В последната си дума подсъдимият заявява, че е невинен и следва да бъде оправдан. Прокурорът от ВКП счита жалбите за неоснователни и пледира за оставяне в сила на въззивното решение. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: Настоящият състав констатира, че въззивният съд изцяло е изпълнил задълженията си по чл. 339, ал. 2 от НПК, с оглед на което касационната жалба на частните обвинители и касационната жалба на подсъдимия са неоснователни. По жалбата на подсъдимия: Приоритетно, с оглед на неговата преюдициалност, както и във връзка с преценката за неговата основателност във връзка с останалите наведени от другите страни касационни основания, следва да бъде разгледана жалбата на защитника на подсъдимия с единствен довод за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила във връзка с нарушаване на принципа ne bis in idem. Същият е бил поставен на вниманието и на двете инстанции по същество, където е намерил законосъобразното си и изчерпателно разрешение. Мотивирано отхвърлени от АС – София като неоснователни са аргументите на защитата (л. 68 гръб – л. 70 от въззивното дело), че разглеждането и решаването на делото било в нарушение на принципа ne bis in idem, прогласен в чл. 4, ал. 1 от Протокол № 7 от 22.11.1984 г. към Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи от 04.11.1950 г. (ЕКПЧ) Чл. 50 от Хартата на основните права на ЕС, също като чл. 4 от Протокол № 7 прогласява принципа ne bis in idem като защитаващ основно право на личността, от което не могат да се правят изключения., и дадените задължителни указания в Тълкувателно решение № 3/2015 г. от 22.12.2015 г. по тълк. д. № 3/2015 г. на ОСНК на ВКС във връзка с приложението на горепосочената разпоредба от Протокола. ВКС напълно споделя мотивите на апелативния съд. При прилагането на принципа ne bis in idem ЕСПЧ изисква да са изпълнени четири условия: 1. идентичност на лицето, по отношение на което се провежда наказателното преследване, или на санкционираното лице; 2. идентичност на преследваните деяния (idem); 3. дублиране на производствата за налагане на санкции (bis) и 4. окончателен характер на едно от двете решения. Условията, които са от значение по настоящото дело са идентичността на деянието (idem) и наличието на две производства (bis). От решението си по делото Engel и др. срещу Нидерландия Решение от 08.06.1976 г., постановено по жалби №№ 5100/71, 5101/71, 5102/71, 5354/72, 5370/72. нататък ЕСПЧ развива специфични, самостоятелни критерии, за да изясни понятието „наказателно обвинение“ по смисъла на чл. 6, респ. понятието „наказание“ по смисъла на чл. 7 от ЕКПЧ. При тълкуване на чл. 4 от Протокол № 7 ЕСПЧ прибягва до т. нар. критерии Engel, а именно: правната квалификация на нарушението в националното право, естеството на нарушението и естеството и тежестта на наложената на нарушителя санкция. Последните два критерия са алтернативни, но ЕСПЧ може да ги вземе предвид кумулативно, ако конкретните обстоятелства изискват това (вж. напр. §§ 30 и 31 от реш. от 23.11.2006 г. на ЕСПЧ по делото Jussila срещу Финландия, жалба № 73053/01). Първият критерий „Engel“ се отнася до правната квалификация на нарушението в националното право, който ЕСПЧ взема предвид само като отправна точка за преценката дали дадена санкция има „наказателноправен характер“. Това правило не е определящо, освен ако самото национално право не квалифицира двете санкции като наказателноправни, в който случай е логично принципът ne bis in idem да се приложи безусловно. Обратно на това, ако вътрешният правов ред определя санкцията като административна, анализът на същата следва да се извърши в светлината на другите два критерия, въз основа на които трябва да се прецени дали все пак тази санкция има „наказателноправен характер“ за целите на чл. 4 от Протокол № 7. Вторият критерий „Engel“ се отнася до естеството на нарушението. Съгласно практиката на ЕСПЧ, за да се прецени дали дадено нарушение от административен характер в действителност има наказателноправен характер, посоченият съд прибягва до изследване на фактори като например: а) адресатът на санкционната разпоредба, която обикновено се счита за такава с „наказателноправен характер“, ако е насочена към обществеността като цяло, а не към конкретна група частноправни субекти; б) целта на съответната разпоредба, като нарушението няма да има наказателноправен характер, ако предвидената за него санкция цели единствено възстановяване на имуществени вреди, и ще има такъв характер ако санкцията се налага с цел репресия и превенция и в) правният интерес, защитаван от националната санкционна разпоредба, която се счита за наказателноправна, ако е насочена към гарантирането на правни интереси, чиято защита обикновено се осигурява посредством нормите на наказателното право. Третият критерий „Engel“ се отнася до естеството и тежестта на санкцията. Наказанието лишаване от свобода само по себе си има наказателноправен характер, като такъв характер имат и имуществените санкции, неизпълнението на които може да доведе до замяната им с лишаване от свобода или които се вписват в регистрите за съдимост (вж., напр., § 68 от реш. на ЕСПЧ от 31.11.2011 г. по делото Ћugiж срещу Хърватия, жалба № 3699/08). С наказателно постановление № НП-27-262/28.04.2015 г. на изпълнителния директор на ИА „Медицински одит“ при МЗ, на подсъдимия д-р В. Е. са наложени административни наказания: глоба в размер на 3000 лв., на основание чл. 116, ал. 1 от ЗЛЗ (за нарушение на т. 1 и т.1.2., Глава XV „Специални изисквания за качество на медицинската помощ при акушерска спешност“, дял V „Специфични показатели за оценка на медицинските дейности в специалността „Акушерство и гинекология“, на Наредба № 12/21.07.2014 г. вр. чл. 6, ал. 1 от ЗЛЗ) и 2. глоба в размер на 300 лв., на осн. чл. 229, ал. 1 от ЗЗ (за нарушение на чл. 81, ал. 2, т. 1 от ЗЗ). Наложените глоби били платени на 11.05.2015 г. След това на 07.05.2015 г. е образувано ДП № ЗМ-438/2015 г. по описа на РУ-Видин срещу неизвестен извършител за престъпление по чл. 123, ал. 1 от НК. Д-р В. Е. е привлечен като обвиняем с постановление на ст. разследващ полицай при ОД на МВР – Видин на 12.06.2018 г. С постановление на прокурор при ОП-Видин от 28.06.2018 г. досъдебното производство е спряно на основание чл. 244, ал.1, т.1 вр. чл. 25, ал.1, т.5 от НПК оглед приключилото административнонаказателно производство. По предложение от 12.07.2018 г. на наблюдаващия прокурор при ОП – Видин пред Административен съд – Видин за възобновяване на адм.нак. произв. по адм.нак. преписка на ИА „Медицински одит“, финализирана с издаване на НП № 27-262/28.04.2015 г., в сила от 07.05.2015 г., е образувано касационно АНД № 263/2018 г., разгледано в производство по реда на чл. 72, ал. 1 вр. чл. 70, б. „д“ от ЗАНН. С решението № 359/01.11.2018 г. по него предложението е оставено без уважение. С постановление на окръжен прокурор при ОП-Видин от 12.11.2018 г. наказателното производство е възобновено, след което с постановление от 07.12.2018 г. същото е прекратено, на основание чл. 243, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 4 вр. ал. 1, т. 8а от НПК, като е приета идентичност между предметите на административнонаказателното производство и воденото наказателно производство (второ по ред) за престъпление по чл. 123, ал. 1 от НК. По жалба на поверениците на наследниците на пострадалата до ОС-Видин, с определение № 5/09.01.2019 г. по ЧНД № 3/2019 г., постановено в производство по реда на чл. 243, ал. 4 и 5 от НПК, е потвърдено постановление за прекратяване на наказателното производство на ОП-Видин. Отново по тяхна жалба до Софийски апелативен съд (САС) е образувано ВНЧД № 267/2019 г. С определение № 124/12.03.2019 г., постановено в производство по реда на чл. 243, ал. 7 от НПК, са отменени определението на окръжния съд и постановлението за прекратяване на ОП-Видин и делото е върнато на прокуратурата за продължаване на процесуално-следствените действия. По внесен от заместник-окръжен прокурор от ОП-Видин на 23.08.2019 г. обвинителен акт срещу В. Е. Е. за престъпление по чл. 123, ал. 1 от НК е образувано НОХД № 197/2019 г. по описа на Окръжен съд – Видин. Поради отвод на всички окръжни съдии от разглеждането на делото същото е било прекратено и въпросът отнесен за решаване на ВКС в производство по чл. 43, т. 3 от НПК. С определение № 140/6.12.2019 г. по ЧНД № 1118/2019 г., I н.о., ВКС изпратил делото за разглеждане на ОС-Монтана, където на 11.12.2019 г. било образувано НОХД № 202/2019 г. С оглед гореизложеното, изводът на контролираната инстанция при анализа на критериите „Е.“ в контекста на инкриминираните събития, за това че воденото срещу подсъдимия Е. и приключило административно производство от ИА „Медицински одит“ няма наказателен характер по смисъла на чл. 4, ал. 1 от Протокол № 7 от Конвенцията е законосъобразен – т.е. няма основание за приложението на чл. 24, ал. 1, т. 8а от НПК. Правилно предходните инстанции са приели, че въпреки тъждеството на деянието (idem), което е поставило началото на причинно-следствения процес, довел до смъртта на родилката Д. Й. – предмет на двете паралелни производства, не е налице дублиране на наказателни процедури. Това е така с оглед вида на защитените обществени отношения; кръга на адресатите на съответните правни норми – по-широк при наказателния характер на обвинението от посочените норми от ЗЛЗ и ЗЗ, които са относими единствено към критерия „качество“ при предоставянето на медицинската помощ на гражданите (не всяко административно отговорно лице, а ограничен кръг адресати); тежестта на наложените административни наказания по ЗЛЗ и ЗЗ ( bis – третият критерий „Е.“) – 2 глоби от 3000 лв. и 300 лв., които не се вписват в свидетелството за съдимост на наказаното лице. ВКС не съзира противоречие в това, че на стр. 16 от въззивния съдебен акт САС е обозначил воденото срещу подсъдимия производство като „административно“, на стр.17, 13-ти ред – като „административнонаказателно“, тъй като ясни са неговите мотиви, че горепосоченото производство по ЗАНН няма характер на наказателно по смисъла на Протокол № 7 от ЕКПЧ. Настоящият състав на касационната инстанция напълно споделя и съображенията в тази част на въззивното решение (л.69) относно това, че определението на САС по чл. 243, ал. 7 от НПК е влязло в сила и с оглед разпоредбата на чл. 412, ал. 2, т. 1 от НПК същото подлежи на изпълнение съобразно чл. 413 от НПК, поради което въпросът има или няма дублиране на наказателни производства не може да бъде пререшаван повече. По жалбата на частните обвинители: Относно присъствието на касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК повереникът изтъква неприложимост на привилегирования състав по чл. 123, ал. 4 от НК. В тази връзка следва да се отбележи, че част от съображенията му са неотносими към твърдяното неправилно субсумиране на действията на подсъдимия под привилегирования състав на престъпление по чл.123, ал.4 от НК. Те касаят единствено констатираните нарушения на нормативно предписаното поведение, допуснати от страна на подсъдимия и намиращи се в пряка причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат, но не отчитат конкретно предприетите от него действия по спасяване живота на пострадалата. ВКС споделя правния извод на втората инстанция, който препотвърждава мотивите на първоинстанционния съд за наличието на предвидената в чл. 123 поощрителна норма за намаляване на обема на наказателната репресия. Съобразно даденото тълкуване в задължителната съдебна практика - т. 5 от ППВС № 1/17.01.1983 г. по н.д. № 8/82 г. на Пленума на ВС Относно намалената отговорност по чл. 343а от НК, но и, както правилно е отбелязал съставът на въззивния съд, относно съдебната практика по непредпазливи деяния, с които е причинена смърт на пострадали лица., наличието на намаляващо отговорността на дееца обстоятелство е обвързано от следните две категории. На първо място, от изискването „помощта да е била необходима“, т.е. да е оказана на жив човек и да е насочена обективно и субективно към спасяване живота и здравето на пострадалия и второ - деецът да е направил всичко зависещо от него за оказване на помощ на пострадалия за спасяването му, като по този начин бъде предотвратено настъпването на летален изход, преценката за което се прави с оглед възможностите на дееца, конкретната обстановка и характера на действията, които е извършил, както и необходимост от помощта. Правилната оценка и комплексен собствен анализ на доказателствените източници от въззивния съд, които не се отличават от фактическите и правни изводи на ОС-Монтана, касаещи извършено от подсъдимия Е. престъпление по чл. 123, ал. 4 вр. ал. 1 от НК, са довели контролираната инстанция до това да приеме, че извън инкриминираното деяние действията му непосредствено след втория сигнал от дежурната акушерка - че родилката Д. Й. кърви, по време на второто планирано раждане със секцио за деня, водено от дееца, макар и забавени, са били насочени пряко към препятстване на летален изход. Без значение за приложението на по-леко наказуемия състав по чл. 123, ал. 4 от НК се явява фактът, че смъртта на пострадалата Й. е настъпила няколко часа по-късно и според комплексната СМЕ е била неизбежна /с или без оперативна намеса/, тъй като към момента на извършените от подсъдимия мерки за овладяване на кървенето тя е била жива. С оглед на изложеното, правилно контролираният съд е потвърдил оправдаването на подсъдимия Е. по първоначално повдигнатото обвинение по чл. 123, ал. 1 от НК. Посоченото от повереника на стр. 4 от касационната жалба решение № 506/23.01.2012 г. по н.д. № 2384/2011 г., III н.о. на ВКС, освен че не е задължителна съдебна практика, то и е неотносима такава по настоящото дело, тъй като в него липсва една от двете предпоставки за приложението на поощрителната норма на чл. 123, ал. 4 от НК, а именно пострадалият да е бил все още жив в момента на оказване на помощта, а следователно да има и шанс да бъде спасен. За престъплението по чл. 123, ал. 4, вр. ал. 1 от НК законодателят е предвидил наказание лишаване от свобода за срок до 3 години, а съгласно чл. 160 от НК - и възможност за налагане на допълнително наказание по чл. 37, ал. 1, т. 6 или 7 от НК. ВКС намира, че липсва основание за ревизия на потвърденото от въззивната инстанция наказание на подсъдимия в размер на 1 година лишаване от свобода с прилагане на чл. 66, ал. 1 от НК за срок от 3 години. Обществената опасност на деянието е взета предвид от законодателя при определяне параметрите на санкциите, а това, което съдът следва да съобрази по конкретното дело е индивидуалната тежест на престъпната проява и данните за личността на дееца. Преценявайки, от една страна, високата степен на обществена опасност на извършеното престъпление, тъй като в резултат на немарливото изпълнение на професионалната правно-регламентирана дейност е засегнато най-висшето благо - човешкият живот, изискващо отговорен подход, броят и вида на нарушените специални разпоредби на ЗЗ и медицински стандарт „Акушерство и гинекология“, утвърден с Наредба № 12/21.07.2014 г., и от друга - ниската степен на обществена опасност на личността на подсъдимия, въззивният съд правилно е отчел, че на подсъдимия Е. следва да се определи наказание при условията на чл. 54 от НК. Не се наблюдава диспропорция между размера на санкцията по чл. 123, ал. 4 от НК и съотношението между констатираните по делото смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. В първата категория въззивният съд е включил чистото съдебно минало на подсъдимия, добрите му професионални и лични характеристични данни, а в последната – броя на допуснатите нарушения на правилата за конкретната високорискова дейност. От първата категория правилно въззивният съд е изключил формулираните от първоинстанционния съд обстоятелства – „почти пълни самопризнания“ и „доброволното плащане на административната глоба“. От друга страна ВКС намира, че като смекчаващо вината обстоятелство следва да бъде отчетен изминалият значителен период от време от датата на деянието, от внасяне на обвинителния акт (на четвъртата година от образуването на ДП) до постановяване на присъдата – обстоятелство, за което подсъдимият не носи вина. Въпреки това счита, че определеното по вид, размер и начин на изтърпяване наказание е съответно на извършеното и достатъчно за постигане на целите по чл. 36 от НК, поради което липсва необходимост както от коригирането му в посока неговото намаляване, така и от връщане на делото за неговото завишаване. По повод приложението на чл. 66 от НК задачата на съда е да констатира дали целите на наказанието (вкл. изтъкнатата по чл. 36 ал. 1, т. 3 от НК) и преди всичко поправянето на осъдения могат да бъдат постигнати без да се налага ефективното му изтърпяване. Внимателната оценка на всички обстоятелства, свързани с деянието и самия деец, разгледани в своя комплекс и многообразие, оправдават заключението, че за постигането на всички цели по чл. 36 от НК и преди всичко за поправянето му, не е нужно подсъдимият Е. да бъде отделян от семейната си среда и да изтърпява ефективно наложеното му наказание от 1 година лишаване от свобода. На последно място, неоснователно е и оплакването за незаконосъобразност на въззивния съдебен акт поради липсата на наложено допълнително наказание по чл. 160, ал. 1 вр. чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК. Макар и да липсват конкретни аргументи в касационната жалба, които да бъдат противопоставени на съображенията, изложени в мотивите на въззивния съд (л. 71 от въззивното дело), ВКС се солидаризира с тях, поради което не намира необходимост да ги преповтаря или допълва. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените касационни основания по чл. 348, ал. 1 - 3 от НПК и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение 371/29.11.2021 г. на Софийския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 762/2021 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.