Р Е Ш Е Н И Е № 228 гр. София, 13 декември 2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и девети ноември през 2018 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КЕТИ МАРКОВА ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Илияна Петкова и прокурора Стелияна Атанасова, като разгледа докладваното от съдия Панева наказателно дело № 1000 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимата В. Й. Х. срещу присъда № 59 от 12.07.2018 г. на Варненския окръжен съд, постановена по ВНОХД № 662/2018 г. С жалбата е заявена претенция за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при въззивното разглеждане на делото, които в развитие са довели до неправилно прилагане на материалния закон. Настоява се и за явна несправедливост на наложеното наказание. Направено е искане за отмяна на оспорения въззивен акт и за оневиняване на подсъдимата. В представено в срока по чл. 351. ал. 4 НПК допълнение към жалбата са изложени съображения, предназначени да обосноват поддържаните касационни основания. В съдебното заседание пред настоящата инстанция защитникът на подсъдимата поддържа жалбата, изложените в допълнението към нея доводи и направеното искане. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за отмяна на вьззивната присъда и за връщане на делото за ново разглеждане. Счита, че в жалбата се съдържат възражения за неизпълнение от страна на въззивния съд на произтичащите от нормите на чл. 13 и чл. 14 НПК негови задължения да събере всички възможни и необходими за правилното изясняване на фактическата обстановка доказателства. В тази връзка споделя констатацията си за нужда от установяване на причината, наложила пътуването на Я. и В. до язовира край /населено място/. Като недостатък в доказателствената дейност на въззивния съд изтъква и това, че свидетелите Д. и Б. не са питани дали са пътували зад автомобила на Я. при връщането им в [населено място]. Подсъдимата заявява солидарност с казаното от защитника й, като в последната си дума моли да бъде оправдана. Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното: С присъда № 12 от 18.04.2018 г., постановена по НОХД № 456/2017 г.. състав на Девненския районен съд е признал подсъдимата В. Й. Х. за невиновна в това на 15.11.2016 г. в [населено място], пред състав на Районен съд - гр. Девня, като свидетел по НОХД № 309/2016 г. устно съзнателно да е потвърдила неистина, поради което и на оси. чл. 304 НПК я е оправдал по обвинението по чл. 290, ал. 1 НК. С оспорения по касационен ред въззивен акт тази присъда е отменена, като подсъдимата Х. е призната за виновна в извършването на престъпление по чл. 290, ал. 1 НК и й е наложено наказание от шест месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено на осн. чл. 66. ал. 1 НК за срок от три години, считано от влизането на присъдата в сила. Касационната жалба е неоснователна. Преди всичко, направеното с нея искане за пълно оневиняване на подсъдимата е дистанцирано от особеностите на касационния контрол, който е ориентиран към процесуалната и материално-правната законосъобразност на оспорения съдебен акт и изключва възможност за касационната инстанция да установява нови фактически положения, било то в рамките на събраните от предходните инстанции доказателства или чрез собствена активност по попълване на празноти и изясняване на неясноти и противоречия в доказателствата. Изключение в това отношение прави хипотезата на чл. 354. ал.5 НПК, която в случая не е налице.Основните въпроси по делото е възможно да се пререшат от касационния съд единствено и само в рамките на приетата от предходните съдилища фактология. Ето защо в касационното производство подсъдимият може да бъде оправдан само, ако тази фактология не сочи деянието да е извършено,да е извършено от него или ако не очертава признаците па престъпление. В случая това фундаментално за упражняването на правомощието по чл. чл. 354. ал. 1. т. 2 НПК вр. чл. 21. ал. 1. т. 1 НПК условие отсъства, доколкото от страна на въззивния съд е прието, че в качеството на свидетел по НОХД № 309//2016 г. на Девненския районен съд (образувано и водено срещу Я. Я. с оглед на престъпление по чл. 343в. ал. 2 НК) подсъдимата е депозирала лъжливи показания, като в проведеното на 15.11.2016 г. съдебно заседание е съобщила като възприет от нея факт, който тя не е видяла и който е бил пряко свързан с предмета на доказване по делото, а именно, че на 12.10.2016 г., по времето на съответните инкриминирани събития не Я. Я., а П. В. е управлявал лекия автомобил „марка“, м. „модел” с рег. [рег.номер на МПС] . При това положение искането за оневиняване на Х. е по същество искане за друга оценка на доказателствата от страна на касационната инстанция, съпътствана с приемане на нови фактически положения, което, както вече бе отбелязано, е недопустимо в касационното производство (арг. От чл. 348, ал. 1 и чл. 354, ал. 1 – 3 НПК). Липсват претендиралите от касатора процедурни нарушения във връзка с процеса по формиране на вътрешната увереност на контролирания съд по фактите, както и нарушения при изготвянето на мотивите към въззивната присъда, които да отговарят на критериите за съществени такива. Възражението за алогичност и непонятност на въззивните мотиви до степен на пълната им липса е основано на съдържащото се в тях разсъждение на въззивния съд, че след като автомобилът на В. е бил на паркинга, на който се е намирал и автомобила на подсъдимата, когато Я. и В. са предприели пътуването извън града, този факт генерира извод в една единствена насока - ако В. е бил действително помолен от Я. да го откара, той би ползвал само своя автомобил, но не и колата на друг, в т.ч. и на подсъдимата. Такъв аргумент е логически невалиден, защото верността му не притежава непосредствената очевидност, придадена му от съда, а изисква доказване. Налице е неправилно аргументиране, но това ме означава, че и крайният извод на съда по съществото на делото е погрешен. Означава единствено, че решаването на въпросите за деянието и вината на подсъдимата не би могло да бъде правилно постигнато чрез този аргумент. В принципен план доколкото съдебният акт трябва да е не само правно, но и логически обоснован, заложените в него разсъждения и констатации на съда, предназначени да го обяснят, трябва да са съответни на правилата на логиката. Съответно, когато формиращите фундамента му съдебни разсъждения сочат на погрешно организирана мисловно-логическа дейност и противоречащи на правилата на логиката схващания на съда. актът би бил порочен. Но в случая това не е така. Логическата невярност на коментираното съждение на въззивния съд не е с обуславящо формалната правилност на въззивната присъда значение, тъй като не е нито единственият, нито водещият аргумент на въззивния съд за осъждането на подсъдимата. Още по-малко е възможно това съждение само по себе си да доведе до цялостна алогичност и непонятност на съдебните мотиви. Аналитичната част на въззивната присъда позволява да бъде проследен начина на формиране на вътрешното убеждение на съдебния състав. Заложеният в нея доказателствен разбор не само не е обхванал информационни източници извън събраните по процесуален ред по делото, както се твърди в касационната жалба, а следва строго очертания от процесуалните норми и правилата на логиката път. Извършена е цялостна проверка и старателна преценка на доказателствата, като за тази цел са използвани легални критерии. Налице е коректност. правилност и последователност в разсъжденията. Изводите за релевантните обстоятелства и факти са формирани в точно съответствие с информацията от събраните доказателства, а аргументите на съда обхващат всички доказателства и доказателствени източници, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, като не е допуснато избирателно третиране на фактически обстоятелства и едностранчивост в подхода. По достатъчно ясен, достъпен и убедителен начин съставът на окръжния съд е дал отговор на изложените пред него съществени възражения срещу фактическата и юридическата правилност на първоинстанционната присъда, като е съумял, покривайки базисните стандарти в това отношение, да обоснове становището си за нейната неправилност. Критикувайки подхода на първостепенния съд по обосноваване на фактическите си изводи не чрез доказателствата по делото, а чрез догадки и интуитивни представи, въззивният съд е изтъкнал липсата на предпоставки за обсъждане на възможността да се е случила размяна на местата в автомобила между Я. и В., като в тази връзка е ползвал показанията на самите свидетели Я. и В., както и твърденията на Д. и Балкански, депозирани по настоящото, а не по друго наказателно производство, както счита касаторът. На базата на действителното съдържание на тези показания съдът коректно е установил липсата в тях на информация и каквито и да е индикации за това В. да е поел от свид. Я. управлението на лекия автомобил „марка“ по пътя между полицейското управление в [населено място] дол и магазина, в който е работела подсъдимата. Липсата на повече усилия от страна на съда по изследване на възможното съществуване на такъв момент не е в нарушение на чл. 14. ал. 1 НПК, защото не е възможно да се изисква от него да ориентира доказателствената си дейност съобразно с произволно изградени, било от самия него или от страните хипотези. Поради това претендираното с жалбата противоречие между процесуалните действия на въззивния съд и основните правила на доказването в наказателния процес не съществува. Наказателно-процесуалното изследване е целенасочена дейност, ограничена от очертания в чл. 102 предмет па доказване. Поради това и доколкото събирането на информация за причините, наложили пътуването на Я. Я. и П. В. до язовира край [населено място] остава извън предмета на делото, въззивният съд не е нарушил изискванията на чл. 13 и чл. 14 НПК, като не се е ангажирал с нарочна активност по проверка в тази насока, както счита представителят на ВКП. Неоснователни са и оплакванията за нарушение на материалния закон, като последица от допуснати съществени процесуални нарушения. Въз основа на правилно установените факти материалният закон е приложен точно с възвивната намеса. В жалбата не са посочени други аргументи относно касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, изискващи отговор от настоящия състав. Неоснователно е и възражението за явна несправедливост на наложеното наказание.Напротив,отмерена към абсолютния минимум за престъплението по чл.290, ал. 1 НК, наложената санкция, е пропорционална спрямо извършеното престъпление. Направена е в тази връзка обстойна и качествена съпоставка на обстоятелствата с действителна значимост за размера на заслуженото чрез престъпното поведение на подсъдимата наказание, като справедливо е отчетена обществената опасност на извършеното, личността на Х. и потенциалната нейна поправимост. Претенцията на зашитата за приложимост на правилата на чл. 55, ал. 1 НК, е подкрепена с доводи за млада възраст на подсъдимата, за добра личностна нейна характеристика, за липсата на предходни осъждания, за постоянна трудова ангажираност и за семейното й положение.. Тези обстоятелства са съобразени от съда като сред тях,макар и без основание, е включена и „младата възраст“ на подсъдимата. Действително календарната възраст на Х. кьм датата на престъплението - 23 години е млада, но не и дотолкова, че извършеното да се отдаде на недостатъчно равнище на емоционална и социална зрялост на личността й. Самият характер на престъплението, направеният от нея избор на вариант за справяне с критичната за партньора й ситуация по задържането му при поредно извършено от него закононарушение, показват, че в поведението й водещ е бил рационалния компонент, а не младежки импулс. Няма доказателства за особености в семейния и/или в социалния статус на подсъдимата, от естество да повлияят наказателната й отговорност. А що се касае до липсата на предходни осъждания на Х., отзива за достойнствата на личността й, съдържаш се в приложената характеристична справка, както и трудовата й ангажираност, те не покриват критерия за многобройност на смекчаващите обстоятелства по смисъла на чл. 55, ал. 1 НК. Определеното от въззивната инстанция наказание е съобразено с установените смекчаващи обстоятелства и се явява адекватно, както от гледище на тези обстоятелства, така и от гледище на същността му да бъде средство за индивидуално въздействие и предназначението му да стимулира извършилия престъпление към ценностна преориентация и зачитане на закона. Водим от изложеното и на оси. чл. 354, ал. 1. г. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 59 от 12.07.2018 г. на Варненския окръжен съд постановена по ВНОХД № 662/2018 г. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.