1 Р Е Ш Е Н И Е № 477 гр. София, 16 декември 2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седми декември две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Костова ЧЛЕНОВЕ: Мина Топузова Валя Рушанова при участието на секретаря Марияна Петрова и на прокурора Антони Лаков, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 1449 / 2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 423, ал. 1 от НПК. Образувано е по искане на осъдения М. Е. М. (назовано „Молба”) за възобновяване на производството по нохд № 303 / 2011 година на Карнобатския районен съд и внохд № 928 / 2012 година на Бургаския окръжен съд и отмяна на постановените по тях присъда № 11 от 06 февруари 2012 година и решение № 326 от 02 ноември 2012 година, като делото бъде върнато за ново разглеждане от първоинстанционния съд, тъй като производството е проведено в отсъствие на молителя М.. В съдебното заседание пред ВКС осъденият М. участва лично и с назначения му служебен защитник адвокат Д. Д. от С. адвокатска колегия, който поддържа искането за възобновяване на делото поради задочното осъждане на молителя и възстановяване на правото му на лично участие във воденото срещу него наказателно производство. В рамките на упражненото право на лична защита осъденият М. поддържа становището на защитника си и моли делото да бъде върнато за ново разглеждане. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на искането и оставянето му без уважение. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка по делото, установи следното: С влязлата в законна сила присъда, чиято отмяна се иска, е ангажирана наказателната отговорност на осъдения М. Е. М. за това, че през периода 21. 01. 2010 година – 22. 01. 2010 година, в [населено място] и [населено място], [община] и в [населено място], област Б., в съучастие като съизвършител с лица с неустановена по делото самоличност, при условията на продължавано престъпление, с цел да набави за себе си и за другиго имотна облага, възбудил заблуждение у И. П. Ж., Г. М. Д. и В. Д. А. и с това им причинил имотна вреда общо в размер на 3600 лева, поради което и на основание чл. 209, ал. 1 във вр. чл. 26, ал. 1 във вр. чл. 20, ал. 2 от НК и при условията на чл. 54 от НК, е осъден на три години и шест месеца лишаване от свобода, при първоначален „строг” режим на изтърпяване, в затворническо общежитие от закрит тип. Съдът се е разпоредил надлежно с веществените доказателства по делото и е присъдил направените разноски, като ги е възложил в тежест на осъдения М.. Присъдата е обжалвана по въззивен ред пред БОС, който се е произнесъл с посоченото по-горе решение и с него е изменил присъдата в наказателно-осъдителната й част единствено досежно формата на изпълнителното деяние на престъплението, като е преквалифицирал същото като извършено чрез „поддържане на заблуждение”, вместо „въвеждане в заблуждение”, както и в частта й относно определения първоначален режим на изтърпяване на наказанието и мястото на неговото изтърпяване, постановявайки това да стане в затворническо общежитие от открит тип и при първоначален „общ” режим. Присъдата е потвърдена в останалата й част. Влязла е в сила на 02. 11. 2012 година и не е проверявана по касационен ред като неподлежаща на редовен инстанционен контрол по този ред. Искането на осъдения М. за възобновяване на делото е процесуално допустимо, защото е направено от лице, което има качеството на задочно осъден, по отношение на влязла в сила присъда, постановена в негово отсъствие и е постъпило в срока по чл. 423, ал. 1 от НПК, доколкото по делото няма данни за друг момент на узнаване от осъдения за тази присъда, от момента на задържането му от властите на Република П. в изпълнение на издадената от българските власти Европейска заповед за арест (ЕЗА), което е станало на 08. 09. 2015 година (писмо № Р-143/12 от 10. 11. 2015 година на РП – [населено място], приложено по настоящето дело). Искането за възобновяване на делото е подадено чрез администрацията на затвора – [населено място], постъпило е във ВКС на 20. 10. 2015 година и е изпратено на РС – [населено място] за администрирането му по реда на чл. 424, ал. 3 от НПК. Разгледано по същество, искането е основателно. Основният (и единствен) повод осъденият М. да сезира ВКС с искане за възобновяване на делото, поддържано и в съдебното заседание, е неучастието му в наказателното производство. Наказателното преследване срещу осъдения М. е проведено в негово присъствие отчасти в досъдебната фаза на процеса и изцяло в негово отсъствие – в съдебната фаза. Досъдебното производство срещу осъдения е започнало на 22. 01. 2010 година в РУ на МВР – [населено място], с извършено от осъдения доброволно предаване на подробно описаните в протокола за това действие банкноти, на обща стойност 400 лева, дадени му от пострадалата И. Ж. от [населено място], както осъденият лично е отразил в протокола. Осъденият е задържан за 24 часа, при условията на чл. 63 от ЗМВР (л. 28-29 от ДП). На същата дата е извършен оглед на управлявания от него лек автомобил и оглед на иззетите и приложени като веществени доказателства по делото предмети и банкноти, като е изготвен и фотоалбум (л. 51-60 от ДП). На 23. 01. с. г. е проведено разпознаване на лице с участието на осъдения М. (л. 61 от ДП). На същата дата М. е привлечен в качеството на обвиняем за престъпление по чл. 209 от НК, за деяние, осъществено по отношение на Г. Д. от [населено място] и с причинена имотна вреда в размер на 2000 лева. На осъдения е взета мярка за неотклонение „Подписка”, като му е разяснено нейното съдържание и последици от неизпълнението й (л. 63-64 от ДП). Надлежното извършване на това процесуално-следствено действие е удостоверено чрез подписване на постановлението лично от М. и от разследващия полицай. В същия ден е проведен и разпит пред съдия на М. във връзка с повдигнатото му обвинение (л. 65 от ДП). В следващите няколко месеца по отношение на осъдения не са предприемани процесуално-следствени действия, освен едно призоваване за явяване в РУП на 10. 03. 2010 година. Осъденият не е бил намерен на посочения от него адрес в [населено място], [улица], а негови близки са съобщили, че е заминал за Република Г., без други данни за местонахождението му (докладна записка на л. 113 от ДП). По делото няма данни тази информация да е своевременно и надлежно проверена. Следващото процесуално-следствено действие по отношение на осъдения е предприето след повече от година, на 15. 06. 2011 година (л. 118 от ДП). Тъй като отново не е намерен на адреса, а синът му е съобщил, че се намира в П., на неустановен адрес, осъденият е обявен за общодържавно издирване с телеграма № 21848 от 16. 06. 2011 година (л. 120 от ДП). Веднага след това, на 17. 06. 2011 година, вече в негово отсъствие и при участието на назначен служебен защитник – адвокат Б. от Б., е извършено новото привличане на осъдения М. в качеството на обвиняем за престъпление по чл. 209, ал. 1, във вр. чл. 26, ал. 1 във вр. чл. 20, ал. 2 от НК, в което са включени още две деяния – измами по отношение на И. Ж. и на В. А.. На същата дата са предявени материалите от разследването и е изготвено заключителното мнение по досъдебното производство. Обвинителният акт е внесен в съда на 19. 08. 2011 година и на 30. 09. с. г. е постановено разпореждането по чл. 248, ал. 2 от НПК, с което съдията-докладчик е насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 24. 10. 2011 година и е разпоредил връчване на преписи от обвинителния акт и от разпореждането на осъдения М.. Това разпореждане на съда не е могло да бъде изпълнено, тъй като осъденият не е намерен на посочения от него адрес, а призовката е върната в цялост със забележка, че по сведение на сестра му, лицето се намира в П. (л. 14 от нох дело). В първото по делото заседание осъденият не се е явил. Съдът е изменил мярката му за неотклонение в „задържане под стража”, обявил го е за ОДИ, наложил му е забрана за напускане на страната и е изискал информация от съответните служби за местонахождението му. От постъпилата по делото справка от ОД МВР – [населено място] за периода 01. 01. 2011 година – 26. 10. 2011 година се установява, че осъденият М. е напуснал страната на 28. 03. 2011 година, в посока Г. и няма данни за завръщането му. Постъпила е информация и за това, че осъденият е обявен за ОДИ с телеграма от 28. 10. 2011 година. Така установените по делото обстоятелства са дали основание на съда за съдебното разглеждане на делото в отсъствие на осъдения и при участие на служебния му защитник адвокат Б.. В съдебно заседание на 12. 01. 2012 година на делото е даден ход при условията на чл. 269, ал. 3, т. 4, б. „а” от НПК. След проведено съдебно следствие и изслушани съдебни прения, на 06. 02. 2012 година съдът е постановил атакуваната сега пред ВКС присъда. Въззивното разглеждане на делото е проведено при същите фактически обстоятелства и правни основания без участието на осъдения и при осигурена защита чрез участието на адвокат Д., упълномощен от сина на осъдения М.. При тези данни по делото, основателността на искането следва да се преценява с оглед предпоставките, визирани в нормата на чл. 423, ал. 1 от НПК (редакция ДВ, бр. 93/2011 година), според която, задочно осъденият може да претендира възобновяване на наказателното дело, когато не е участвал в наказателното производство и това искане се уважава, освен ако след предявяване на обвинението в досъдебното производство, осъденият се е укрил, поради което процедурата по чл. 254, ал. 4 от НПК не може да бъде изпълнена (чл. 423, ал. 1, изр. 2, предл. 1 от НПК) или след като е изпълнена, той не се е явил в съдебно заседание без уважителна причина (предл. 2). За основателността на искането не е достатъчно делото да е разгледано в отсъствие на осъдения. Необходимо е също така той да не е бил запознат с повдигнатото срещу него обвинение в пълния му обем, което обстоятелство следва да се цени в светлината на правото на справедлив процес, гарантирано от чл. 6, т. 1 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧОС). В тази връзка е налице обилна и безпротиворечива практика на ЕСПЧ, според която осигуряването на пълна и детайлна информация относно обвиненията срещу осъдения и относно възприетата от съда правна квалификация, е основна предпоставка за гарантиране справедливостта на производството (Решение на ЕСПЧ от 01. 03. 2006 година, Голямата камара, по делото Сейдович срещу Италия, т. 89-90). Съществено значение в тази насока има и Решението от 23. 05. 2006 година на Съда по делото Кунов срещу България, с което се приема, че надлежното уведомяване на осъдения за подвеждането му под отговорност и нейните характеристики в пълния им обем, са в основата на преценката за неговата достатъчна информираност за образуваното срещу него наказателно производство, така че да реши сам да се откаже от правото си да се яви пред съда или да се укрие от правосъдието, каквото право той несъмнено има, но само при наличието и на базата на предоставена му такава информация. В същия смисъл са и Решение от 24. 04. 2012 година на Съда по делото Харалампиев срещу България, Решение от 03. 12. 2009 година на Съда по делото Алийков срещу България и др. Или иначе казано, няма съмнение, че едно производство, проведено в отсъствие на осъдения, само по себе си не е несъвместимо с Конвенцията. Същественият въпрос обаче във всеки конкретен случай е, дали и доколко осъденият може да се смята за достатъчно информиран за воденото срещу него наказателно преследване, така че да може да реши сам да се откаже от правото си на лично участие в него или да се укрие от правосъдието. В конкретния случай, данните по делото не дават основание за извод, че осъденият М. е бил информиран в достатъчна степен за естеството и характеристиките на предявеното срещу него обвинение. Той е участвал лично само при първото му привличане в качеството на обвиняем, при това само за едно от общо трите отделни деяния, включени в продължаваното престъпление, за които впоследствие е изготвен обвинителен акт и е постановена присъда. В един продължителен период от време (от м. 01. 2010 година до м. юни 2011 година) по отношение на осъдения не са предприемани и извършвани каквито и да било действия по разследването. Получената през този период информация за негово напускане на страната не е надлежно проверена. Постановеното за него ОДИ практически не е осъществено, доколкото новото привличане като обвиняем, с пълния обем на обвинението, и приключването на разследването е извършено в негово отсъствие и на следващия ден след обявяването му за издирване. Така е проведено съдебното разглеждане на делото – в отсъствие на осъдения, при участие на служебен защитник. Вярно е, че по отношение на осъдения е била взета мярка за неотклонение „подписка” и че той е бил уведомен за задълженията си да не се отклонява от посоченото местоживеене без разрешение на съответния орган, да съобщава за всяка промяна на адреса си, да се явява при всяко призоваване, както и за последиците от неспазване на тези изисквания. Вярно е обаче и това, че разследването поначало се провежда в законоустановените в чл. 234 от НПК срокове, които в случая неразумно са надвишени до една година и половина. Конкретните обстоятелства не дават основание да се приеме, че преди да пристъпят към задочно разглеждане на делото, съответните органи са положили предвидените от закона разумни усилия за издирване на осъдения и съобщаване лично на повдигнатите нови обвинения. Отказът на осъдения от правото му на лично явяване пред съда следва да е установен недвусмислено (Решение по делото Харалампиев срещу България, т. 47). Освен това, обвиняемият не следва да бъде натоварен с тежестта да доказва, че не се е опитвал да избегне правосъдието или че отсъствието му се дължи на някакви форсмажорни обстоятелства (Решения на ЕСПЧ по делото Колоца срещу Италия, т. 30, по делото Сейдович срещу Италия, т. 88 и др.). Действително, през посочения дълъг период от време осъденият неправомерно се е отклонил от известния по делото адрес, напуснал е страната и не е съобщил новото си местопребиваване. Неговото знание обаче за финализиране на разследването и при какви точно параметри на обвиненията срещу него е станало това, за внасянето на делото в съда и разглеждането му в открито съдебно заседание, не само че не се установява по делото, но напротив – налага се изводът, че осъденият не е бил в достатъчна степен информиран за наказателното производство и обвиненията срещу него, за да реши да се укрие от правосъдието или да се откаже по несъмнен начин от правото си да се яви лично пред съда и да се защити (делото Кунов срещу България). При изложените съображения ВКС намира, че визираните в чл. 423, ал. 1 от НПК предпоставки, при които следва да бъде отказано възобновяването на делото, в конкретния случай не са налице. Постановените в производството съдебни актове следва да бъдат отменени и делото върнато за ново разглеждане в досъдебната фаза на процеса, където е започнало задочното производство, съгл. разпоредбата на чл. 425, ал. 2 от НПК. Посочената хипотеза поначало изисква произнасяне по мярката за неотклонение на осъдения М., с оглед разпоредбата на чл. 423, ал. 4 от НПК. От съдържанието на приложените по делото ЕЗА и справка на ВКП е несъмнено, че осъденият е задържан в изпълнение на наказанието, наложено му с подлежащата на отмяна присъда. Първоинстанционният съд е взел по отношение на М. мярка за неотклонение „Задържане под стража” и ВКС не намира основания за нейното изменяване, като при промяна на обстоятелствата, обусловили определянето й, задържаният разполага с възможност да сезира съда с такова искане. Предвид изложеното и на основание чл. 425, ал. 2 във вр. ал. 1, т. 1 във вр. чл. 423, ал. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ по реда на възобновяването на наказателните дела влязлата в законна сила присъда № 11 от 06 февруари 2012 година на Карнобатския районен съд, постановена по нохд № 303 / 2011 година и решение № 326 от 02 ноември 2012 година на Бургаския окръжен съд, по внохд № 928 / 2012 година. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от стадия на досъдебното производство. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.