5 Р Е Ш Е Н И Е № 496 гр. София, 21.11. 2011 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на девети ноември през две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИСЛАВ БЕЛАЗЕЛКОВ ЧЛЕНОВЕ: МАРИО ПЪРВАНОВ БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Райна Пенкова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1210 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 307, ал. 2 – ал. 4 от ГПК. Образувано е по молба на И. Г. Д. за отмяна на влязлото в сила решение от 12.11.2009 г. по гр. дело № 754/2009 г. на Софийския градски съд и на оставеното в сила с него решение № 37/10.08.2008 г. по гр. дело № 28315/2006 г. на Софийския районен съд, с което са отхвърлени, предявените от молителката срещу [фирма], искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2, т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1, чл. 221, ал. 1 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. В молбата се твърди, че на 28.06.2006 г. молителката била извикана на разговор “на четири очи” от Ю Р., който към този момент бил на длъжност “директор” на отдел “Бизнес развитие” в ответното дружество, но не изпълнявал функциите на работодател, които били изпълнявани от Д. И.. Вместо провеждане на разговор, Ю Р. наредил на молителката да подаде молба за напускане или, ако не го стори, - ще бъде уволнена дисциплинарно, което молителката не приела. От следващия ден тя не била допускана до работа. В молбата се сочи, че по сигнал на ответното дружество, срещу молителката било образувано наказателно дело № 10122/2010 г. (без да се сочи по описа на кой съд), по което адвокатът й открил и й предал на 30.12.2010 г. следните документи: писмено обяснение на Ю Р. до управителя на ответното дружество Д. И. относно разговора с молителката, с посочена в документа дата 06.10.2005 г., т.е. една година по-рано; решение № 886/03.08.2006 г. на А. по заетостта за издаване на разрешение за работа в България на Ю Р.; и трудов договор от 16.06.2006 г., сключен между последния и ответното дружество. Тези документи са представени (в преписи) с молбата, като писмени доказателства. В тази връзка се твърди и че едва на същата дата 30.12.2010 г. молителката узнала за писменото обяснение на Ю Р., както и че към момента на недопускането й до работа, същият нямал разрешение за работа в България, като трудовият му договор с ответното дружество бил сключен преди да получи това разрешение, но именно той заплашил молителката да напусне сама, за да не бъде уволнена, както и той разпоредил тя да не бъде допускана до работа. В молбата се твърди и че молителката направила оплакване до областната инспекция по труда (О.) – София, откъдето с писмо тя получила уведомление за образувана административна преписка, с което била уведомена и че е била издадена заповед № 14/18.10.2006 г., която не била връчена на молителката по надлежния ред, а била уведомена с нотариална покана. Сочените в молбата, уведомление № И-1024/01.11.2006 г. и писмо № И-1024/27.11.2006 г. на О.-София също са представени (в преписи) с молбата, като писмени доказателства. Представени са и други перписи от документи, които не се сочат в молбата и молителката не се позовава на тях. В молбата са изложени и твърдения за неправилност на решенията, чиято отмяна се иска. Молителката претендира и присъждане на разноските по делото. Ответното [фирма] излага доводи и съображения за неоснователност на молбата; също претендира присъждане на разноските за адвокатско възнаграждение по делото. Молбата е процесуално допустима, но разгледана по същество, тя е неоснователна. Отмяната по реда чл. 303 – чл. 309 от ГПК съставлява самостоятелно производство, което е средство за защита срещу влезли в сила съдебни решения, които не съответстват на действителното правно положение, като несъответствието се дължи на изрично и изчерпателно посочените в чл. 303 от ГПК причини. В случая твърденията на молителката следва да се квалифицират в хипотезиса на чл. 303, ал. 1, т. 1 от ГПК - заинтересованата страна може да иска отмяна на влязло в сила решение, когато се открият нови обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които при решаването му не са могли да бъдат известни на същата страна. С други думи, това основание за отмяна е налице при такава непълнота на фактическия или доказателствен материал, която касае решаващите изводи на съда и се разкрива след като решението е влязло в сила, и която не се е дължала на процесуално нарушение на съда или пък на небрежност на страната при упражняване на процесуалните й права. В този смисъл – предвид изричното изискване на разпоредбата новите обстоятелства или писмени доказателства да са от решаващо значение за делото, не представляват основание за отмяна обстоятелствата и доказателствата, които дори и да са нови по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 1 от ГПК, но които даже и да бяха били релевирани своевременно пред съда, не биха могли по никакъв начин да променят неговите решаващи изводи и крайния резултат, постановен с атакуваното решение. Също така, не е ново по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 1 от ГПК това писмено доказателство, което е могло да бъде известно на страната и тя е могла да се снабди с него, ако бе проявила дължимата грижа за издирването и представянето му по делото. Именно такива хипотези са налице в случая. За да отхвърлят исковете на молителката, първоинстанционният и въззивният съд са приели, че дисциплинарното й уволнение е законосъобразно, тъй като от доказателствата по делото не е установена основателна причина за неявяването на работа на молителката през периода 21.08.2006 г. – 19.09.2006 г. По-конкретно – останали са недоказани твърденията й, изложени в исковата й молба (преповторени и в молбата й за отмяна), – за недопускане до работа на молителката, разпоредено от прекия й ръководител Ю Р., след като на 28.06.2006 г. той й наредил да подаде молба за напускане, като в противен случай ще бъде уволнена. Представеното с молбата за отмяна, писмено обяснение с дата 06.10.2005 г. (която е очевидно сгрешена, тъй като в текста се сочи разговора от 28.06.2006 г.) е частен документ, адресиран до управителите на ответното дружество-работодател, изходящ от третото за делото лице – прекия ръководител на молителката Ю Р.. Обективираното в този частен документ изявление на последния дори не съдържа информация за изгодни за молителката, респ. за неизгодни за ответното дружество обстоятелства, които да представляват поне някаква индиция за твърдяното от нея недопускане до работа, респ. за незаконосъобразност на уволнението й. В обяснението си Ю Р. сочи проведения с молителката разговор на 28.06.2006 г., но заявява, че не си е позволявал да й “поставя ултиматум” или да я “заплашва” относно трудово-правните й отношения с ответното дружество, тъй като никога не е бил упълномощаван с права на служител за дискутиране на трудово-правни въпроси на дружеството. Съвсем без никакво значение за спора относно законосъобразността на дисциплинарното уволнение на молителката, са и сочените от нея обстоятелства и доказателства (решение № 886/03.08.2006 г. на А. по заетостта и трудов договор от 16.06.2008 г.) относно липсата към 28.06.2006 г. на разрешение за работа в България на Ю Р.. Последният безспорно е бил прекият ръководител на молителката, но не е представлявал работодателя й – ответното дружество, нито е издал заповедта за уволнението й, която е подписана от управителя Д. И.. Сочените и представени с молбата, уведомление № И-1024/01.11.2006 г. и писмо № И-1024/27.11.2006 г. на О.-София са адресирани до молителката, като са издадени по образуваната по нейно искане административна преписка с вх. № И-1024/27.10.2006 г. От това следва, че дори тези два документа да не са били връчени на молителката, то при полагане на дължимата грижа от нейна страна, тя е могла да се снабди с тях и да ги престави още с исковата си молба, която е подадена на 20.12.2006 г. Ето защо, тези два документа не представляват нови писмени доказателства по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 1 от ГПК. В тази връзка следва да се отбележи, че процесуалното бездействие на страната в процеса не се толерира от законодателя, затова като условие за отмяна на влязлото в сила решение, законодателят сочи само обективната невъзможност за страната да узнае, респ. да издири и да се снабди със съответния документ, но не и когато това се дължи на нейна процесуална небрежност. В титулната част на молбата формално се сочи и чл. 303, ал. 1, т. 2 от ГПК, но в обстоятелствената част на молбата не са посочени никакви обстоятелства, които да могат да бъдат квалифицирани в хипотезиса на тази правна норма. От друга страна, съдържащите се в молбата твърдения и оплаквания за неправилност на решенията, чиято отмяна се иска – поради материална незаконосъобразност, необоснованост и съществени процесуални нарушения (неверен извод, че е спазен срока за издаване на заповедта за уволнение, респ. за налагане на процесното дисциплинарно наказание; необсъждане на доказателствата в тяхната цялост и взаимовръзка; нарушение на основен принцип на правото за справдлив процес и справедливи решения, съгласно чл. 6 от Конвенцията за правата на човека, като в тази връзка в молбата не са изложени никакви конкретни обстоятелства и съображения) не могат да се подведат под хипотезата на никое от основанията за отмяна по чл. 303, ал. 1 от ГПК. Поради това, тези твърдения и оплаквания не могат да се обсъждат в настоящото производство. Недопустимо е да бъде обсъждано и наведеното от страна на молителката, но не в молбата й за отмяна, а за първи път едва в хода на устните състезание и с писмената защита, представена в съдебното заседание на ВКС, твърдение, че тя била нередовно призована от въззивния съд, поради което тя не се явила в съдебното заседание и не представила писмени доказателства. С оглед на това и по гореизложените съображения, тъй като обективно не е налице надлежно заявеното по делото основание по чл. 303, ал. 1, т. 1 от ГПК, молбата за отмяна на влязлото в сила въззивно решение и на оставеното в сила с него първоинстанционно решение, следва да се остави без уважение. При този изход на делото, на молителката не се следват разноски по делото, каквито тя претендира; а на основание чл. 78, ал. 3, във вр. с чл. 81 от ГПК, молителката дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответника по молбата, претендираните и направени от него разноски за заплатено адвокатско възнаграждение по делото, а именно - сумата 703.20 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на И. Г. Д. за отмяна на основание чл. 303, ал. 1, т. 1 от ГПК на влязлото в сила решение от 12.11.2009 г., постановено по гр. дело № 754/2009 г. на Софийския градски съд, и на оставеното в сила с него решение № 37/10.08.2008 г., постановено по гр. дело № 28315/2006 г. на Софийския районен съд; ОСЪЖДА И. Г. Д. от [населено място], [улица], да заплати на [фирма], със седалище и адрес на управление: [населено място],[жк], Б-п София, [жилищен адрес] вх. “”, ет. , сумата 703.20 лв. (седемстотин и три лева и двадесет стотинки) – разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.