6 Р Е Ш Е Н И Е № 144 гр.София, 25 април 2012 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на пети март две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Евелина Стоянова ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Пламен Петков при секретар Даниела Околийска и в присъствие на прокурора Николай Любенов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 390/2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на Глава тридесет и трета от НПК и е образувано по искане на осъдените Р. Н. Н. и С. Н. Н., чрез защитника им адв. Николай Б. от Софийската адвокатска колегия, за отмяна по този ред на решение № 155 ОТ 22 декември 2011 година на Видинския окръжен съд, постановено по внохд № 269/2011 година по описа на този съд, с което е потвърдена изцяло присъда № 424 от 23 юни 2011 година на Видинския районен съд по нохд № 821/2010 година. В искането се възразява дейността на предходните съдебни инстанции по проверка и оценка на доказателствените източници, най-вече гласните, както и формираните в резултат фактически изводи. Твърди се, че поради това неправилно е приложен законът и е ангажирана наказателната отговорност на двамата молители. Алтернативно се възразява индивидуализацията на наложените на осъдените наказания при условията на чл. 54 от НК, като се заявява тяхната явна несправедливост. Всичко това ангажира отменителните основания по чл. 422, ал. 1, т. 5 във вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 - т. 3 от НПК. Възразява се и надлежността на приетите за съвместно разглеждане в наказателния процес граждански искове. Основното отправеното до ВКС искане е за отмяна на решението на въззивния съд и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на този съд, а алтернативното – за отмяна на решението и оправдаване на осъдените по повдигнатите им обвинения в рамките на правомощията на ВКС по чл. 425, ал. 1, т. 2 от НПК. В съдебно заседание пред ВКС осъдените Р. Н. и С. Н. не участват лично. Представляват се от защитника им адв. Б., който поддържа искането за възобновяване на делото при направените в него оплаквания и изложени доводи в тяхна подкрепа. Гражданските ищци М. А. Й. и Л. Р. Л. не се явяват пред ВКС, редовно призовани, и не се представляват. Не са представили писмено становище по искането на осъдените Р. Н. и Ст. Н. за възобновяване на делото. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на искането и оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и данните по делото, установи следното: С атакуваното решение на въззивния съд е потвърдена изцяло първоинстанционната присъда, с която е ангажирана наказателната отговорност на осъдения Р. Н. Н. за това, че на 01. 11. 2009 година, в [населено място], е причинил на Л. Р. Л. – старши полицай в РУ на МВР – [населено място], при изпълнение на службата му по охрана на обществения ред, лека телесна повреда, изразяваща се в болка и страдание, поради което и на основание чл. 131, ал. 2, предл. 4, т. 4 във вр. чл. 130, ал. 2 от НК и при условията на чл. 54 от НК, е осъден на три месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено при условията на чл. 66 от НК за срок от три години. Със същата присъда е ангажирана наказателната отговорност и на осъдения С. Н. Н. за това, че на същото дата и същото място е причинил на М. А. Й. – старши полицай в РУ на МВР – [населено място], при изпълнение на службата му по охрана на обществения ред, лека телесна повреда, изразяваща се в болка и страдание, поради което и на основание чл. 131, ал. 2, предл. 4, т. 4 във вр. чл. 130, ал. 2 от НК и при условията на чл. 54 от НК, е осъден на три месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено при условията на чл. 66 от НК за срок от три години. Всеки от двамата е осъден да заплати на пострадалия съответно сума от по 1000 (хиляда) лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди. В останалата им част до размера на 2000 лева всяка от тях, претенциите за обезвреда са отхвърлени като недоказани. Присъдени са направените по делото разноски и дължими държавни такси, като са възложени в тежест на осъдените. Извършено е надлежно разпореждане с веществено доказателство по делото – мобилен апарат „Нокиа 6303 С”, съответно идентифициран. Искането за възобновяване на делото е процесуално допустимо, тъй като е направено от лица, които имат право на това съгл. чл. 420, ал. 2 от НПК и в срока по чл. 421, ал. 3 от НПК. Разгледано по същество, то е основателно, макар и не изцяло по изложените в него съображения. Направените в искането възражения касаят основно изпълнението от страна на въззивния съд на задълженията му по чл. 339, ал. 2 от НПК. Твърди се, че този съд формално е утвърдил първоинстанционната присъда, като се е съгласил с изложеното в мотивите й във връзка с достоверността на доказателствените източници, без да извърши собствен доказателствен анализ на противоречивата по своето съдържание доказателствена съвкупност. Това касае основно гласните доказателствени източници – показанията на свидетелите К., В., В., Р., Н., които са игнорирани от редовните съдебни инстанции, както и показанията на пострадалите Й. и Л. и на свидетелите Х., И., П., М., чието съдържание е превратно оценено. Това е довело, според молителите, до неправилно приложение на закона и осъждането им по посочените норми, като съдът не е обсъдил и възраженията им за липса на умисъл за причиняване на инкриминираните телесни увреждания и/или за наличие на института на реторсията. ВКС намира тези доводи за основателни отчасти. Както е известно, проверката по приложението на материалния закон е възможна само в рамките на признати от обжалващата страна фактически положения и/или след констатация за надлежно формиране на фактите, каквато е настоящият случай не може да се направи. Вярно е, че въззивният съд не е длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на първоинстанционната присъда, но само и доколкото те са аналитични и убедителни и позволяват на страните и контролните инстанции да проследят начина, по който е формирано вътрешното убеждение или доколкото въззивният съд не е достигнал до различни фактически изводи въз основа на доказателствата по делото. В конкретния случай, доказателственият анализ на първоинстанционния съд може да бъде определен като схематичен и формален. Той се изчерпва с посочване на двете групи свидетели (стр. 147 от съдебното дело) и с твърде произволните и неясни констатации за достоверност на първата група свидетелски показания (тези на свидетелите Л., Й., Х., И., П., М. и М.) и за отказ да бъдат кредитирани за достоверност показанията на другата група свидетели (тези на К., В., Р., Р. и Н.). Единствените фактически съображения за това са свързани с роднинските и приятелски зависимости на втората група свидетели с двамата осъдени – бивша съпруга, майка и пр. Общият извод за противоречие на тези доказателствени източници с „останалия доказателствен материал” не се основава на анализ и оценка, поради което може да бъде определен като произволен. Несъмнено, право на съда по съществото на делото е да формира вътрешното си убеждение въз основа на едни определени доказателствени източници и да не кредитира за достоверност други, но във всички случаи дължи обсъждане на съдържанието на всички и излагане на конкретни съображения за това след направената оценка и анализ. По този начин се отстраняват съществуващите противоречия в доказателствената съвкупност и става ясно по какъв начин е формирано вътрешното убеждение на съда по фактите. Наличието на родствени и/или приятелски зависимости между част от свидетелите и осъдените по делото не може само по себе си да обоснове извод за недостоверност на техните показания, какъвто е направил първоинстанционният съд и въззивният съд е утвърдил, а изисква внимателен анализ и оценка на тези показания. В случая обаче, тези гласни доказателствени източници на практика са игнорирани, а това представлява съществено нарушение на процесуалните правила и предпоставя отмяна на съдебния акт. При положение, че първоинстанционният съд е подходил формално към задълженията си по чл. 305, ал. 3 от НПК, въззивният съд е бил длъжен да провери изцяло правилността на присъдата и да изложи конкретни съображения по доказателствата, в отговор и доводите във въззивната жалба, с която е сезиран. В случая съдът не е сторил това, а безкритично е утвърдил отразеното в мотивите на присъдата (л. 28, абз. 2 и л. 28-гърба от въззивното дело), което не удовлетворява изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК. Доколкото констатираните пороци в доказателствената дейност на редовните съдебни инстанции компрометират изводите им по фактите, ВКС не може да извърши проверка по правилното приложение на закона и справедливостта на наказанието. Известно е, че въпросите за вината и формата й (каквото възражение се прави с искането за възобновяване на делото) не са само такива по приложение на правото, но и такива по фактите, т. е. по доказването, те следва да получат отговор при надлежно установени факти. При тези съображения, ВКС намира, че атакуваният съдебен акт следва да бъде отменен и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, при което, след надлежен доказателствен анализ и оценка, да получат отговор поставените по делото въпроси по приложението на закона и справедливостта на наказанието. Предвид изложеното и на основание чл. 425, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ по реда на възобновяване на наказателните дела решение № 155 ОТ 22 декември 2011 година на Видинския окръжен съд, постановено по внохд № 269/2011 година по описа на този съд. ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав, от стадия на съдебното заседание. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.