Р Е Ш Е Н И Е № 106 гр. София, 16 юли 2019 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на тридесети май две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КЕТИ МАРКОВА ЛАДА ПАУНОВА при участието на секретаря ИЛИЯНА ПЕТКОВА и в присъствието на прокурора КАЛИН СОФИЯНСКИ изслуша докладваното от съдията КЕТИ МАРКОВА наказателно дело № 393/ 2019 година Производството е по чл. 346, т. 2 НПК, образувано по касационна жалба на подсъдимия К. М. А., от [населено място], депозирана чрез защитник- адв. И. Г., срещу въззивна присъда № 11 от 11. 03. 2019 г., постановена по ВНОХД № 128/ 2019 г., по описа на Окръжен съд – гр. Пазарджик, наказателен състав, с която е отменена присъда № 6 от 14. 01. 2019 г. на Районен съд – гр. Пазарджик, по НОХД № 1994/ 2018 г., и е постановена нова. В касационната жалба и в представеното писмено допълнение към нея се релевират отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 НПК- нарушение на закона и явна несправедливост на наложеното наказание. Заявява се искане за отмяна на въззивната осъдителна присъда и оправдаване на подсъдимия. Подсъдимият и неговият защитник, редовно призовани, не се явяват в съдебно заседание пред настоящата инстанция. Постъпило е писмено становище от защитника, с изявление, че поддържа касационната жалба, по съображенията в нея, със заявеното искане. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е неоснователна. Излага съображения, че постановената нова присъда от въззивната инстанция е постановена в съответствие с материалния и процесуалния закон, поради което пледира за оставянето й в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите в жалбата, с допълнението към нея, и становището на представителя на държавното обвинение в съдебно заседание, в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба на подсъдимия К. М. А. е процесуално допустима. Подадена е от процесуално легитимиран субект, срещу въззивен съдебен акт, подлежащ на касационен контрол, в установения от закона срок. Разгледана по същество жалбата е частично основателна. С първоинстанционната присъда Районният съд – гр. Пазарджик, 14 наказателен състав, е признал подсъдимия К. М. А., от [населено място], за невинен в това, че на 21. 03. 2018 г., в [населено място], се е съвкупил с лице от женски пол, ненавършило 14-годишна възраст- малолетната М. В. В., на 13 години, от [населено място], като извършеното не представлява престъпление по чл. 152 НК, и макар и непълнолетен, е разбирал свойството и значението на извършеното и е могъл да ръководи постъпките си, поради което и на основание чл. 304 НПК, го е оправдал по обвинението за извършено престъпление по чл. 151, ал. 1, вр. чл. 63, ал. 1, т. 3 НК. Постановил е разпореждане с веществените доказателства. С обжалваната въззивна присъда Окръжният съд – гр. Пазарджик, на основание чл. 334, т. 2, вр. чл. 336, ал. 1, т. 2 НПК, е отменил цитираната първоинстанционна присъда, и вместо нея е постановил нова, с която е признал посочения подсъдим за виновен в извършване на гореописаното деяние, и на основание чл. 151, ал. 1, вр. чл. 63, ал. 1, т. 3 НК, и чл. 54 НК, го е осъдил на една година лишаване от свобода, изпълнението на което е отложил на основание чл. 66 НК, за срок от три години. Присъдил е разноските по делото, възложени в тежест на подсъдимия. Постановил е разпореждане с веществените доказателства. Присъдата е постановена при особено мнение на член на състава на съда- съдията- докладчик по делото, който е изразил позиция за потвърждаване на първоинстанционния съдебен акт. Видно от съдържанието на касационната жалба и допълнението към нея, изложената в подкрепа на релевираните касационни основания аргументация възпроизвежда съображенията в особеното мнение на съдията-докладчик по делото пред втората инстанция и мотивите на първоинстанционната оправдателна присъда. Съдебното производство пред първата инстанция е протекло по реда на диференцираната процедура, уредена по Глава двадесет и седма НПК. В хипотезата на чл. 371, т. 2 НПК подсъдимият е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и е заявил съгласието си да не бъдат събирани доказателства за тях. Като е приел, че направеното от подсъдимото лице самопризнание се подкрепя от събраните на досъдебното производство доказателства, районният съд е постановил присъдата си. Съобразно така формираната процесуална рамка, между фактическите обстоятелства, приети за установени от инстанционните съдилища, не се констатират различия. Въз основа на обективното, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото и съобразно характера на проведената диференцирана процедура, и районният, и окръжният съд еднозначно са заключили, че на инкриминираната дата подсъдимият е осъществил инкриминираното съвкупление с малолетната пострадала. По делото е безспорно, че последната е дала съгласието си и обективно е съдействала на дееца да осъществи полов контакт с нея, в изпълнение на взаимното желание на двамата. Установено е, че решението си за съвкупление подсъдимият и пострадалата В. са взели предварително, надявайки се по този начин да попречат на родителите на последната да я приберат обратно у дома, тъй като имали намерение в бъдеще да заживеят на съпружески начала. Съставили план кога и откъде подсъдимият да вземе В., било осигурено превозно средство и шофьор, който да откара двамата до [населено място], където да изпълнят намеренията си. След деянието, същата нощ, със съдействието на полицейските органи, родителите на момичето го взели и го върнали в дома си в [населено място]. Откривайки кръв по бельото на дъщеря си, нейната майка- свид. С. разбрала, че тя вече не е девствена, което впоследствие било потвърдено при извършения гинекологичен преглед на В.. Установена била прясна дефлорация. При тези напълно идентични за двете предходни съдебни инстанции факти, конкретният случай обективира диаметрално противоположното решение на всяка от тях на въпросите за вината и отговорността на дееца. Така, при безспорната фактология първостепенният съд е приел, че деянието е несъставомерно по чл. 151, ал. 1 НК, докато втората инстанция е заключила, че касаторът е осъществил от обективна и субективна страна инкриминирания престъпен състав. За да признае подсъдимия за невинен и го оправдае по повдигнатото обвинение по чл. 151, ал. 1 НК, районният съд е счел, че доказаното от фактическа страна деяние би обусловило правна квалификация единствено по чл. 191, ал. 3, вр. ал. 1 НК, в случай, че подсъдимият е пълнолетно лице, с аргумента, че инкриминираното съвкупление е било осъществено в изпълнение на намерение за бъдещо съжителство с пострадалата. Доколкото последното по дефиниция предполага полово общуване, според първата инстанция е налице поглъщане на състава на чл. 151, ал. 1 НК от този на чл. 191, ал. 3, вр. ал. 1 НК. Изложени са подробни съображения, свързани с обекта на посегателство при двата престъпни състава, с акцент върху субективната страна на престъплението. Съобразявайки обстоятелството, че деецът е бил непълнолетен- т. е. липсва годен субект на престъпление по чл. 191, ал. 3, вр. ал. 1 НК, районният съд е заключил, че липсва престъпен състав по НК, който да субсумира обективните и субективни признаци на конкретното деяние, поради което единственото правилно решение според него е признаването на подсъдимия за невинен и оправдаването му. Позовал се е на съдебна практика, която е намерил за относима към процесния казус. Обратно, окръжният съд е намерил, че съобразно приетите по делото фактически положения, съставът на чл. 151, ал. 1 НК е осъществен не само от обективна, но и от субективна страна. Изтъкнал е, че в случая става дума за еднократен полов акт, който не е бил осъществен в условията на фактическо съжителство между подсъдимия и пострадалата, което обстоятелство е от съществено значение за правилното приложение на закона. Известно е, че за субективната страна на всяко деяние се съди от конкретните обективни действия на дееца, а не от обясненията, които той впоследствие дава за извършеното. Ето защо правилният подход за решаване на въпросите за вината и отговорността на дееца изисква в контекста на изследване на интелектуалния и волевия момент на изискуемия за съставомерността на конкретното деяние пряк умисъл, да се анализира и установи налице ли са съответните представи у дееца относно извършваното деяние, общественоопасния му характер, присъщите му характеристики и особености, общественоопасните последици. В конкретния случай материалният закон е приложен правилно от втората инстанция и подсъдимият законосъобразно е признат за виновен и осъден за извършено престъпление по чл. 151, ал. 1 НК. В съответствие със закона е отхвърлена и възможността за оправдаване на непълнолетния деец, с оглед нормата на чл. 191, ал. 3, вр. ал. 1 НК, за съставомерността на което престъпление законът изисква субектът да е пълнолетно лице. В сравнителен план различен е обектът на наказателноправна защита, различно е и самото изпълнително деяние. По настоящото дело няма установено нито едно обстоятелство, което да обективира действия на касатора, сочещи на заживяване на съпружески начала с малолетната В. по времето и на мястото на извършване на престъплението. Описаните в обстоятелствената част на обвинителния акт ясно очертават фактическата рамка на обвинението, с която инстанционните съдилища са стриктно обвързани в производството на съкратено съдебно следствие, развило се пред районния съд. В този смисъл касационната инстанция напълно споделя приетата от въззивния съд правна квалификация на деянието- по чл. 151, ал. 1, вр. чл. 63, ал. 1, т. 3 НК, основана на фактите на обвинението и свеждащи се до описание на еднократен сексуален контакт на дееца с малолетна девойка. Каква е била мотивацията на дееца и пострадалата е въпрос, ирелевантен за правната квалификация, но от значение при индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия. Престъплението е срещу личността, и по- конкретно срещу обществените отношения, свързани с половата неприкосновеност на малолетните, чиято физическа и психическа незрялост и опасностите за бъдещото им развитие, са поставени в основата на предвидената по закон засилена наказателноправна защита срещу всякакви посегателства, изразяващи се в престъпно съвкупление с тази категория лица, дори и с тяхно съгласие. Стъпвайки на тези принципни положения и в съответствие със закона, втората инстанция е заключила, че освен от обективна, деянието е съставомерно и от субективна страна. ВКС в настоящия си състав изцяло споделя този извод. Налице е пряк умисъл у дееца, при наличието на всички интелектуални и волеви характеристики на предвидената форма на вина. Деецът е съзнавал всички обстоятелства, характеризиращи обективната страна на инкриминирания престъпен състав, включително и възрастта на пострадалото лице, но всички негови действия са били насочени към осъществяването на инкриминирания полов акт с В., т.е. към настъпване на съставомерния резултат, вкл. за време, място и начин, осигуряване на подходящите условия, отстраняване на възможни пречки и т. н. В този смисъл доводът в касационната жалба за нарушение на материалния закон е неоснователен. Не е вярно също, че въззивната инстанция, в своето мнозинство, не се е съобразила със съдебната практика. Изтъкваните решения на ВС и ВКС са неотносими към настоящия казус, защото конкретиката на правно значимите факти е напълно различна, поради което и разрешенията в тях, не могат да намерят приложение при решаването на въпросите за вината и отговорността на касатора А.. Следва обаче да се имат предвид: Решение № 220/ 2009г., по н.д. № 210/ 2009г., Решение № 282/ 2014г., по н.д. № 862/ 2004г., Решение № 185/ 2015г., по н. д. № 397/ 2015г., всички на ВКС, ІІІ н. о. При това положение, след като е намерил, че проверяваната от него присъда противоречи на закона, в нарушение на който подсъдимият е признат за невинен и оправдан, правилно въззивният съд е упражнил контролните си правомощия, и на основание чл. 334, т. 2, вр. чл. 336, ал. 1, т. 2 НПК я е отменил и е постановил нова- осъдителна. Квалификацията на престъплението във връзка с чл. 63, ал. 1, т. 3 НК и следващата от това редукция на наказанието, предвид непълнолетието на подсъдимия към датата на извършване на престъплението, също е съответна на закона. Макар и немотивиран, доводът в жалбата за явна несправедливост на наложеното наказание е основателен. Съставът на окръжния съд е приел, че в рамките на предвиденото след редукцията по чл. 63, ал. 1, т. 3 НК наказание, при баланс на смекчаващите и отегчаващите обстоятелства, и след намаляването му с 1/3, на основание чл. 58а, ал. 1 НК, наказанието от една година лишаване от свобода е съобразено с критериите на чл. 54 НК и с целите на наказанието. Касационната инстанция не споделя тези съображения. В недостатъчна степен въззивният съд е съобразил всички налични смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, а същевременно е подценил относителната тежест на някои от тях. Освен отчетените добри характеристични данни и чисто съдебно минало на подсъдимия, следва да се има предвид също, че още от самото начало на досъдебното производство А. добросъвестно е съдействал на разследването, последователно е давал подробни обяснения, установяващи в пълнота и в детайли фактите на престъплението. Изяснил е и водещата го мотивация, основана на чувства към пострадалата девойка. Не е имал противообществени прояви, не е известен на ДПС, няма възпитателни дела и мерки, наложени по ЗБППМН. Неправилно също така като отегчаващо обстоятелство е прието намерението на младежа за бъдещо съжителство с пострадалата. Очевидно е, че в конкретния случай поначало липсват отегчаващи наказателната отговорност на непълнолетния извършител обстоятелства. Ето защо, в контекста на липсата на каквито и да било отегчаващи отговорността обстоятелства, съвкупната оценка на всички релевантни смекчаващи обстоятелства обосновава извода на касационната инстанция, че в случая са налице многобройни смекчаващи обстоятелства, по смисъла на чл. 55, ал. 1 НК. Освен това в случая е налице и втората кумулативна предпоставка за определяне на наказанието на жалбоподателя при условията на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б“, предл. 2 НК, тъй като и най- лекото, предвидено по закон наказание (след редукцията по чл. 63, ал. 1, т. 3 НК), в случая три месеца лишаване от свобода (съобразно общото правило на чл. 39, ал. 1 НК), би се оказало несъразмерно тежко за конкретния подсъдим. Според настоящия касационен състав наказанието на К. А. следва да се определи съгласно чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б“, предл. 2 НК, което в хипотезата на чл. 58а, ал. 4 НК е по- благоприятно за дееца. При липсата на установен специален минимум, наложеното наказание лишаване от свобода следва да бъде заменено с пробация. При индивидуализацията на вида на пробационните мерки и срока на тяхното изпълнение, ВКС прие, че в конкретния случай на непълнолетния подсъдим следва да бъдат определени задължителните пробационни мерки по чл. 42а, ал. 2, т. 1 и 2 НК, а именно – задължителна регистрация по настоящ адрес и задължителни периодични срещи с пробационен служител, както и тази по чл. 42а, ал. 2, т. 4 НК- включване в курсове за професионална квалификация, които в съчетание биха предпоставили един успешен превъзпитателен процес, включващ и изграждане на професионални умения и трудови навици у дееца. Продължителността на всяка от пробационните мерки следва да се определи съгласно чл. 42а, ал. 3, т. 1 НК- на по една година. Периодичността на пробационната мярка задължителна регистрация по настоящ адрес, на основание чл. 42б, ал. 1 НК, следва да бъде определена на два пъти седмично. Така определено, според касационната инстанция, наказанието на подсъдимия е съобразено с целите на наказанието, визирани в чл. 36 НК, и с принципа за съответствието му с извършеното престъпление, прогласен с нормата на чл. 35, ал. 3 НК. Предвид изложеното до тук и съобразно правомощията си в настоящото производство- по чл. 354, ал. 1, т. 4, вр. ал. 2, т. 1 НПК, ВКС прие, че обжалваната въззивна присъда следва да бъде изменена в частта си за наказанието. В останалата си част, като постановен в съответствие с материалния и процесуалния закон, проверяваният съдебен акт следва да бъде оставен в сила. Воден от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 4, вр. ал. 2, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА въззивна присъда № 11 от 11. 03. 2019 г., постановена по ВНОХД № 128/ 2019 г., по описа на Окръжен съд – гр. Пазарджик, наказателен състав, като ЗАМЕНЯВА наказанието, наложено на подсъдимия К. М. А., от [населено място], - една година лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено, на основание чл. 66 НК, за срок от три години, с наказание ПРОБАЦИЯ, със следните пробационни мерки: задължителна регистрация по настоящ адрес, с периодичност- два пъти седмично; задължителни периодични срещи с пробационен служител; и включване в курсове за професионална квалификация, за срок от по ЕДНА ГОДИНА. ОСТАВЯ В СИЛА присъдата в останалата й част. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: