5 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 176 гр. София, 04.05.2016 г. Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори април две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова ЧЛЕНОВЕ: Л. Богданова С. Димитрова като разгледа докладваното от съдията Капка Юстиниянова ч.гр.д. № 1698/2016 година, за да се произнесе взе предвид следното: Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, образувано по обща частна касационна жалба вх. № 45054 от 06.04.2015г. на Д. Ф. Й., И. Г. Г. и Т. Г. Н. действащи чрез адв. В. Д. - Софийска адвокатска колегия против определение от 16.03.2015г. по ч.гр.д. № 20134/2014г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение от 05.09.2014г. по гр.д. №11752/2012г. на Софийски районен съд за връщане на подадената от ищците искова молба и за прекратяване на производството по делото като недопустимо. В изложение за допускане до касационно обжалване жалбоподателите поставят правните въпроси - идентичен ли е предметът на дело за установяване на право на собственост с правна квалификация на иска по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ с предмета на дело за установяване право на собственост с правна квалификация на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ; има ли идентичност на исканията, когато в едното производство се иска установяване на право на собственост към минал момент, а в другото - към настоящ момент; в съотношение на специален към общ ли се намират исковете по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ и чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ в случая, в който искът по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ цели установяване право на собственост; когато има решение по иск по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ във връзка с установяване право на собственост, това решение приравнява ли се на решение по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ; има ли правен интерес от предявяването на установителен иска за собственост по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, когато има правен интерес от предявяване на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Жалбоподателите поддържат, че с обжалваното решение поставените правни въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие със съдебната практика и се явяват от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - приложно поле за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК. Ответницата В. Б. Димитрова, чрез адв. Д. Ц. и адв. Е. Х., оспорва наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Излага съображения в подкрепа правилността на обжалваното определение. Ответниците К. К. Б., В. П. С., В. П. С. и Г. П. А. не са представили писмен отговор по частната касационна жалба. Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че с обжалваното определение е потвърдено определение на първоинстанционния съд, преграждащо по-нататъшното развитие на делото, намира, че частната касационна жалба е допустима на основание чл.274, ал. 3, т. 1 ГПК, подадена е в срок и е редовна. Правните въпроси касаещи съотношението между исковете по чл. 97, ал. 1 ГПК/отм./ и чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ не са обсъждани с обжалваното определение, не са включени в предмета на спора и не съставляват основание за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите, отнасящи се до предмета на исковете по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ и чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, респ. към кой момент се установява правото на собственост по всеки един от двата иска, са от значение за изхода на делото, имат отношение към предмета на спора, относими са към решаващите мотиви на съда приел недопустимостта на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, поради което по отношение на тези въпроси следва да се допусне касационно обжалване. Според трайно установената съдебната практика (решение №256/17.06.2010г. по гр.д. №356/2009г., ВКС, първо г.о.; решение №331/27.03.2012г. по гр.д. №298/2011г., ВКС, второ г.о.; решение №472/25.11.2010г. по гр.д. №1453/2010г., ВКС, четвърто г.о; решение №738/06.10.2009г. по гр.д. №1270/2008г., ВКС, първо г.о.; решение №1060/24.11.2008г. по гр.д. №2913/2007г., ВКС, трето г.о.; определение №281/10.07.2013г. по гр.д. №3648/2013г., ВКС, второ г.о. и определение №136/20.03.2013г. по ч.гр.д. №1118/2013г., ВКС, второ г.о.), исковете по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ (чл. 124, ал. 1 ГПК в сила от 01.03.2008г.), и искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ нямат идентичен предмет. Предмет на положителния установителен иск по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, аналогичен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, е установяване на правото на собственост на ищеца към момента на предявяване на исковата молба, като преценката дали лицето е собственик на спорното материално право се извършва към приключване на устните състезания по делото (чл. 235, ал. 3 ГПК). Тежестта на доказване пада изцяло върху ищеца и решението формира сила на присъдено нещо за наличието на претендираното вещно право към настоящия момент, независимо дали в мотивите на съдебния акт е изследвано наличието на право на собственост и към минали моменти. У. иск по чл. 14, ал. 4 има за предмет установяване право на собственост на земеделски земи, които подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ към включването им в ТКЗС. Този специален иск цели да се установи със сила на присъдено нещо, обвързваща административния орган, кой е бил собственик на земята и на кои лица следва да бъде възстановена. Искът е средство за защита при спор за материално право, възникнал в хода на административната процедура по възстановяване на собствеността, с предмет на кого от претендиращите лица принадлежи правото на собственост върху един и същ поземлен имот към момента на обобществяването му. В производството по чл. 14, ал. 4 З. всяка от страните трябва да докаже своето право на собственост към миналия момент, въз основа на което се е легитимирала пред административния орган за възстановяване на земите, т. е. на доказване подлежат и насрещните права. При този отговор на поставените правни въпроси, извода за недопустимост на иска с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е неправилен. За да приеме, че предявения от частните жалбоподатели иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е недопустим, съдът се е позовал на влязло в сила решение по гр.д. № 5107/1996г. на СРС, с което е бил отхвърлен установителен иск за собственост по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, предявен от настоящите ищци - преки наследници на Г. К. Й. починал през 1996г., син на К. Й. Б. почитал през 1978г., който е син на общия наследодател на страните Й. Б. С. почитал през 1940г. против В. Б. Димитрова (ответница по настоящия иск) и Ф. И. Й. - наследници на друг син на общия наследодател Д. Й. Б. починал през 1982г. за признаване за установено, че ищците са собственици на 1/3 идеална част от имоти, включващи процесните земи, предмет на иска по настоящето. Съдът е обсъдил приетото в мотивите на посоченото съдебно решение, в което по иска по чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.), съдът е изследвал и се е произнесъл и относно обстоятелството, че претендираното право не е съществувало, както към момента на приключване на съдебното дирене, така и към годината на внасяне на процесните имоти в ТКЗС, от където е направил извод, че спора по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, предмет на настоящето дело, е идентичен с предмета на спора по иска по чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) разрешен със сила на присъдено нещо, поради което е недопустимо пререшаването му. Прието е, че влязлото в сила решение по гр.д. № 5107/1996г. на СРС се явява абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за провеждане на ново съдебно производство, поради което исковете по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ са процесуално недопустими и с обжалваното определение съдът прекратил производството по делото. Определението е неправилно. Извода на съда за идентичност в предмета на разгледания материално - правен спор с предмета на спора по настоящето дело, както и че влязлото в сила решение по гр.д. №5107/1996г. на СРС по иска по чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) представлява абсолютна отрицателна предпоставка за образуване на производството по иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, тъй като в мотивите на влязлото в сила решение съдът се е произнесъл и относно правото на собственост върху земеделските земи и към момента на внасянето им в ТКЗС, влизат в противоречие с цитираната съдебна практика. Преди всичко, със сила на присъдено нещо се ползва само решението, но не и мотивите. Силата на присъдено нещо важи само относно спорното право между страните по делото. Мотивите на решението съдържат констатации на съда относно доказателствени и правно-релевантни факти, които не се обхващат от силата на присъдено нещо, т. е. те не се смятат нито признати, нито отречени със сила на присъдено нещо, затова по други дела между същите страни те могат да бъдат отново предмет на спор на доказване и установяване, без да може срещу това да се прави отвод за присъдено нещо. В този смисъл приетото в мотивите на влязлото в сила решение по иска по чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.), относно правото на собственост върху процесните земи към момента на кооперирането им, не формира забрана същите факти и обстоятелства да бъдат предмет на спор между страните по иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, тъй като мотивите не се ползват със сила на присъдено нещо. Силата на присъдено нещо се формира само върху предмета на спорното право, който по двата иска - установителния по ГПК и специалния установителен иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ не е идентичен, както неправилно е прието с обжалваното определение. Предвид изложеното определението следва да се отмени и делото се върне на Софийски районен съд за разглеждане на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ по същество. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение О П Р ЕД Е Л И ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение от 16.03.2015г. по ч.гр.д. №20134/2014г. на Софийски градски съд. ОТМЕНЯВА въззивно определение от 16.03.2015г. по ч.гр.д. №20134/2014г. на Софийски градски съд и потвърденото с него определение от 05.09.2014г. по гр.д. №11752/2012г. на Софийски районен съд. ВРЪЩА делото на Софийски районен съд за разглеждането на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ ЧЛЕНОВЕ