Р Е Ш Е Н И Е
№ 80
гр. София, 23.12.2020 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ІІ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети октомври две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
при участието на секретаря Т. Иванова, като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 2737 по описа за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 и сл. от ГПК.
Образувано е по касационната жалба на А. В. Я. и В. Г. И. от [населено място], чрез общия им процесуален представител адв. Ст. Г. от САК, против въззивно решение № 1203 от 16.05.2018 год. по въззивно гр. д. № 4211/2017 год. по описа на Софийски апелативен съд. С него е потвърдено изцяло първоинстанционното решение № 2668 от 21.04.2017 год., постановено по гр. д. № 12873/2014 год. на Софийски градски съд, с което са уважени предявените от А. С. С. срещу касаторите искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 5, ал. 1 ЗН и чл. 108 ЗС за признаване за установено спрямо В. Г. И. и А. В. Я., че ищцата А. С. С. е собственик, както и за осъждане на А. В. Я. да предаде владението върху следния недвижим имот: апартамент № 7, находящ се в жилищна сграда на [улица], вх. Б, ет. 3, състоящ се от една стая, хол, кухня, баня-клозет, входно антре и балкон, застроен на 53,45 кв.м., с 219,60 куб. м. обща квадратура, при граници: изток – апартамент на Д. А., запад – апартамент на Г. Ш., север – [улица], юг – двор, отгоре – държавен апартамент, отдолу – апартамент на Х. П., заедно с таван от 8,10 куб. м., при граници: изток – коридор, запад – таван на Н. А., север – коридор, юг – коридор; мазе от 7,73 куб. м., при граници: изток – коридор, запад – калкан, север – държавно мазе, юг – мазе на Н. К. и 2,64 % ид. части от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото, цялото от 905 кв. м., съставляващо парцел *, кв. 441 в м. „Ц.“ по плана на [населено място].
Касаторите поддържат становище за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения при постановяването му и необоснованост на изводите и искат отмяната му, като вместо това предявените срещу тях искове бъдат отхвърлени, с присъждане на направените разноски.
Ищцата, ответник по жалбата – А. С. С., чрез адв. М. П. от САК, оспорва касационната жалба с искане въззивното решение да бъде потвърдено. Претендира присъждане на направените разноски по делото.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид доводите на страните и въз основа на събраните доказателства, приема следното:
С определение № 185 от 27.04.2020 год. на ВКС е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Прието е, че произнасянето на въззивния съд по обуславящия изводите му материалноправен въпрос „В хипотезата на придобивна давност – чл. 79 и сл. от ЗС, кое е правно релевантното действие, което прекъсва същата?“ противоречи на трайно установената практика на ВКС – както с цитираното от касаторите решение № 80 от 11.06.2015 год. на ВКС по гр. д. № 7444/2014 год., II г. о., така и със служебно известните на състава: решение № 170 от 11.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 961/2011 г., I г. о., решение № 392 от 10.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 891/2010 г., I г. о. и решение № 212 от 13.09.2011 г. на ВКС по гр. д. № 70/2010 г., I г. о.
В горната съдебна практика е възприето становище за императивния характер на уредбата на основанията за спиране и прекъсване на давностните срокове. Установените в чл. 116 ЗЗД норми във връзка с прекъсване на погасителната давност, съгласно разпоредбата на чл. 84 ЗС, намират приложение и относно придобивната давност. Доколкото последните са изрично и изчерпателно уредени в закона и не могат да се тълкуват разширително, отправянето на нотариална покана за доброволно предаване на владението върху имота не представлява действие, меродавно за прекъсване на придобивната давност, тъй като не може да се подведе под нито една от хипотезите на чл. 81 ЗС или чл. 116 ЗЗД. В първата давността се прекъсва с изгубване на владението в продължение на шест месеца, а при втората разпоредба, макар и владението да не се губи, давността се прекъсва с предявяване на иск за собственост /установителен или осъдителен/ срещу владелеца – чл. 116, б. „б” ЗЗД, с предприемане на действия за принудително изпълнение – чл. 116, б. „в” ЗЗД и с признаване на правото на собственост от страна на владелеца – чл. 116, б. „а” ЗЗД.
Настоящият състав на ВКС, ІІ г. о. споделя изцяло цитираната съдебна практика, с оглед на което и в настоящия казус приема, че при данните по делото за извършеното на 20.04.2006 год. дарение в полза на А. В. Я. на 1/4 ид. ч. от спорния апартамент от нейната майка В. Г. И., релевираният от нея довод за придобивна давност е основателен, като обоснован с приложение на презумпцията по чл. 69 ЗС, при наличие на останалите предпоставки за настъпване на оригинерния придобивен способ до размер на дарената идеална част от апартамента. Налице е прехвърлителна сделка, представляваща правно основание за добросъвестно владение по чл. 70, ал. 1 ЗС, като без значение е обстоятелството дали прехвърлителката е била собственик на разпоредената идеална част от имота. Релевантно обстоятелство е незнанието на това от дарената, което е налице с оглед събраните по делото доказателства относно легитимацията /делбеният протокол от 1979 год. не е бил вписан към този момент/, а и липсват такива за обратния извод /доказателствената тежест е на другата страна/. Установено е наличието и на елементите на владението – осъществяване на фактическа власт и своенето на имота. От събраните по делото доказателства се установява, че А. Я. е осъществявала фактическа власт върху апартамента и след смъртта на леля си, а напускането му в определен период след нейната смърт не обосновава извод за липса на обективния елемент на владението, с оглед предприетите действия по отдаването му под наем /което не се оспорва от другата страна с оглед изявлението в нотариалната покана/. Наличието на субективния елемент на владението се обосновава с приложението на презумпцията на чл. 69 ЗС, с оглед на което и считано от датата на прехвърлителната сделка за 1/4 ид. ч. от апартамента петгодишният срок на добросъвестното владение не е прекъснат по някой от предвидените в закона способи, поради което и дарената А. Я. е придобила собствеността върху 1/4 ид. ч. на релевираното евентуално придобивно основание – давност с изтичането на петгодишния срок, т. е. към 20.04.2011 год. Получената преди тази дата – на 31.03.2010 год. нотариална покана от А. С. не представлява действие, с което се прекъсва давността, а предявяването на иска за собственост, което е такова действие съгласно чл. 116, б. „б” ЗЗД, е осъществено след изтичане на необходимия давностен срок – исковата молба е постъпила в съда на 21.08.2014 год.
При данните по делото за принадлежността на правото на собственост върху апартамента в лицето на наследодателката на А. С. – Г. С., на основание извършената през 1979 год. доброволна делба между нея, майка й и брат й /наследодателя на касаторите/, останалата идеална част от правото на собственост извън придобитата на основание добросъвестното владение на А. Я. въз основа на дарението от 2006 год., е придобита по наследство от наследника й по закон – нейната дъщеря А. С.. Релевираното от касаторите придобивно основание – давностно владение е неоснователно, тъй като за тази част не е налице юридическо основание, годно да прехвърли собствеността, съгласно чл. 70, ал. 1 ЗС /такова не може да бъде наследяването/. Поради това и владението е недобросъвестно, с начален момент смъртта на собственика на имота Г. С., от когато може да се приеме, че касаторката А. Я. владее за себе си. Доказателства за друг извод липсват по делото, както и за осъществявано владение от касаторката В. И., респ. от наследодателя им В. Д.. Преди изтичане на десетгодишния давностен срок по отношение на частта извън дарението от 2006 год., е предявен настоящият иск за собственост, с който давността е прекъсната и липсва основание за осъществяване на този придобивен способ относно тази част от имота.
Постановеното въззивно решение противоречи на горната съдебна практика по въпроса, по който е допуснато касационното обжалване. Като е приел, че добросъвестното владение върху тази част от имота, предмет на дарението, е прекъснато с получаване на изпратената от А. С. нотариална покана, въззивният съд е нарушил материалния закон – чл. 116 ЗЗД, във вр. с чл. 84 ЗС, чл. 81 ЗЗД, чл. 70 ЗС и постановеното в тази му част решение като неправилно следва да се отмени и вместо това се постанови друго, с което исковете за собственост по отношение на тази 1/4 ид. ч. от апартамента се отхвърлят като неоснователни. Позоваването на касаторката А. Я. на придобиването й на основание кратката давност като добросъвестен владелец е основателно, съгласно чл. 79, ал. 2 ЗС, поради което ищцата не може да се легитимира като собственик на тази 1/4 ид. ч. от апартамента по наследство от майка й.
В останалата част въззивното решение, като правилно, следва да се остави в сила, тъй като за тази част от апартамента извън придобитата по давност 1/4 ид. ч., не е налице релевираното от ответниците придобивно основание по чл. 79 ЗС.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на касаторите следва да се присъдят направените от тях в настоящето производство разноски съразмерно с уважената част от жалбата в размер на 722.44 лв., съгласно представения списък по чл. 81 ГПК. Поради липса на изложени съображения, възражението на другата страна относно размера на претендираните от касаторите разноски се приема за неоснователно.
Водим от горното и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК Върховният касационен съд, ІІ г. о. в настоящият състав
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯВА въззивното решение № 1203 от 16.05.2018 год. по гр. д. № 4211/2017 год. на Софийския апелативен съд в потвърдителната му част, с която са уважени предявените от А. С. С. срещу А. В. Я. и В. Г. И. от [населено място] искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 108 ЗС за признаване по отношение на двете, че ищцата е собственик, както и за осъждане на А. В. Я. да й предадае владението върху 1/4 ид. ч. от апартамент № 7, находящ се в жилищна сграда на [улица], вх. Б, ет. 3, състоящ се от една стая, хол, кухня, баня-клозет, входно антре и балкон, застроен на 53,45 кв.м., с 219,60 куб. м. обща квадратура, при граници: изток – апартамент на Д. А., запад – апартамент на Г. Ш., север – [улица], юг – двор, отгоре – държавен апартамент, отдолу – апартамент на Х. П., заедно с таван от 8,10 куб. м., при граници: изток – коридор, запад – таван на Н. А., север – коридор, юг – коридор; мазе от 7,73 куб. м., при граници: изток – коридор, запад – калкан, север – държавно мазе, юг – мазе на Н. К. и 2,64 % ид. части от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото, цялото от 905 кв. м., съставляващо парцел *, кв. 441 в м. „Ц.“ по плана на [населено място] и вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявените от А. С. С. срещу А. В. Я. и В. Г. И. искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 5, ал. 1 ЗН и чл. 108 ЗС за признаване за установено спрямо последните, че ищцата А. С. С. е собственик, както и за осъждане на А. В. Я. да предаде владението върху 1/4 ид. ч. от описания апартамент, като неоснователни.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение № 1203 от 16.05.2018 год. по гр. д. № 4211/2017 год. на Софийския апелативен съд в останалата му потвърдителна част.
Осъжда А. С. С., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет. 2, чрез адв. М. П., да заплати на А. В. Я. и В. Г. И., двете от [населено място],[жк], [жилищен адрес] направените по делото разноски в размер на 722.44 лв. /седемстотин двадесет и два лева и 44 ст./.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: