Р Е Ш Е Н И Е № 140 София, 12.10.2017 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и осми септември две хиляди и седемнадесета година, в състав: Председател: КРАСИМИР ВЛАХОВ Членове: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА при секретаря Емилия Петрова, като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 4536 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Б. А. и А. А. А. срещу решение № 82 от 30.06.2016 г. по в. гр. д. № 65/2016 г. на Кърджалийския окръжен съд. Жалбоподателите считат, че съдът неправилно е уважил предявения срещу тях иск по чл.108 ЗС, като отказал да зачете двата нотариални акта, с които те се легитимират като собственици на спорния имот. Неправилно били преценени и доказателствата по делото, от които се установявало, че праводателят на ищцовото дружество – З. Х., който се е снабдил през 2009 г. с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка, никога не е осъществявал фактическа власт върху спорния имот. Ответникът в производството [фирма] не взема становище по жалбата. С определение № 213 от 07.04.2017 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса с каква доказателствена сила се ползва нотариален акт, с който се признава право на собственост по реда на чл.587 ГПК и как се оспорва такъв нотариален акт. По поставения въпрос съставът на ВКС приема следното: В ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл.587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл.179, ал.1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти. При оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта на доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл.193 ГПК. В мотивите на тълкувателното решение е прието, че оспорването на нотариалния акт по чл.587 ГПК може да се изразява както в доказването на свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или доказване, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаването на акта. Прието е също, че когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота, било констативни, било за правна сделка, оспорването ще се извърши по общото правило на чл.154, ал.1 ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право, т. е. фактическия състав на удостовереното от нотариуса придобивно основание. Тези разяснения намират изцяло приложение по настоящото дело. Когато при спор за собственост и двете насрещни страни по делото представят нотариални актове с твърдения, че те ги легитимират като собственици на спорния имот, съдът, в съответствие с разясненията на ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, е длъжен да изложи мотиви по оспорванията и на двете страни, като се концентрира върху правата на ищеца, тъй като именно те са предмет на правния спор. В настоящия случай въззивният съд е изложил мотиви в решението си единствено по оспорването на правото на собственост на ответниците и не е обсъдил доказателствата във връзка с насрещното оспорване на правата на ищеца, въпреки проведеното доказване на това оспорване по правилото на чл.154, ал.1 ГПК. По съществото на касационната жалба. Предмет на спора по делото е нерегулирано дворно място с площ от 1157 кв. м., което се намира в околовръстния полигон на [населено място], [община]. Ищецът [фирма] се легитимира като собственик на този имот с нотариален акт за покупко-продажба № 22 от 26.08.2010 г., а неговият праводател З. И. Х. – с нотариален акт за собственост по давност № 77 от 18.03.2009 г. Ответниците Р. Б. А. и А. А. А. са оспорили иска с твърдения, че процесният имот е тяхна собственост. Представили са като доказателства нотариален акт № 361 от 09.06.1978 г., с който са закупили „дворно място, състоящо се от 460 кв. м. и построената в него през 1965 г. двуетажна жилищна сграда, представляваща едно самостоятелно жилище, намиращ се в чертите на селото, което няма регулационен план”, както и нотариален акт № 97 от 14.11.2014 г. за собственост по давност на „559/1019 идеални части, равняващи се на 559 кв. м. от неурегулиран поземлен имот, находящ се в урбанизирана територия на [населено място], [община], при граници на имота: североизток – земеделска територия; северозапад – земеделска територия, югозапад – мера”. Ищецът е оспорил обстоятелството, че ответниците са осъществявали владение върху спорния имот през последните 15 години, когато те са живели в Турция, а ответниците – че праводателят на ищеца З. Х. е осъществявал някога фактическа власт върху този имот. По делото и двете страни са ангажирали доказателства във връзка с направените оспорвания. За да уважи предявения иск по чл.108 ЗС след отмяна на първоинстанционното отхвърлително решение, въззивният съд е обсъдил единствено нотариалните актове на ответниците. При това обсъждането е едностранчиво, като са игнорирани част от писмените доказателства, както и свидетелските показания. Прието е, че представените нотариални актове не разкриват връзка с процесния имот. В първия нотариален акт от 1968 г. нямало посочени граници на закупеното дворно място, нито пък описание на съдържанието и квадратурата на къщата в него. В данъчната декларация ответниците са декларирали дворно място от 320 кв. м. и къща от 120 кв. м. Нямало как къщата в процесния имот, която е съборена и от която са останали само камъни, да съвпада с къщата в посочения нотариален акт, тъй като според вещото лице строителството от 1965 г. е масивно, с наличие на железобетон, какъвто не се намира в процесното място. Във втория нотариален акт за собственост по давност посочените граници не съответствали на границите на процесния имот. От съпоставката на двата нотариални акта не можело да се направи извод, че те са част от един имот и че съвпадат с процесния. Не можело да бъде зачетена обяснителната записка по възложеното от ответниците геодезическо заснемане, в която се прави извод, че те са собственици на имот с площ от 1019 кв.м., тъй като този извод бил направен преди нотариусът да се произнесе по собствеността. Освен това – през 2015 г. ответниците са оградили имот с площ от 1421 кв.м., от които 1164 кв. м. попадат в околовръстния полигон и не можело да се направи извод кои са претендираните от тях 1019 кв.м. Прието е също, че няма как ответниците да са придобили с втория нотариален акт идеални части от процесния имот, тъй като той е бил закупен от ищеца през 2010 г., а преди това неговият праводател З. е владял този имот и се е снабдил с нотариален акт за собственост по давност. Основателно е оплакването в касационната жалба, че въпреки проведеното насрещно доказване, според което праводателят на ищцовото дружество З. Х. не е осъществявал фактическа власт върху спорния имот, въззивният съд е уважил предявения ревандикационен иск. Основателно е и оплакването, че въззивният съд не е обсъдил част от доказателствата по делото и е направил необосновани фактически изводи. Необсъдени са показанията на свидетелите Р. В. и А. А.. Първата свидетелка заявява, че изобщо не познава З., въпреки че е родена в [населено място] и там е израсла. Вторият свидетел уточнява, че З. е живял в селото около 7 месеца до една година, но това е било през 1968 – 1969 г. Живял е в друга къща, а не в тази, която се е намирала в спорното дворно място. Вторият баща на З. е имал имот в К.. Тези показания не се опровергават от други писмени или гласни доказателства по делото. Същевременно същите свидетели установяват, че ответниците са имали имот в [населено място], където се е намирала къщата им; че са закупили имота през 1978 г., че къщата е била двуетажна с четири стаи и коридор на етаж; че е била построена в дворно място от около един декар, оградено; че ответниците са живели в имота до изселването си в Турция през 1989 г.; че са оставили ключ от къщата на съседката си, но тя също се е изселила в Турция; че ответниците са пребивавали в имота около две седмици през 1994 г., а след това са идвали през 1997 г. и през 2007 г., когато са го декларирали; че къщата е разрушена от някаква фирма през 2010 г. , а през 2015 г. ответникът Р. е поставил нова ограда на същото дворно място. Не е обсъдено и заключението на вещото лице в частта, в която се сочи, че ограденият от ответниците през 2015 г. имот съвпада в по-голямата си част с процесния имот. Не е обсъдена скицата на спорния имот, изготвена през 2010г. от [фирма], в която са означени трите съседни имота, закупени от ищеца [фирма], един от които е спорният. От тази скица се установява, че в спорния имот е имало паянтова жилищна сграда, в какъвто смисъл са и твърденията на свидетелите В. и А.. Не е обсъдена и скицата по геодезическото замерване във връзка с констативния протокол на св.П. от 28.08.2015 г., в което са нанесени контурите на разрушената къща в спорния имот. Въззивното решение е постановено при съществени процесуални нарушения и е необосновано. Тъй като не се налага събиране на нови доказателства, спорът следва да се разреши от настоящата инстанция, съгласно чл.293 ГПК. Ответниците са провели успешно оспорване на нотариалните актове, с които ищецът [фирма] се легитимира като собственик на процесния имот. Те са установили, в съответствие с разясненията на ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС и разпределената доказателствена тежест по чл.154, ал.1 ГПК, че праводателят на дружеството З. Х. никога не е осъществявал фактическа власт върху процесния имот. За него не са налице предпоставките на чл.79, ал.1 ЗС за придобиване на имота по давност, следователно той и съпругата му не биха могли да прехвърлят успешно собствеността на имота на ищеца с нотариалния акт № 22 от 26.08.2010 г. Налага се извод, че ищецът е закупил спорния имот от несобственик и сам не е станал собственик. Обратно – не е опроверган легитимиращият ефект на нотариалния акт № 97 от 14.11.2014 г., с който ответниците са признати за собственици по давност на 559/1019 ид.части от спорния имот. Установено е от вещото лице, че имотът по този нотариален акт припокрива в по-голямата си част процесния имот. Установено е от показанията на свидетелите В. и А., че закупеният от ответниците през 1978 г. имот е бил от около един декар, макар по документи да е само 460 кв. м., както и че новата ограда, която ответниците са поставили през 2015 г. след събаряне на къщата им, съвпада с оградата, която е имало някога в дворното място. По този начин е установена идентичността на целия имот на ответниците, за който се отнасят двата нотариални акта от 1978 г. и 2014 г., както и съвпадението в по-голямата му част със спорния имот. Техническите затруднения на вещото лице при установяване на тази идентичност, които се дължат основно на липсата на регулационен план и невъзможността за точна индивидуализация на имотите в документите за собственост, се преодоляват чрез съвкупната преценка на доказателствата по делото. Установено е също, че ответниците са владели целия имот с площ от около 1 декар от момента на закупуването му през 1978 г. и макар да са се изселили в Турция през 1989 г., владението им не е било прекъснато до 2010 г., когато къщата им е била съборена и мястото – подравнено. Чрез снабдяването си с нотариален акт по обстоятелствена проверка те са се позовали на изтеклата придобивна давност за площта от имота, за която не са имали документ за собственост. Съгласно приетото т.2 на ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, правните последици, изразяващи се в придобиване на вещното право на собственост, се зачитат от момента на изтичане на законно определения срок на придобивното основание, като в случая то е по чл.79, ал.1 ЗС – 10 години. За остатъка от имота ответниците имат нотариален акт за придобивна сделка, вещноправният ефект на която не е опроверган по делото. По изложените съображения предявеният иск по чл.108 ЗС следва да бъде отхвърлен като неоснователен след отмяна на въззивното решение. С оглед изхода на делото, на жалбоподателите следва да бъдат присъдени разноските за всички инстанции, които са в размер на 1138,25 лв. – 1080 лв. за първата инстанция и 58,25 лв. за ВКС. Воден от изложеното, ВКС, І ГО, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 82 от 30.06.2016 г. по в. гр. д. № 65/2016 г. на Кърджалийския окръжен съд и вместо него постановява: ОТХВЪРЛЯ предявения от [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място],[жк], [улица], представлявано от управителя Д. Н. П., срещу Р. Б. А. и А. А. А., двамата с постоянен адрес [населено място], [община], дом № 31, иск по чл.108 ЗС за установяване на собствеността и предаване владението на следния имот: НЕРЕГУЛИРАН ПОЗЕМЛЕН ИМОТ, находящ се в урбанизираната територия на [населено място], [община], ЕКАТТЕ 35732, целият с площ от 1157 кв. м., ведно с построената през 1961 г. в средата на имота едноетажна паянтова жилищна сграда със застроена площ от 107 кв. м., при граници на поземления имот: североизток – граница на урбанизираната територия; северозапад - граница на урбанизираната територия; югоизток – поземлен имот; югозапад – поземлен имот. ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Р. Б. А. и А. А. А. сумата от 1138, 25 лв. разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: