Р Е Ш Е Н И Е № 175 гр. София, 08.02.2021 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди и двадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Биляна Чочева ЧЛЕНОВЕ: 1. Жанина Начева 2. Надежда Трифонова при секретаря …… Г. Иванова ………………………………………… в присъствието на прокурора Гебов …………………………………….. изслуша докладваното от съдия Ж. Начева …………………………………………… наказателно дело № 807 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия А. З. М. против решение № 116 от 5.08.2020 г. на Пловдивския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 156/2020 г. Жалбата се позовава на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК. В нея подсъдимият обширно пресъздава собствена фактология на случилото се и твърди, че незаконосъобразно е осъден за престъпление, което не е извършил; че престъплението в действителност е било осъществено от св. А. А. Иванов – негов племенник, с когото съдът отказал да го постави в очна ставка; че по делото са били събирани целенасочено уличаващи го доказателства заради съдебното му минало; че след излизането си от затвора той е работел и от фактическо съпружеско съжителство се е родило детето му; че пострадалата (св. Д.) не го е посочила при първоначално проведени разпознавания; че пред съда тя е заявила за предварително показани й записи и снимки, както и да не е видяла лицето на самия извършител по време на грабежа; че съдът необосновано е стъпил на показанията на полицейските служители; че прокурорът не е изчерпал всички процесуални възможности по НПК, за да докаже по несъмнен начин авторството на извършеното престъпление. Направени са последователни искания - за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане, както за изменение на решението, като се намали наказанието. В съдебно заседание защитникът (адв. Дамянов) поддържа жалбата. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди жалбата, съображенията на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 3 от 24.02.2020 г. на Кърджалийския окръжен съд по н. о. х. д. № 195/2019 г. подсъдимият А. З. М. е признат за виновен в това, на 17.08.2018 г. в гр. Кърджали, при условията на опасен рецидив да е отнел чужди движими вещи – дамска платнена чанта, мобилен телефон със СИМ карта, дамско портмоне, билети за градския транспорт и пари, всичко на стойност 1437, 68 лева, от владението на Р. М. Д. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” НК е наложено наказание от шест години и шест месеца лишаване от свобода. Определен е първоначален строг режим на изтърпяване. Съдът е приложил чл. 59 НК, разпоредил се е с веществените доказателства и в тежест на подсъдимия е възложил разноските по делото. С решение № 116 от 5.08.2020 г. на Пловдивския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 156/2020 г. присъдата е потвърдена. Касационната жалба е неоснователна. Доводите в нея преимуществено са ориентирани в подкрепа на основната теза на подсъдимия, свързана с въпроса за авторството и изразяват несъгласието му с оценката за достоверност на доказателствените материали и обосноваността на изведения въз основа на тях фактически извод, че престъплението е извършено от него. Върховният касационен съд не разполага с правомощия нито да преоценява доказателствените материали, нито да приема фактически положения, различни от приетите за установени от Пловдивския апелативен съд, подменяйки по този начин вътрешното убеждение на съда, разгледал и разрешил въпросите по същество на делото. По напълно идентичен начин версията, която се съдържала и в обясненията на подсъдимия, е била ефективно обсъдена от въззивния съд и отхвърлена с достатъчно изчерпателни съображения. При изграждане на фактическото заключение за авторството на подсъдимия, Пловдивският апелативен съд е споделил оценката на доказателствените материали, дадена от първоинстанционния съд, която изцяло съвпаднала със собствената му. Доверил се е на показанията на пострадалата като пряк източник на доказателства за извършителя на престъплението и на данните, залегнали в протокола за разпознаване, след като е открил подкрепа за тях в доказателствения материал по делото, в т.ч. обясненията на подсъдимия, информацията от експертно изследваните записи от охранителните камери в района на местопроизшествието, показанията на св. Иванов и св. Ч., дадени пред съдия на досъдебното производство. Частта от обясненията на подсъдимия, в която той пресъздавал обстоятелства, свързани и с причината да се намира по същото време на мястото на грабежа, съдът е приел като убедително опровергана от формираната система на достоверни гласни, писмени и веществени доказателства по делото. Твърдението на подсъдимия, че съдът се е основавал единствено на показания на полицейски служители не отговаря на съдържанието на въззивното решение. От него не се установява и изграждане на фактическия извод за извършителя въз основа на факти от съдебното минало на подсъдимия. Неоснователно е и оплакването на жалбоподателя за нарушено право на защита поради отхвърленото искане за провеждане на очна ставка. Отказът на Пловдивския апелативен съд е бил мотивиран от материалите по делото, тъй като според изложеното на л. 5 от решението, в съдебно заседание пред първоинстанционния съд св. Иванов бил променил показанията си, които дал пред съдия на досъдебното производство. Ето защо, доводите на подсъдимия за допуснати съществени процесуални нарушения при формиране на вътрешното убеждение относно извършителя на грабежа, са неприемливи. Пловдивският апелативен съд се е солидаризирал и с правната оценка на фактите, направена от първоинстанционния съд, потвърждавайки, че деянието покрива всички признаци в обективно и субективно отношение на престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” НК предвид и миналото осъждане на подсъдимия, обуславящо рецидивната престъпна дейност. Предметът на престъплението обаче, който е обхващал и билети за градския транспорт, е останал встрани от въззивната проверка на присъдата. Пловдивският апелативен съд е възприел фактите, които били установени от първата инстанция в пределите на инкриминираните на дееца по повдигнатото обвинение (л. 5 от мотивите) и очертаващи единствено отнемане на билетите за градския транспорт от подсъдимия. Билетите за превоз са вид официални удостоверителни знаци. Като такива са възможен предмет на престъпление по чл. 276 НК. Правната им природа е подробно изяснена и в съдебната практика. В Тълкувателно решение № 116/83 г. на ОСНК Върховният съд изрично е подчертал, че билетите за превоз материализират правото да се ползва определената услуга; че със самото противозаконно отнемане на официални удостоверителни знаци деецът реално не получава имущество, затова не е налице престъпление срещу собствеността; че отнемането на официални удостоверителни знаци само дава възможност на притежателя им в бъдеще, ако ги използва по съответния ред, да получи това имущество; че само когато са използвани, получено е имущество и с това е нанесена щета, е налице отговорност за престъпление против собствеността, в какъвто случай при определяне на равностойността на предмета на престъпление не следва да се включва стойността на самите удостоверителни знаци (същата позиция е развита и в ТР № 60/86 г. на ОСНК на ВС). Следователно, билетите за градския транспорт незаконосъобразно са останали част от предмета на престъплението на подсъдимия М. по чл. 199, ал. 1, т. 1 вр. чл. 198, ал. 1 НК, респективно, посочената в билета стойност на превозната услуга, която би могла да бъде използвана в бъдеще срещу този билет - част от общата равностойност на движимите вещи, предмет на извършения от подсъдимия грабеж. Въззивният съд е пропуснал да упражни правомощията си по чл. 337, ал. 1, т. 2 НПК и да измени присъдата като изключи от фактическия обем официалните удостоверителни знаци, съответно да намали равностойността на предмета на престъплението. Допуснатото обаче нарушение не се отразява на правната квалификация на деянието, която не се променя, а остава същата. Върховният касационен съд намира, че то не оказва влияние и върху справедливостта на наказанието. Индивидуализирано на шест години и шест месеца лишаване от свобода наказанието държи сметка за цялата съвкупност от обстоятелства, относими към конкретно извършеното престъпление и индивидуалните особености от личността на подсъдимия - проявената упоритост при упражняване на принудата, обхвата на вредните последици от деянието с оглед и на леката телесна повреда на пострадалата Д., броят на миналите осъждания (извън обуславящото квалификацията), спецификата на предходната престъпна дейност, все обстоятелства, завишаващи степента на обществена опасност на деянието и дееца, както и сведенията от работодателя, характеризиращи подсъдимия положително в процеса на осъществяваната трудова дейност, тежкото материално състояние и условията, в които живеел, данните за семейното му положение, съобразени в посока на смекчаване отговорността му. Отмерено при условията на чл. 54 НК в размер под средния, предвиден в санкцията на чл. 199, ал. 1 НК, наказанието не показва очевидно несъответствие със степента на обществена опасност на деянието и дееца, и целите по чл. 36 НК. По изложените съображения Върховният касационен съд на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 116 от 5.08.2020 г. на Пловдивския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 156/2020 г. Настоящото решение не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: