Р Е Ш Е Н И Е № 586 гр. София, 18 март 2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България , второ наказателно отделение, в съдебно заседание на осемнадесети декември две хиляди и тринадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ :Елена Авдева ЧЛЕНОВЕ : Жанина Начева Галина Захарова при секретар Кр. Павлова и в присъствието на прокурора П.Маринова изслуша докладваното от съдията Елена Авдева наказателно дело № 2029 / 2013 г. Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т.1 от НПК по протест на прокурора, жалби на защитниците на подсъдимия А. А. В. и жалба на поверениците на гражданските ищци и частни обвинители Г. Н. М. и Н. У. М. против решение № 0022 от 05.07.2013 г. по нохд № 0011/2013 г. по описа на Военно-апелативния съд. В протеста се сочи , че решението е постановено в нарушение на закона. Изтъква се, че авторството на деянието е доказано по несъмнен начин, но при интерпретация на фактите относно поведението пострадалия М. и действията на полицейските служители съдът е допуснал едностранчивост и необективност, поради което стигнал до нелогични и незаконосъобразни заключения. Прокурорът не се позовава на явна несправедливост на наложеното наказание , но въпреки това оспорва размера и начина на изтърпяване на определената от съда санкция. В заключение отправя искане за отмяна на въззивното решение и ново разглеждане на делото. Поверениците на гражданските ищци и частни обвинители обжалват въззивното решение в частта му, с която е изменена първоинстанционната присъда. Изразяват несъгласие с извода на втората инстанция за приложимост на чл.119 от НК и възразяват срещу заключението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. В жалбата на подсъдимия се релевират касационните основания на чл.348, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от НПК. Атакуват се фактическите и правни изводи на съда за авторството на деянието и квалифицирането му като престъпление по чл.119 от НК вместо по чл.123 от НК. Настоява се за отмяна на решението и ново разглеждане на делото или , алтернативно – за преквалифициране на деянието по чл.123 от НК и прекратяване на делото поради изтекла давност. Пред касационната инстанция всеки от касаторите поддържа изразената писмено позиция . Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК , установи следното: Софийският военен съд с присъда № 0080 от 06.12.2012 г. по нохд № 0080/2012 г.признал подсъдимия А. А. В. за виновен в това , че на 02.12.1998 г. към 22.30 часа , на Околовръстен път,в район след КПП - В. в посока квартал П., като лице от състава на полицията при изпълнение на службата му, в състояние на силно раздразнение, което било предизвикано от пострадалия с противозаконно действие спрямо него - засякъл го с лек автомобил „Ф. г.” без регистрационни номера , от което е било възможно да настъпят тежки последици за виновния и возещите се заедно с него служители на МВР, умишлено умъртвил А. М., прострелвайки го със служебно зачислен пистолет ”С.”, поради което на основание чл.118 вр. с чл. 116, ал.1, т.2 пр.3 и чл. 54 от НК го осъдил на три години лишаване от свобода, търпими при общ режим , като го оправдал по повдигнатото обвинение по чл. 116 , ал.1, т.6, пр.1, алт. 2 от НК – убийството да е извършено със средство, опасно за живота на мнозина. Със същата присъда подсъдимият бил осъден да заплати на гражданските ищци Г. Н. М. и Н. У. М. по 40 000 лева, представляващи обезщетение за претърпените неимуществени вреди, ведно със „ законните последици ”, считано от 02.12.1998 г. до окончателното изплащане на главницата. В останалата част гражданските искове били отхвърлени.. В тежест на подсъдимия били възложени и сторените разноски и дължимите държавни такси. Военно-апелативният съд с решение № 0022 от 05.07.2013 г. по внохд №0011 /2013 г. изменил първоинстанционната присъда, като признал подсъдимия за виновен в това, че извършил убийството при превишаване пределите на неизбежната отбрана и на основание чл.119 вр. с чл.115 от НК и чл.54 го осъдил на две години лишаване от свобода, чието изтърпяване отложил съгласно чл.66, ал.1 от НК за срок от пет години от влизане в сила. Съдът намалил размера на присъдените в полза на гражданските ищци обезщетения от 40 000 лева на 20 000 лева за всеки от тях, както и размерите на дължимите такси. По протеста на прокурора Основното възражение на държавното обвинение за неправилно приложение на чл. 119 от НК е основателно. Въззивният съд изцяло се солидаризирал с фактическите изводи на предходната инстанция, свеждащи се до следното: На 02.12.1998 г.служители на МВР, след които и подсъдимият В., участвали в акция по задържане на криминално проявени лица с висока степен на обществена опасност, обявени за общодържавно издирване. В. нямал задължения по непосредственото задържане, а функцията му била да управлява микробус ” М. ”. Около 21 часа станало ясно , че мероприятието няма да се реализира и била дадена заповед групите да се завърнат в С.. Пътуващите в три от автомобилите полицаи спрели в село Я. Управляваният от подсъдимия микробус и джип „Ч.” продължили по автомагистрала Хумус.След тях се появил автомобил „Ф. Г.”, зад волана на който седял А. М., на деветнадесет години. Той бил взел колата без разрешение от чичо си. Два пъти водачите на полицейските автомобили подавали десен мигач като сигнал да бъдат изпреварени, но М. не реагирал и продължил да се движи бавно. В района на жп гара Я. полицейските автомобили отбили вдясно и спрели. Същото направил и лекият автомобил „Ф. Г.”. Служителите на МВР решили да извършат проверка на колата и шофьора. Когато приближили, забелязали, че тя няма регистрационни номера. Свидетелите Ж. и Й. извадили служебни карти и на висок глас разпоредили на водача да загаси двигателя и светлините. Вместо това М. рязко потеглил и преминал с една от гумите през лявото стъпало на Ж.. Всички се върнали и потеглили след отдалечаващия се „Ф. Г.”. Микробусът го настигнал, свидетелят Й. размахал полицейската си карта през прозореца и извикал : ”Полиция! С. колата и отбий вдясно !” М. увеличил скоростта, но скоро след това спрял автомобила. Свидетелите Й. и Д. се отправили към него , но пострадалият форсирал двигателя и рязко потеглил. Й. отскочил встрани, като паднал на земята, а Д. седнал на стъпенката на микробуса. Й. се изправил, извадил служебния си пистолет „С.”, произвел два предупредителни изстрела, а третият насочил към задните гуми на лекия автомобил. Двамата служители се качили в микробуса и подсъдимият В. отново тръгнал да преследва пострадалия. В хода на гонитбата той се обадил на дежурния от БОИ- МВР и го уведомил, че преследват нарушител.Дежурният служител имал задължение да се свърже с друг дежурен от СДВР, който от своя страна да разпореди на екипа по КПП- К. да постави прегради и спре нарушителя. Според въззивния състав намиращите се в микробуса служители решили , че не могат да спрат по друг начин М. и с цел да преустановят движението на управлявания от него автомобил прибегнали до употреба на оръжие. Й. произвел два изстрела през отвореното стъкло на предната дясна врата по посока на задните гуми на автомобила, като успял да простреля дясната от тях. А. стрелял от задната дясна врата с пистолет „М.” във въздуха.След това казал на свидетеля Д. да го хване за колана, показал се колкото било възможно през задната дясна врата и също стрелял в задните гуми на лекия автомобил. След това А. извадил втори пистолет „С.” и от същото положение произвел още два изстрела в същата посока. По това време свидетелят Б. , който държал задната дясна врата, стрелял с пистолет „ЧЗ” към задната лява гума. Пострадалият намалил скоростта, но не спрял лекия автомобил. Двете коли се движели една след друга, докато в един момент микробусът се оказал отзад и вдясно от автомобила на пострадалия. В. преценил , че се намира в най-изгодна позиция за стрелба, извадил служебния си пистолет „С.”, заредил го и с лявата ръка през прозореца на шофьорската врата произвел на два пъти по два изстрела към задната част на колата и задната дясна гума. Изстреляните проектили попаднали в десен праг, заден десен калник, в дясната врата и дясната задна колона. Последният проникнал в купето и през шофьорската облегалка причинил нараняване на водача. Въпреки това М. продължил управлението до навлизането в С., където се блъснал в ограда и бил задържан от преследващите го служители. Те го отвели в П. полицейско управление , а след това - в болница, където бил опериран по спешност. Въпреки хирургическата интервенция на 07.12.1998 г. А. М. починал в резултат на уврежданията от огнестрелното нараняване. При тези данни въззивният съд заключил , че „ от момента на неизпълнение от страна на пострадалия на полицейското разпореждане да изгаси двигателя служителите на МВР са били поставени в положение на неизбежна отбрана” . След този генерален извод съдът се задълбочил в друга насока и подчертал , че „последващите действия от страна на М. само са засилили убеждението на полицейските органи ,че преследват лице, извършило престъпление” , а „ длъжностните лица не само е нямало откъде да знаят , че пострадалият не е извършил противозаконно деяние или че извършеното е явно малозначително, а с оглед последователните и упорити противоправни действия на М., те са били убедени, че преследват лице, извършило престъпление, като са били длъжни да предприемат мерки по задържането му” .По този начин въззивният съд смесил два наказателноправни института – неизбежна отбрана /чл.12 от НК/ и задържане на престъпник /чл.12а от НК/. Въпреки близостта им между тях съществуват съществени разлики, ясно очертани в съдържанието на правните норми.Основната от тях е, че задържането е допустимо в следствие на извършено престъпление, а неизбежната отбрана – само при непосредствено противоправно нападение. Ако въззивният съд се бе спрял на хипотезата на чл.12а от НК, то освен цитираните доводи за допустимост /но непропорционалност/ на описаните действия на служителите на МВР и конкретно на подсъдимия В., би следвало да даде смислен и аргументиран отговор на въпросите – какво престъпление е извършило преследваното лице и дали предприетите мерки по неговото задържане са законосъобразни и необходими , като държи сметка и за предпоставките на чл.12а , ал.2 от НК. Военно- апелативният съд обаче, макар да е изложил съображения, в основната си част относими към хипотезата на чл.12а от НК, се е ангажирал с извод за превишаване пределите на неизбежната отбрана. Възприетата фактическа обстановка не подкрепя тази правна квалификация. Установените факти не разкриват действие /или и бездействие/ от страна на пострадалия, което да има характера на непосредствено и противоправно нападение.Отказът да се изпълни разпореждане на орган на властта, в конкретния случай свързано с административни правила, не поставя в непосредствена опасност държавни, обществени или лични интереси и не дава основание за правомерна защита по чл.12, ал.1 от НК. В този смисъл са и задължителните указания на т.10 от ППВС №12/1973 г., които категорично обвързват неизбежната отбрана с пресичане на реално нападение.Ето защо въззивното решение е постановено в нарушение на закона по смисъла на чл.348 , ал.1 т.1 от НК и подлежи на касационна отмяна, а делото – на нова разглеждане за неговото отстраняване. Този резултат от проверка на доводите по протеста изключва коментар на оплакването за несправедлива индивидуализация на наказателната санкция, тъй като нейният размер е обусловен от неправилно приложена материалноправна норма. При новото разглеждане на делото съдът следва да даде отговор и на повдигнатите в касационния протест въпроси относно квалифициращите признаци на престъплението, посочени в обвинителния акт.В тази насока поверяваното решение разкрива съществен дефицит, който сам по себе си е касационно основание по смисъла на чл.348 , ал.1 т.2 във вр. с ал.3, т.2, пр.1 , вр. с чл.339,ал.2 от НПК.В беглия анализ на въззивния протест съдът не е намерил за нужно да посочи основанията , поради които не е приел доводите на прокурора срещу оправдателната част на първоинстанционната присъда, осуетявайки по този начин и касационния контрол върху нея. По жалбата на подсъдимия Основното възражение на касатора за процесуални нарушения в доказателствената дейност на предходните инстанции, компрометирала извода за авторството на деянието, не се споделя от настоящия състав. Въпреки лаконичността на изказа, на стр.6-7 от мотивите на въззивното решение са изложени достатъчно аргументи, които оборват твърдението за едностранчивост, фрагментарност и непълнота на изследването на обстоятелствата по делото. Верен е направеният от защитата коментар, че въззивният съд се е солидаризирал с фактическите изводи на първата инстанция. Този подход в конкретния случай не дава основание да се приеме, че не е извършена второинстанционна проверка във връзка с оспореното авторство на деянието. Предходните съдебни състави са посочили доказателствените източници, от които са почерпили релевантна информация за изстрелите по колата на пострадалия. В техния обхват попадат показанията на всички разпитани свидетели, обясненията на подсъдимия, както и данните от протоколите за оглед, следствения експеримент и експертните заключения. Некоректно е твърдението в жалбата , че съдът се е позовал единствено на заключението на една от балистичните експертизи. С няколко последователни допълнително възложени задачи са изяснени възникналите в хода на разследването въпроси, но в нито един момент експертните заключения не са изпаднали в положение на контрадикторност, налагаща повторно изследване или излагане на съображения за приемането на едно от тях и отхвърляне на друго. Още първата инстанция внимателно изследвала възможността фаталният изстрел да е произведен от някой от спътниците на В.. Проследени са всички детайли , свързани с вида на ползваното оръжие , броя на изстрелите , местоположението на преследвачите, заеманите места и разположението между двата автомобила по време на стрелбата. Обстоятелството ,че не е намерен проектил от увреждащото прострелване , засилило тежестта на експертния анализ относно траекторията на изстрела.Съдът съпоставил посочените от вещите лица технически параметри с данните от гласните доказателствени източници и веществените доказателства и категорично изключил друго авторство на деянието. Лишен от процесуално основание е и доводът за съществено нарушение на процесуалните правила поради несподеляне на изразеното от предходен съдебен състав „бламиране на показанията” на свидетели ,тъй като преценката за достоверност и обективност на доказателствения материал е суверенно право на всеки отделен решаващ съдебен състав, необвързано от задължителни указания на контролираща инстанция. Жалбата на подсъдимия е основателна само в частта й , в която се изтъква липса на въззивни мотиви във връзка с направените във въззивото производство възражения относно формата на вината. Пред настоящата инстанция касаторът отново повтаря доводите си за убийство по непредпазливост , а не при евентуален умисъл. Проверката на тези възражения обаче е невъзможно , тъй като в обжалваното решение няма изразено становище .Третата инстанция не би могла да коментира за първи път основателността на тази позиция, тъй като на практика ще лиши подсъдимия от една фаза на предвидения в НПК инстанционен контрол.Касационният акт не може да замести липсващото съдържание на решението на въззивната инстанция. Допуснато е съществено отклонение от процесуалния стандарт , въведен с чл.339 , ал.2 от НПК и утвърден в съдебната практика. Налице е още един аргумент за касационното основание по чл.348 , ал.1 т.2 във вр. с ал.3, т.2, пр.1 , вр. с чл.339,ал.2 от НПК , предпоставящо отмяна на обжалвания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане. По жалбата на поверениците на гражданските ищци и частни обвинители Твърденията на жалбоподателите за неправилна квалификация на инкриминираната дейност бяха споделени по-горе по повод протеста на прокурора. Корелативно свързана с тях е и основателността на искането за отмяна на решението в частта , с която са редуцирани присъдените обезщетения поради съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия. След правилна квалификация на престъплението въззивният съдебен състав следва да оцени и размера на причинените на гражданските ищци неимуществени вреди съобразно критерия на чл.52 от ЗЗД за справедливост. Водим от горното и на основание чл.354, ал.3,т.1 и т.3 от НПК възв вр. с чл.348, ал.1 , т.1 и т.2 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА решение № 0022 от 05.07.2013 г. по нохд № 0011/2013 г. по описа на Военно-апелативния съд и връща делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.