Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е                                            № 78                                     гр. София, 27 април 2009 година                                                         В ИМЕТО НА НАРОДА               Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети февруари две хиляди и девета година, в състав:   ПРЕДСЕДАТЕЛ: Евелина Стоянова                          ЧЛЕНОВЕ: Ивета Анадолска                                                                                        Капка Костова                                                                                 при секретар Румяна Виденова и в присъствие на прокурора Руско Карагогов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 27/2009 година и за да се произнесе, взе предвид следното:   Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимия В, чрез защитника му адв. М, и на гражданския ищец – министъра на ф. като представител на държавата чрез Териториална дирекция (ТД) на Национална агенция по приходите (НАП) – гр. С., процесуално представляван от юрисконсулта Ц. К. , срещу решение № 232 от 11 ноември 2008 година на Пловдивския апелативен съд, по внохд № 303/2008 година, с което е изменена присъда № 43 от 21 март 2008 година на Старозагорския окръжен съд, постановена по нохд № 425/2005 година по описа на този съд. В касационната жалба на подсъдимия В са релевирани всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Основното, отправено до съда искане, е за отмяна на атакувания съдебен акт и оправдаване на подсъдимия по повдигнатото му обвинение, а алтернативните – за връщане на делото за ново разглеждане в предходен процесуален стадий или за смекчаване на наказателно-правното му положение с прилагане на института на освобождаване от наказателна отговорност и налагане на административно наказание при условията на чл. 78а от НК. С жалбата на гражданския ищец се оспорва частичното оправдаване от въззивния съд на подсъдимия В по първоначалното му обвинение и отмяната на първоинстанционната присъда в гражданско-осъдителната й част и прекратяване на производството в тази част. Отправеното до съда искане е за изменяване на въззивното решение при признаване на подсъдимия за виновен по първоначално повдигнатото обвинение и уважаване изцяло на гражданската претенция за обезщетяване на причинените от престъплението имуществени вреди. В съдебно заседание пред касационната инстанция жалбоподателят - подсъдим В. Й. В. не участва лично и не изпраща процесуален представител. Допълнително са представени от защитата му писмени бележки с доводи в подкрепа на възраженията в жалбата. Не е изразено становище по жалбата на гражданския ищец. Гражданският ищец не участва чрез процесуалния си представител. Депозирано е писмено становище от юрисконсулт К. с доводи в подкрепа на касационната жалба. Становището не съдържа съображения по повод касационната жалба на подсъдимия. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на двете жалби и оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 НПК, установи следното: С обжалваното въззивно решение е изменена в наказателно-осъдителната и гражданско-осъдителната й части присъдата на първоинстанционния съд, с която е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия В за това, че на 10. 12. 2002 година, в гр. С., в качеството си на лицензиран оценител, е дал невярна оценка за стойността на оценяваното имущество – сграден фонд и прилежаща земя, собственост на „Б” АД – гр. С., за сумата 90300 лева, като от това е произтекла щета в немаловажен случай за „Б” АД и за Агенцията за държавни вземания общо в размер на 5041479 лева, за Т. на Н. – гр. С. в размер на 85324 лева и за Районен съд – гр. С. в размер на 68 лева, поради което и на основание чл. 260, ал. 1 от НК и при условията на чл. 54 от НК е осъден на една година лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от три години и шест месеца от влизане на присъдата в законна сила. Осъден е и на лишаване от право да упражнява дейността „лицензиран оценител” за срок от шест месеца. Подсъдимият е осъден да заплати на гражданския ищец „М” АД – гр. С., като правоприемник на „Б” АД, сумата 5041479 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди и на министъра на ф. като представител на държавата, чрез Т. на Н. – гр. С., сумата 85324 лева – също обезщетение за причинени имуществени вреди, заедно със законните последици. Присъдени са направените по делото разноски и дължима държавна такса, като са възложени в тежест на подсъдимия В. В производство за проверка на присъдата, инициирано само по жалба на подсъдимия В, е постановено атакуваното сега по касационен ред въззивно решение, с което присъдата е изменена както следва: - в наказателно-осъдителната й част, като подсъдимият е оправдан по обвинението с деянието си да е причинил инкриминираните имуществени щети на Т. на Н. – гр. С. и на Районния съд в същия град и - в гражданско-осъдителната й част, която е отменена изцяло, вкл. и в частта относно присъдената държавна такса, като производството по делото е прекратено в гражданската му част. Присъдата е потвърдена в останалата й част. По жалбата на подсъдимия В: Жалбата е неоснователна. В жалбата формално са ангажирани всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, като тези по т. 1 и т. 2 се подкрепят с доводи, относими по-скоро към обосноваността на фактическите констатации, а тя е извън предмета на касационния контрол. Заявените нарушения на процесуалните правила съдържат общо позоваване на нормите на чл. 13, чл. 14, чл. 107, ал. 5 и чл. 305, ал. 3 от НПК, без да е посочено кои доказателствени източници защитата счита за игнорирани или превратно оценени, какви противоречия в доказателствената съвкупност не са отстранени и т. н. Това не е сторено и в представените писмени бележки по съществото на делото (неподписани от авторите им). Релевираната явна несправедливост на наложеното наказание е обвързана с отказа на съда да приложи института на освобождаване от наказателна отговорност на подсъдимия В да му наложи административно наказание при условията на чл. 78а от НК, за което са налице законните предпоставки. Известно е, че проверката за правилното приложение на закона и справедливостта на наложеното наказание, следва проверката за наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК (когато обжалващата с. се позовава на него), защото е възможна само при констатации за неговото отсъствие. Извършената от третата инстанция проверка не установи наличие на нарушения в доказателствената дейност на съда, които да са ограничили правата на страните в процеса и да са възпрепятствали разкриването на обективната истина относно правнорелевантните факти. Налага се уточнението, че фактическите констатации на съда по същество не се оспорват от подсъдимия, който не отрича изготвената от него невярна оценка на имуществото, но я обяснява с „подвеждане” от с. на възложителя. На това обстоятелство основава и възраженията си срещу субективната съставомерност на деянието, както тя е приета от съда. Тези възражения вероятно са последица на схващането, че въпросите за вината са такива само по приложение на правото, но не и на фактите, което е неправилно. За установяване на правнозначимите факти по делото, са събрани всички необходими и възможни доказателства, които са надлежно оценени и анализирани от въззивния съд (стр. 3 – 6 от решението). Те позволяват безпротиворечивото и несъмнено установяване на приетите от съда фактически положения относно причините и механизма на сключване на процесната сделка, възлагането на подсъдимия В на необходимата за целта оценка на имота, нейното изготвяне и представяне. Доказателствената съвкупност не разкрива формално заявената от защитата на подсъдимия противоречивост. Преобладаващата част от доказателствените източници представляват писмени документи и никой от тях не е оспорен досежно авторство, истинност, автентичност и пр. В рамките на проведеното от въззивния съд съдебно следствие е извършен повторен разпит на свидетелите П(тогава изпълнителни директори на „Б” АД), К. (синдик на дружеството в несъстоятелност), както и на подсъдимия В. Гласните доказателствени източници са обсъдени не само по действителното им съдържание, но и съобразно заключенията на тройната съдебно-техническа и съдебно-счетоводната експертизи, изслушани и приети от съда при участие на подсъдимия и неговата защита и неоспорени от тях (протоколи от с. з. от 21. 11. 2006 година, стр. 21 – 22 и от 08. 02. 2008 година, стр. 4). Макар въззивният съд да не е бил длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на първоинстанционната присъда, след като не е достигнал до различни фактически изводи въз основа на доказателствата, извършеният от него доказателствен анализ дава възможност на страните и контролната инстанция да проследят начина на формиране на вътрешното му убеждение, отразено в съдържанието на атакувания съдебен акт. Поради това, упреците за формален подход и липса на задълбоченост в дейността на въззивният съд, следва да бъдат преценени като неоснователни. Тази инстанция не само е приела фактическите констатации на първостепенния съд, но е посочила и своите основания за отхвърляне на доводите, изложени в подкрепа на въззивната жалба (които в преобладаващата си част са идентични с наведените и пред третата инстанция). Основните възражения в жалбата и писмените бележки на защитата обаче касаят правните изводи на съда за съставомерност на извършеното от подсъдимия деяние по нормата на закона, по която то е подведено. Изложените в тяхна подкрепа доводи не могат да бъдат споделени, защото не кореспондират с данните по делото и със закона. Те са насочени срещу обективната и срещу субективната съставомерност на извършеното от подсъдимия при съображения за липса на щета и за несъзнаване неверността на изготвената от него оценка на имуществото, за чиито характеристики е бил „подведен” от възложителите. На напълно идентични възражения е даден подробен отговор от с. на въззивния съд (стр. 9 - 10 от решението). Изложените съображения са правилни и съответни на фактите по делото, поради което се споделят от настоящата инстанция и не се налага да бъдат повтаряни. Би могло да се посочи единствено, че престъплението по чл. 260, ал. 1 от НК е резултатно и увреждащо, като произтичащата от невярната оценка щета в немаловажни случаи (представляваща винаги само имуществена вреда, не и пропусната полза) настъпва с реализирането на сделката по прехвърлянето на неправилно оцененото имущество, когато и престъплението е довършено. Това означава, че причинната връзка между деянието и резултата не е пряка, а опосредена. В случая, престъплението е довършено със сключването на сделката по дадената от подсъдимия оценка на прехвърленото имущество и към този момент е налице и настъпилата щета, която несъмнено е в немаловажен случай не само с оглед абсолютната й стойност, но и с оглед настъпилите и други икономически последици за дружеството и за държавата – намаляване на имуществото на дружеството, поемане на значителни задължения към фиска в размер на начисления по сделката ДДС, увреждане на кредиторите (основният от които е държавата в лицето на АДВ) чрез намаляване масата на несъстоятелността и пр. Изготвената от подсъдимия оценка на имуществото драстично се различава не само от неговата справедлива пазарна стойност (57 пъти по-ниска), но и от данъчната му оценка (45 пъти по-ниска). Не могат да бъдат споделени и доводите на защитата за прилагане по отношение на подсъдимия на института за освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание по чл. 78а от НК. И това е така, защото не е налице законовото изискване причинените от престъплението имуществени вреди да са възстановени. Несъстоятелно е твърдението, че това се е случило при прогласяване по съдебен ред, с влязло в законна сила решение, нищожността на сделката по реда на чл. 646, ал. 2, т. 4 от Търговския закон – последващите (след довършване на престъплението) действия на синдиците на дружеството в несъстоятелност и реализираните съдебни процедури са резултат на дейност, която е изцяло извън волята и активността на подсъдимия и не би могла да го ползва при ангажиране на отговорността му. В този смисъл е и изразеното от Пленума на ВС становище в Постановление № 7/1985 година (Сборник постановления и тълкувателни решения на ВС на РБ, 1953 – 1990 година, стр. 121, т. 5).   По жалбата на гражданския ищец: С жалбата се оспорва частичното оправдаване на подсъдимия и отмяната на присъдата в гражданско-осъдителната й част по отношение на Т. на Н. – гр. С.. Така направеното оспорване и отправеното до третата инстанция искане за осъждане на подсъдимия по първоначално повдигнатото му обвинение поставя предварителния въпрос за допустимостта на касационната жалба в тази й част. Безспорно е, че гражданският ищец има самостоятелно право да обжалва гражданската част от присъдата, което не е в зависимост от това, упражнено ли е или не правото на обжалване от другите страни в процеса, както и от съществото на атакувания съдебен акт – осъдителен или оправдателен. Наред с това обаче стои въпросът за наличието на правен интерес и за възможността жалбата да предизвика претендирания от жалбоподателя резултат. В случая, възраженията в жалбата срещу частичното оправдаване на подсъдимия от въззивния съд за причинена от престъплението щета и на Т. на Н. – гр. С., наред с щетата за дружеството в несъстоятелност, няма как да предизвикат претендирания резултат при липсата на съответен протест на прокурора срещу това оправдаване. От изложените в тази връзка съображения на въззивния съд става ясно, че съдът е намерил деянието по отношение на тази част от обвинението за несъставомерно (стр. 7 от решението) поради липса на причинена щета в наказателноправен смисъл. Това е основанието и за отмяната на присъдата в гражданско-осъдителната й част и прекратяване на производството по гражданския иск, при възможност за установяване на настъпили за гражданския ищец вреди по гражданско-правен ред (стр. 16 от решението). Произнасянето на въззивния съд по отношение на претендираното обезщетение от „М” (дружеството в несъстоятелност) не е атакувано по касационен ред. При установените по делото данни за начислен по сделката ДДС в размер на 673 348. 25 лева, който е определен не върху продажната цена, а върху данъчната оценка, констатациите на въззивния съд за липса на щета за фиска от гледна точка на състава на престъплението по чл. 260, ал. 1 от НК, следва да бъдат споделени. Обстоятелствата, че така начисленият ДДС не е внесен, че впоследствие е прогласена нищожността на сделката и т. н., са извън предмета на настоящето производство, което има за предмет ангажиране на наказателната отговорност на оценителя, дал невярна оценка на имуществото по сделката. В тази връзка е необходимо да се отбележи още и следното: съставомерните щети от наказателно-правна гледна точка винаги имат имуществен характер и винаги означават реално намаляване на патримониума на пострадалия от престъплението, т. е. те никога не представляват пропуснати ползи. Така че в конкретния случай подлежи на преценка обстоятелството доколко невнесения данък върху добавената стойност (още повече по обявена за нищожна сделка) може да се третира като щета, наред с други възможни вреди, което може да е предмет на установяване по граждански ред. Поради това, постановените от въззивния съд отмяна на гражданско-осъдителната част на присъдата и прекратяване на производството в тази му част, следва да бъдат преценени като правилни и законосъобразни. Отправеното в жалбата на гражданския ищец искане за осъждане на подсъдимия по първоначално повдигнатото му обвинение няма как да бъде удовлетворено не само по изложените по-горе причини, а и защото ВКС няма такива правомощия.   По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение       Р Е Ш И :   ОСТАВЯ В СИЛА решение № 232 от 11 ноември 2008 година на Пловдивския апелативен съд по внохд № 303/2008 година. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: 1.   2.