Р Е Ш Е Н И Е № 550 Гр.София, 16 декември 2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на девети декември, две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЛИЛЯНА МЕТОДИЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА При участието на секретаря ПАВЛОВА В присъствието на прокурора ВЕЛИНОВА Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 1703/13 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 10/06.02.13 г.,постановена от ОС-Варна /ВОС/ по Н.Д.68/13 г., подсъдимият И. Ю. А. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.152,ал.4,т.1 вр.ал.1,т.2 НК и вр.чл.54 НК му е наложено наказание петнадесет години лишаване от свобода, редуцирани до десет години на основание чл.58 А НК. Постановено е наказанието да бъде изтърпяно в затвор при първоначално строг режим. Тази присъда е потвърдена с решение № 91/19.06.13 г., постановено от АС-Варна /ВнАС/ по В.Н.Д.111/13 г. Недоволен от така постановения съдебен акт е останал подсъдимият, който го атакува чрез своя защитник с оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание. Иска се изменение на въззивното съдебно решение чрез намаляване на наказанието до минималното такова, прогласено в нормата на чл.152,ал.4 НК, което от своя страна да бъде коригирано с една трета по силата на разпоредбата на чл.58 А НК. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият, редовно призован, не се я явява. Представил е писмена защита, в която релевира нарушение на правото на защита, а в контекста на отправеното в срок възражение за наличие на касационното основание по чл.348,ал.1,т.3 НПК, говори за свое болестно състояние. С цел доказване на “субективната истина” моли за връщане на делото за “ново следствие”. Назначеният му пред тази инстанция служебен защитник счита, че произнасянето на върховната съдебна инстанция по наказателни дела следва да се ограничи само в рамките на оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание и поддържа жалбата в този смисъл. Прокурорът намира същата за неоснователна. Частният обвинител, ненамерен на посочения от него адрес, не се явява и не заявява становище. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата и изложените в нея доводи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото, в рамките на компетенциите си по чл.347 НПК, намира за установено следното: На първо място този съд се счита задължен да вземе отношение но обхвата на произнасяне по атакувания съдебен акт и в частност по кои касационни основания дължи произнасяне. Както бе отразено по-горе, в постъпилата в срок жалба на касатора, депозирана чрез защитавалия неговите права и законни интереси при първоинстанционно и второ-инстанционно разглеждане на делото защитник, единственото засегнато основание, е това по чл.348,ал.1,т.3 НПК. В представената от самия подсъдим писмена защита пред ВКС, вече извън срока за обжалване, се атакува доказателствен материал с краен извод за нарушено право на защита. Казаното би следвало да се субсумира под касационното основание по чл.348,ал.1,т.2 НПК, което по никакъв начин не е засегнато в сезиращия настоящата инстанция процесуален документ. Ето защо ВКС ще се произнесе единствено по явна несправедливост на наложеното наказание. Въпреки това, в светлината на споменатото за атакуване на доказателствения материал, както и във връзка с реалното положение при определяне на наказанието, трябва да се отбележи, че производството пред първата инстанция е протекло по реда на чл.371,т.2 и сл.НПК и касаторът е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като се е съгласил да не се събират доказателства по тях. Същите /фактите/, възприети и от първостепенния съд, с направена преценка за годност и еднопосочност на събраните в хода на досъдебното производство доказателствени материали, представляват фактология, ярко отразяваща престъпна дейност на А.. Същата е приета за налична от него, предвид направеното признание на фактите. Оттук насетне излагане на възражение, което в същината представлява оттегляне на признанието, е недопустимо. По-нататък, видно от присъдата на ВОС и решението на ВнАС, при индивидуализиране на наказателната отговорност на касатора е определено наказание при баланс на смекчаващи и отегчаващи обстоятелства. Затова наказанието лишаване от свобода /с минимум от десет години и максимум от двадесет години/ е отмерено за срок от петнадесет години. Този срок е редуциран с една трета по реда на чл.58 А НК и финалното наложено наказание е десет години лишаване от свобода. Редукцията очевидно не е разбрана от А., който в своята писмена защита се оплаква от обстоятелството, че определеното му наказание лишаване от свобода за срок от петнадесет години за него е равностойно на доживотен затвор. Същевременно съдилищата по фактите са отчели всички нужни смекчаващи и отегчаващи несъставомерни елементи и при вярна интерпретация на дължимото помежду им съотношение, е наложено съответното наказание. В жалбата до ВКС не се излага нито един допълнителен елемент, който да мотивира необходимост от намаляване на лишаването от свобода до минимума, предвиден в нормата на чл.152,ал.4 НК, след което да се приложи дължимата редукция. По отношение на твърдените от самия касатор в неговата писмена защита заболявания, липсват каквито и да са доказателства. Затова претенцията му за изменение решението на ВнАС се явява несъстоятелна. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 91/19.06.13 г.,постановено от АС-Варна по В.Н.Д.111/13 г. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/