8 Р Е Ш Е Н И Е № 182 гр. София, 25 ноември 2019 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тридесети септември през две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА БОНКА ЯНКОВА при секретар ..…………. МАРИЯНА ПЕТРОВА ……............……… и с участието на прокурор ………………... ТОМА КОМОВ …..………...........… разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 662/2019 г. по описа на ВКС, първо отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Настоящото производство пред ВКС е по глава тридесет и трета от НПК, образувано на основание чл. 423, ал. 5 от НПК по искане на адв. С., защитник на осъдения Я. А. К., за възобновяване на наказателното производство по НОХД № 119/2015 г. по описа на Габровския окръжен съд (ГОС) и на ВНОХД № 173/2016 г. по описа на 173/2016 г. по описа на Великотърновския апелативен съд (ВТАС), решението по което е потвърдено от ВКС по к. н. д. № 1271/2016 г. по описа на І н. о. В искането са изложени доводи, че след постановяването на осъдителна присъда по НОХД № 119/2015 г. по описа на ГОС, от фазата на второинстанционното производство по ВНОХД № 173/2016 г. по описа на ВТАС искателят К. бил съден задочно, включително и пред ВКС. През м. април 2019 г. същият бил задържан във Великобритания, по искане на българските власти за предаване въз основа на Европейска заповед за арест (ЕЗА). Защитникът на осъдения твърди, че при протичане на производството по предаване на К. българската държава предоставила на основание чл. 40, ал. 2, т. 4 от ЗЕЕЗА правни гаранции, че при завръщането му в Република България воденото срещу него наказателно производство ще бъде възобновено и проведено с негово участие. В съдебно заседание на ВКС осъденият К. и неговият процесуален представител адв. Н., преупълномощен от защитника адв. С., поддържат искането за възобновяване и молят същото да бъде уважено. Представителят на ВКП дава заключение, че искането е неоснователно, тъй като осъденият е знаел за воденото срещу него наказателно производство, участвал е в досъдебното производство, както и при първоинстанционното разглеждане на делото. Пред въззивния съд той не бил намерен и призован, тъй като напуснал пределите на страната. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване на делото, намери за установено следното: С присъда № 21 от 19.05.2016 г. по НОХД № 119/2015 г. ГОС е признал подсъдимия Я. А. К. за виновен в това, че през нощта на 20.11.2014 г. в [населено място], общ. С., отвлякъл Е. С. Н., М. С. К., М. К. И. и К. К. И., като бил въоръжен с пистолет – газ-сигнално оръжие, и деянието е извършено по отношение на четири лица, поради което и на основание чл. 142, ал. 2, т. 1 и т. 5 вр. ал. 1 и чл. 54 от НК го е осъдил на седем години лишаване от свобода, като го е оправдал в частта по обвинението да е извършил горното деяние, въоръжен и с нож – тип кама и сгъваем нож с черно острие и камуфлажна дръжка. С присъдата подсъдимият К. е бил признат за виновен и в извършването на престъпление по чл. 216, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК – че през нощта на 20.11.2014 г., в землището на [населено място], общ. С., при условията на продължавано престъпление, в близост до р. Р., унищожил противозаконно чужди движими вещи на обща стойност 3 754 лева, за което при условията на чл. 54 от НК е бил осъден на две години лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът е наложил на подсъдимия Я. К. общо наказание – най-тежкото от определените за престъпленията по чл. 142, ал. 2, т. 1 и т. 5 вр. ал. 1 от НК и чл. 216, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК, а именно седем години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване в затвор на основание чл. 60, ал. 1 и чл. 61, т. 2 от ЗИНЗС. Подсъдимият К. е бил осъден да заплати на гражданския ищец Е. С. Н. сумата от 2840 лева обезщетение за претърпени имуществени вреди от престъплението по чл. 216, ал. 1 от НК ведно със законната лихва, считано от 20.11.2014 г., до окончателното й изплащане. На основание чл. 53, ал. 1, б. „а“ от НК съдът е отнел в полза на държавата вещественото доказателство – газ сигнално оръжие, а в тежест на подсъдимия е възложил направените в хода на досъдебното и съдебното производство разноски. Първоинстанционната присъда е била проверена по въззивен ред по жалба на адв. М. Х. – упълномощен защитник на подсъдимия, като е била потвърдена с решение № 206 от 27.09.2016 г., постановено по ВНОХД № 173/2016 г. по описа на ВТАС. Въззивното решение е било обжалвано от защитника на подсъдимия пред касационната инстанция, като с решение № 17 от 12.05.2017 г. по н. д. № 1271/2016 г. по описа на II н.о. на ВКС е било оставено в сила. Подаденото искане за възобновяване на наказателното производство е допустимо. Видно от изисканата по настоящото дело справка от затвора – [населено място], изх. № ЗД № 415/19 от 20.06.2019 г., и писмо № 1458/2018 от 02.07.2019 г. на отдел 04 „Международен“ на ВКП, на 31.01.2018 г. по отношение на осъдения Я. К. е била издадена ЕЗА, в изпълнение на която на 22.04.2019 г. той е бил задържан в Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия, впоследствие, на 10.05.2019 г. – е бил предаден на компетентентните български власти и доведен в Република България, а на 11.05.2019 г. – е постъпил в затвора – [населено място]. Тези факти са релевантни за преценката на допустимостта на направеното искане с оглед посочения в чл. 423, ал. 1 от НПК шестмесечен срок, който в разглеждания случай е спазен. Съгласно цитираната разпоредба шестмесечният срок за подаване на искането за възобновяване от задочно осъден започва да тече „от узнаване на влязлата в сила присъда или от фактическото предаване от друга държава на Република България“. Искателят К. е предаден на българските власти въз основа на ЕЗА, поради което начален момент на срока по чл. 423, ал. 1 от НК е датата на фактическото му постъпване на територията на България (10.05.2019 г.). Разгледано по същество, искането на осъдения К. за възобновяване на наказателното дело е неоснователно. В хода на образуваното досъдебно производство № 65/2014 г. по описа на окръжен следствен отдел при окръжна прокуратура – [населено място], на 25.06.2015 г. Я. А. К. лично е бил привлечен като обвиняем (л. 26 от ДП), като на същата дата е бил проведен и негов разпит (л. 27 от ДП). Посочените процесуални действия са били извършени с участието на упълномощен защитник – адв. П. Д. от Г.. С друго постановление от 10.09.2015 г. Я. К. отново е бил привлечен в качеството на обвиняемо лице, и съответно пак е бил разпитан в това му качество. В процесуалните действия са участвали упълномощените от него защитници – адв. П. Д. от Г. и адв. М. Х. от САК. В съставените протоколи за разпит разследващият орган е отразил посоченото от обвиняемия местоживеене в [населено място],[жк], [улица]. С постановленията за привличане от 25.06.2015 г. и от 10.09.2015 г. по отношение на К. е била взета мярка за неотклонение „подписка“, като изрично са били конкретизирани поетите от него задължения: да не променя местоживеенето си и да се явява при призоваване, съответно са били разяснени и последиците от неизпълнението им. На 03.07.2015 г. (л. 136 от ДП) и на 10.09.2015 г. (л. 145 от ДП) на обвиняемия и защитниците му са били предявени материалите от разследването, след което съобразно изготвеното обвинително заключение от 05.10.2015 г. досъдебното производство е било изпратено на окръжна прокуратура – Габрово с мнение за предаване на съд. По внесен от ОП – Габрово обвинителен акт срещу Я. А. К. за престъпления по чл. 142, ал. 2, т. 1 и т. 5 вр. ал. 1 от НК и чл. 216, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК е било образувано НОХД № 119/2015 г. по описа на ГОС. С разпореждане № 250 от 16.11.2015 г. по реда на чл. 252, ал. 1 (отм. ред.) и чл. 254 (отм.) от НПК, получено лично от подсъдимия на 03.12.2015 г. (л. 19 от НОХД № 119/2015 г. на ГОС), съдията- докладчик е насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 21.12.2015 г. от 9:30 ч., разпоредил е да се връчи на подсъдимия препис от обвинителния акт и му е съобщил, че делото може да бъде разгледано и решено в негово отсъствие. В насрочените съдебни заседания на 21.12.2015 г. и 03.05.2016 г. ход на делото не е бил даден поради отсъствие на подсъдимия по причини, счетени от съда за уважителни – влошеното му здравословно състояние. В останалите съдебни заседания – на 25.01.2016 г. (л. 67 и сл. от първоинстанционното дело), на 28.03.2016 г. (л. 101 и сл. от първоинстанционното дело) и на 19.05.2016 г. (л. 121 и сл. от НОХД № 119/2015 г. на ГОС) – искателят К. е участвал лично, защитаван от адв. М. Х. от САК. В негово присъствие е била обявена постановената на 19.05.2016 г. присъда № 21, той лично е изслушал разясненията на председателя на съдебния състав относно реда и сроковете за обжалване на съдебния акт, както и определението на съда по чл. 309, ал. 2 от НПК, с което изпълняваната по отношение на него мярка за неотклонение „подписка“ е била заменена в „задържане под стража“. (По частна жалба на защитника на подсъдимия адв. Х. срещу постановеното на 19.05.2016 г. определение за замяна на мярката за неотклонение на подсъдимия К. в по-тежка е било образувано ВЧНД № 154/2016 г. по описа на ВТАС, като с определение № 38/01.06.2016 г. въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение). В хода на въззивното производство пред ВТАС подсъдимият не е бил намерен на известния по делото адрес, посочен от самия него на досъдебното производство, от който е бил редовно призоваван и от първоинстанционния съд. Поради отсъствието му изменената от първоинстанционния съд в „задържане под стража“ мярка за неотклонение не е била приведена в изпълнение. С определение от 28.06.2016 г. по ВНОХД № 173/2016 г. по описа на ВТАС подс. К. е бил обявен за общодържавно издирване чрез бюлетина на МВР на територията на Република България (л. 48 от ВНОХД № 173/2016 г.). Апелативният съд е проявил необходимата процесуална активност за призоваването му, като въпреки изисканите справки за задгранични пътувания и положеното старание за издирването му в страната, подсъдимият не е бил открит. Било е установено съгласно справка рег. № Я 24731 от 29.07.2016 г. на МВР – СДВР, отдел „Противодействие на криминалната престъпност“, че подсъдимият К. напуснал страната на 23.05.2016 г. в 12:33 ч. през ГКПП Аерогара – С. с полет № W 64639. В съдебно заседание на 12.09.2016 г. делото е било разгледано при условията на чл. 317 вр. с чл. 269, ал. 3, т. 1 и т. 4, б. „а“ от НПК (гърба на л. 93 от ВНОХД № 173/2016 г.), като защитата му е била осъществявана от неговия упълномощен защитник адв. Х.. С решение № 206 от 27.09.2016 г. на основание чл. 338 от НПК въззивният съд е потвърдил първоинстанционната присъда. Приложените към делото книжа във връзка с уведомяването на страните за изготвения съдебен акт не съдържат информация за съобщаване на решението по отношение на подсъдимия К.. (Уведомлението, изпратено на известния адрес на лицето, не е било връчено, а изпратеното за връчване чрез защитника – е било отказано от адв. Х. – стр. 124 и 125 от въззивното дело). Касационното производство по н. д. № 1271/2016 г. е било образувано по жалба на защитника адв. Х., както и по жалба на самия подсъдим К., подписана лично от него. В съдебно заседание пред ВКС касаторът е бил защитаван от адв. М. Т. и адв. К. Д., като не е участвал лично, но е бил редовно призован чрез защитника си адв. Т., която е поела задължението за уведомяване (гърба на л. 37 от касационното дело). Описаното процесуално развитие на воденото срещу молителя наказателно производство категорично обуславя извод за неоснователност на искането му за възобновяване. Разглеждането на делото при условията на чл. 269, ал. 3 от НПК не поражда безусловно задължение за последващото му възобновяване. В производството по глава тридесет и трета от НПК винаги се изследват и преценяват предпоставките, визирани в разпоредбата на чл. 423, ал. 1 от НПК, при наличието на които се уважава искането на задочно осъденото лице. Наказателното производство се възобновява, когато причината за неприсъственото разглеждане и решаване на делото не се корени в процесуалното поведение на самия искател. Ако са допуснати предвидените изключения на недобросъвестно поведение на осъдения – укриване или неявяване пред съда без уважителна причина – няма основание за упрек към съдебните органи, че са ограничили правото на подсъдимия лично да участва в процеса. В разглеждания случай неучастието на осъдения К. във въззивното производство пред ВТАС се дължи единствено на собственото му некоректно поведение, което недвусмислено може да бъде окачествено като укриване. След като лично е участвал в досъдебното и в първоинстанционното производства, той самоволно е напуснал обитавания от него постоянен и настоящ адрес в [населено място], кв. Д., [улица] изобщо територията на РБ само четири дни след обявяването на 19.05.2016 г. на първоинстанционната присъда и на определението за замяна на мярката му за неотклонение от „подписка“ в „задържане под стража“. При ясно знание за постановената присъда и заменената мярка за неотклонение, искателят е напуснал страната за продължителен период от време (близо три години до задържането му Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия на 22.04.2019 г.), без да уведоми съда за местонахождението си и за периода на отсъствие, като се е установил на неизвестен адрес в чужбина. Според настоящия състав действията му са били преднамерено ориентирани към осуетяване на наказателното производство и възпрепятстване на задържането му. С целенасоченото си поведение, освен че е нарушил своите задължения, произтичащи от процесуалното качество на подсъдим, осъденият К. е демонстрирал имплицитно и незаинтересованост към по-нататъшното развитие на съдебното производство, като сам се е лишил от възможността да участва в процеса и да се защитава лично. Поради това той не може да се позовава на обективно незнание за проведеното въззивно съдебно производство и да претендира неговото възобновяване на правното основание по чл. 423, ал. 1 от НПК. Законните интереси на молителя не са били злепоставени, защото при разглеждането на делото въззивният съд е охранил правото му на защита. Подсъдимият е бил представляван от упълномощения му защитник – адв. Х., който е представлявал К. още от досъдебното производство и е бил запознат с обстоятелствата по делото още от първата фаза на процеса. По жалба именно на този защитник е било образувано и к. д. № 1271/2016 г. по описа на ВКС, ІІ н. о. Неоснователни са отправените в съдебно заседание пред настоящата инстанция възражения на искателя за причините за нередовното му призоваване във въззивното производство – че не бил уведомен за делото от предишния му довереник адв. Х.. Защитникът действително не се е ангажирал да приеме призовка на подсъдимия за съдебното заседание на 12.09.2016 г. пред ВТАС, но поради липса на връзка с подсъдимия. К. (л. 72 от ВНОХД № 173/2016 г. на ВТАС), който междувременно вече се е намирал извън територията на страната. Защитникът поначало не се включва в кръга на лицата, натоварени със задължението да приемат книжа, предназначени за подсъдимия. Призоваване чрез тази страна се допуска само при посочените в чл. 180, ал. 3 от НПК предпоставки, измежду които е и задължителното условие за съгласие на защитника да приеме книжата. По изложените съображения ВКС прие, че искането на осъдения Я. К. за възобновяване на наказателното производство на основание чл. 423, ал. 1 от НПК е неоснователно. Необходимо е изрично да се подчертае, че в искането за възобновяване, инициирало настоящото производство по глава тридесет и трета от НПК, незаконосъобразно се претендира основание за възобновяване по чл. 423, ал. 5 от НПК. Първо, копието от издадената на 31.01.2018 г. от прокурор в СГП по изпълнителна преписка ДП-7/2017 г. ЕЗА срещу осъдения К. е представено по настоящото дело от отдел 04 „Международен“ на ВКП. Документът е придружен с оригинал на придружително писмо от ВКП рег. № PRB 2019021349530 от 02.07.2019 г., съдържащо всички необходими реквизити, включително името на изготвилия го прокурор от ВКП, негов подпис, печат на органа. С оглед на това е несъстоятелно твърдението, че прокуратурата предоставила заповедта „без подпис и печат“. Такива официални атрибути впрочем надлежно носи и самата ЕЗА, което обстоятелство несъмнено е било преценено от компетентните органи на изпълняващата държава, допуснали предаването на осъденото лице. Второ, видно от съдържанието на ЕЗА, в случая не се били искани, нито предоставяни гаранции за възобновяване на делото, поради което хипотезата на чл. 423, ал. 5 от НПК е неприложима. В раздел (d) от ЕЗА относно обстоятелството „дали лицето се е явило лично на съдебния процес, вследствие на който е постановено решението“, издаващият орган е отразил отбелязване само по т. 1, а именно: „Да, лицето се е явило лично на съдебния процес, вследствие на който е постановено решението пред Окръжен съд Габрово. Впоследствие е напуснал страната. Според отразеното в постановените съдебни актове, К. е бил представляван от защитник.“. В съответната клетка по т. 2 на раздел (d) от ЕЗА, относима към случаите, при които „лицето не се е явило лично на съдебния процес, вследствие на който е постановено решението“, отбелязване не е маркирано. Всички варианти по т. 3 от раздел (d) от ЕЗА, както и изискуемата информация по т. 4, са свързани с наличието на отбелязване в клетката по т. 2, т. е. касаят само случаите, при които осъденият не се е явил лично „на съдебния процес, вследствие на който е постановено решението“. Трето, в искането за възобновяване неоснователно се твърди, че гаранциите за възобновяване на наказателното производство били предоставени от българската държава на основание чл. 40, ал. 2, т. 4 от ЗЕЕЗА. Контекстът на цитираната разпоредба няма как да бъде тълкуван като гаранция за задължително възобновяване на делото. Съдържанието на тази норма е свързано със задължение за информиране на предаденото въз основа на ЕЗА лице за възможността за обжалване/възобновяване на делото. (А такова задължение, както бе посочено по-горе, в разглеждания казус не е поето от страна на компетентните български органи, защото в р. „d” от приложената ЕЗА е описана информация само във връзка с условието по т. 1, а не и по т.2 и сл.). Всъщност „гаранцията за възобновяване“, по смисъла, който влагат в понятието искателят и защитникът му, е отпаднала с отмяната на чл. 41, ал. 1 от ЗЕЕЗА и измененията на чл. 40, ал. 1 и ал. 2 от ЗЕЕЗА (ДВ, бр. 55 от 2011 г.). Преди тази законодателна промяна е съществувало нормативно изискване за изпълнение на ЕЗА за предаване на лице за изтърпяване на наказание лишаване от свобода или на мярка, изискваща задържане, осъдено в задочен процес, само при уверение от страна на издаващата държава-членка, че лицето ще може да упражни правото си на повторно разглеждане на делото при лично участие в процеса. В актуалната законова уредба гаранции за задължително възобновяване при задочно осъждане не са предвидени, нито има такива в международните актове, регулиращи разглежданата материя. Съгласно чл. 41, ал. 2 от ЗЕЕЗА гаранции са регламентирани само за изпълнение на ЕЗА, издадена за престъпление, за което се предвижда наказание доживотен затвор или мярка, изискваща доживотно задържане. Задочното осъждане в издаващата държава-членка е факултативно основание за отказ в изпълняващата държава-членка. Изпълняващата държава-членка може да откаже изпълнение на ЕЗА за предаване на лице за изтърпяване на наложено наказание лишаване от свобода, освен ако заповедта „изрично не съдържа информация за спазване” на едно от четирите условия по чл. 40, ал. 2, т. 1 – т. 4 от ЗЕЕЗА. В тази насока националното ни законодателство възпроизвежда чл. 4а, параграф 1 от РР 2002/584/ПВР на Съвета от 13 юни 2002 г., изменен с чл. 2 от РР 2009/299/ПВР на Съвета от 26 февруари 2009 г. Ето защо ВКС прие, че при предаването на осъдения К. на компетентните български власти не са поставени условия за възобновяване на наказателното производство, проведено спрямо Я. К.. Тъкмо затова при преценката на основателността на искането касационният съд на общо основание се занима с предпоставките за възобновяване по чл. 423, ал. 1, а не по ал. 5 от НПК. Изложеното разбиране се споделя последователно в практиката на ВКС Р № 180 от 17.04.2013 г. на ВКС по н. д. № 340/2013 г., ІІІ н. о.; Р № 329 от 1.07.2013 г. на ВКС по н. д. № 1111/2013 г., ІІІ н. о.; Р на ВКС по н. д. 655/2014 г., І н. о.; Р № 219 от 26.05.2014 г. на ВКС по н. д. № 596/2014 г., ІІІ н. о.; Р № 290 от 24.07.2014 г. на ВКС по н. д. № 777/2014 г. на ВКС, І н.о.; Р № 167 от 27.11.2018 г. на ВКС по к д. № 733/2018 г. и др. , като е съобразено и с аргументацията на решението на СЕС от 26 февруари 2013 г. по дело С-399/11 (Stefano Melloni). Водим от горното и на основание чл. 425 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения Я. А. К. за възобновяване на НОХД № 119/2015 г. по описа на Габровския окръжен съд и ВНОХД № 173/2016 г. по описа на Великотърновския апелативен съд. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.