Р Е Ш Е Н И Е № 18 София , 20.02.2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми януари две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : Елена Авдева ЧЛЕНОВЕ : Бисер Троянов Надежда Трифонова при секретар Кристина Павлова и в присъствието на прокурора Калин Софиянски изслуша докладваното от съдията Елена Авдева наказателно дело № 1077/2018 г. Производството по делото е образувано на основание чл.346, т.1 от НПК по касационна жалба от защитника на подсъдимия Г. И. Г. адвокат А. П. против решение № 229/31.07.2018 г. по внохд № 271/2018 г. на Пловдивския апелативен съд. В жалбата се твърди, че въззивната инстанция е постановила съдебен акт, който следва да бъде отменен поради наличие на всички касационни основания по чл.348, ал.1, .т.1– 3 от НПК. Жалбоподателят се съгласява с установената от съда фактическа обстановка, но заявява, че въпреки това „изводите от тези факти в мотивите на съда са необосновани”. На следващо място касаторът подчертава решаващата роля на свидетеля П. Д. в обсъжданите по делото събития, която не била оценена от предходните инстанции. Отбелязва, че те са пропуснали да назначат графическа експертиза относно съдържанието на коментирани по делото документи и не са обсъдили обясненията на подсъдимия и данните от показанията на свидетеля П., които установявали обективна и субективна несъставомерност на инкриминираната дейност. Решението на въззивната инстанция се атакува и с разсъждения за доброволен отказ от довършване на изпълнителното деяние, поради което не са настъпили никакви общественоопасни последици. Справедливостта на наложената санкция се оспорва поради отказ да се приложи чл.55 от НК въпреки наличието на многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства. Жалбоподателят се позовава и на нарушаване правата на пострадалото юридическо лице, което не било взело участие в процеса. В заключение се отправя искане за оправдаване на подсъдимия, алтернативно – за намаляване на наказанието или ново разглеждане от въззивния съд. В съдебното заседание пред касационната инстанция подсъдимият и неговият защитник поддържат жалбата по изложените в нея съображения. Прокурорът пледира обжалваното решение да бъде оставено в сила, тъй като са спазени всички процесуални норми при установяване авторството на деянието, материалният закон е приложен правилно, а наложеното наказание не е явно несправедливо. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347, ал.1 от НПК установи следното : Пловдивският окръжен съд с присъда № 23 от 19.02.2018 г. по нохд № 964/2017 г. признал подсъдимия Г. И. Г. за виновен в това, че на 10.06.2013 г. в [населено място], в Общинска служба по земеделие – Н. И., като лице, което управлява и представлява юридическо лице – [фирма], представил неверни данни в заявление за подпомагане по чл. 41,ал.1 и ал.2 от Закона за подпомагане на земеделските производители и в приложени към него таблица на използваните парцели и карти на блок на земеделско стопанство с обща заявена площ 409,27 хектара, а именно: че [фирма] ползва и обработва земеделски земи с право основание за ползване по договори за наем и че към датата на подаване на заявлението те отговарят на условията за поддържане на земята в добро земеделско състояние по схемата за единно плащане на площ, финансирана от Европейския фонд за гарантиране на земеделието, за да получи средства от този фонд, поради което и на основание чл. 248а, ал.3, пр.1 вр. с ал.2, пр. 1, вр. с чл.54 от НК го осъдил на две години и шест месеца лишаване от свобода, търпими при строг режим, и глоба в размер на 4 000 лева. Със същата присъда съдът постановил подсъдимият да изтърпи при общ режим и наказанието лишаване от свобода за срок от една година и три месеца, наложено му по нохд № 244/2009 г. от СГС. В тежест на Г. Г. били възложени и сторените по делото разноски. Пловдивският апелативен съд с решение № 229 от 31.07.2018 г. по внохд №271/2018 г. потвърдил изцяло първоинстанционната присъда. Касационната жалба срещу така постановения въззивен акт е неоснователна поради следните съображения: Преди да пристъпи към разглеждане на оплакванията на касатора настоящият съдебен състав е принуден да изрази позиция по процесуално допустимите предели на извършваната на този етап от делото проверка. В жалбата от защитника на подсъдимия са наведени доводи за недостатъчност на доказателствената база по делото и несъответствие между фактическите изводи на въззивния съд и събраните доказателства. Това налага да се припомни, че необосноваността и непълнотата на доказателства, когато не са резултат на отклонения от наказателната процедура, са извън лимитираните от чл.348, ал.1 от НПК касационни основания. Касационната инстанция не разполага с правомощия да приема нови фактически положения на основата на събраните по делото доказателствени материали извън хипотезата на чл.353, ал.5 от НПК, неприложима в казуса. Тя може да контролира единствено правилното приложение на материалните и процесуалноправните норми, но не и да подменя вътрешното убеждение на съставите по същество. Ето защо твърденията на жалбоподателя в тази насока, макар да са определени като нарушения на материалния и процесуалния закон, не представляват обект, годен за процесуално обсъждане и следва да се оставят без коментар. В обхвата на касационния контрол попадат останалите възражения на касатора, но те са несподелими. При разглеждане и решаване на делото въззивният съд не е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила, поради което не е налице касационното основание на чл.348 , ал.1, т.2 от НПК. Основен акцент в касационната жалба е поставен върху доказателствения анализ на събраните гласни доказателствени средства, като се твърди, че са пренебрегнати обясненията на подсъдимия и показанията на свидетелите П. Д. и С. П.. Касационната проверка установи обратното. Предходната инстанция е споделила детайлните разсъждения на първостепенния съд относно кредибилността на информацията, съдържаща се в обясненията на подсъдимия и посочените в жалбата свидетели. По този начин е инкорпориран изводът, че базираната върху тях теза на Г. за неведение относно изискванията за подаване на документи за получаване на субсидия и за намерение за последващо обработване на декларираните земи, е защитна позиция, лишена от убедителност. Въззивният съд обективно е описал мястото в инкриминираната дейност на свидетеля П. Д. и коректно е констатирал, че той е информирал подсъдимия относно схемата за кандидатстване за директни плащания и му е посочил определени земеделски парцели /л.26 – л.28 от мотивите към проверяваното решение/. Апелативният съдебен състав не е съзрял и основания от логическо и процесуално естество, разколебаващи оценката на окръжния съд относно показанията на свидетеля П.. Важно е да се отбележи, че и двете предходни инстанции са обсъждали доказателствения материал комплексно и при внимателна съпоставка на събраните данни. Оспорваното от защитата заключение, че подсъдимият е знаел какви сведения е представил пред оторизираните административни органи, е изградено при точно спазване на процесуалния стандарт на чл.13 и чл.14 от НПК за обективно всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Версията на касатора и неговата защита е опровергана с позоваване на неоспорени данни относно действията на Г., насочени към получаване по неправомерен начин средства от Европейския фонд за гарантиране на земеделието. Отбелязано е в проверяваното решение, че те са се развили в една многостепенна и продължителна административна процедура, предшествана от извършена от подсъдимия регистрация на еднолично търговско дружество без никаква друга дейност и без връзка със земеделието. Във всеки етап от тази дейност подсъдимият е бил лично ангажиран и е полагал подписи в уверение на своята информираност относно съдържанието на документите. В тази връзка неоснователно е и оплакването, че делото е белязано с тежък доказателствен дефицит поради липса на активност на съда да назначи графическа експертиза относно автора на съдържанието на част от документите. В атакуваният съдебен акт е отразено, че част от данните в заявленията се попълвали извън органите на земеделските служби, но подписът на представилото ги лице се полагал лично пред съответния служител. Ето защо отправеният към съда упрек е несъстоятелен, доколкото фактите , за които е посочена тази експертиза , са извън предмета на доказване по делото, принципно очертан от чл.102 от НПК. Нещо повече, както подсъдимият, така и свидетелят П. Д. твърдят, че са имали намерение да наемат и стопанисват представените земеделски земи, но към момента на подаване на заявленията нито са знаели кои са собствениците, нито са имали каквато и да било връзка с тях. П. Д. съобщава за някакви неизвестни „ хора на високи постове със скъпи коли и охрана ”, които му дали нужната информация „на флашка” и обещали съдействие с уговорката да получат 30- 40 % от субсидията, а тъй като той е посочен от подсъдимия като единствен източник на информация относно заявените площи, повече от логично е заключението на съда, че касаторът съзнателно е представил неверни сведения за наети земеделски земи. Касационната проверка не установи и неправилно приложение на материалния закон, представляващо касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК. В хода на процеса защитата последователно поддържа невярното твърдение, че инкриминираната дейност е несъставомерна, тъй като не са настъпили общественоопасни последици. Диспозицията на правната норма на чл.248а, ал.3 във вр с ал.2 от НК ясно показва, че тя визира престъпление от категорията на т.нар формални, безрезултатни престъпления, чиято обществена опасност произтича от факта на извършването им. Касаторът очевидно бърка съставомерни вреди с обществена опасност, разграничението между които е добре изяснено в правната теория. Вж. Иван Ненов, Наказателно право на НРБ , София – 1972 г., стр. 257 и сл. Все пак, в отговор на жалбата, може само да се вметне, че ако подсъдимият би получил средствата, за които е представил неверни сведения, би бил реализиран престъпният състав на чл. 248а, ал. 5 от НК , предвиждащ по-тежка санкция. В този ред на мисли е напълно погрешна тезата за недовършеност на престъплението, тъй като подсъдимият, след като не могъл да представи изисканите му договори за наем, сам се отказал от претендираните субсидии. Както правилно са отбелязали предходните инстанции, този отказ е направен след като изпълнителното деяние е напълно довършено, поради което е ирелевантен за правната му квалификация . Не се установява и явна несправедливост на наложените санкции по смисъла на касационното основание на чл.348, ал.1, т.3 от НПК. Не е налице очевидно несъответствие между наказанията, наложени на подсъдимия, от една страна и обществената опасност на деянието и дееца и смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, от друга. При индивидуализация на санкцията въззивният съд е подложил на внимателна преценка относителната тежест на всички обстоятелства, които имат значение за определяне на обема на наказателната принуда. Той се е съобразил с информацията за трудова и родителска ангажираност на подсъдимия и позитивната подкрепа, която получава от близките си. В решението е подчертано същественото значение на тези обяснения на подсъдимия, които са улеснили разкриване на обективната истина. В категорията на отегчаващите обстоятелства е посочено предходното му осъждане, но е приет превес на смекчаващите обстоятелства, които са обусловили наказания близо до легалния минимум. Смекчаващите отговорността обстоятелства с установените от предходната инстанция характеристики по вид и тежест не са многобройни по смисъла на чл.55, ал.1 от НК. Освен това по делото не се констатира по-ниска степен на обществена опасност на деянието и дееца, които да правят и най-лекото, предвидено от закона наказание несъразмерно тежко. Съдът не е могъл да пренебрегне и мащаба на престъпното посегателство, тъй като са били заявени значителни по размер площи. Наложената кумулативна санкция като вид и размер съответства на целите по чл. 36 от НК и не подлежи на ревизия в желаната от касатора насока. За пълнота на изложението заслужава да се отбележи, че позоваване на засегнати процесуални права на трето лице, което не е участник в процеса, е недопустимо и не може да се разглежда в контекста на съществено процесуално нарушение, както се твърди в касационната жалба . Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд , второ наказателно отделение, Р Е Ш И ОСТАВЯ В СИЛА решение № 229 от 31.07.2018 г. по внохд № 271/2018 г. по описа на Пловдивския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.